About

сряда, 27 април 2011 г.

За "Източни пиеси", българското кино и Кан


   Наскоро стана ясно, че филмът на Камен Калев „Островът” все пак ще бъде представен в Кан - извън основния конкурс, в програмата „Петнайсетдневка на режисьорите”. Това е поредното признание за режисьора, който ще отбележи четвъртото си участие на фестивала след късометражните „Върнете заека” (2005) и „Лошият заек” (2007) и пълнометражния му дебют „Източни пиеси” (2009). Неизменното присъствие на проектите на Калев на най-престижното киносъбитие сигнализира за таланта на младия режисьор, който, дори и никога да не бъде забелязан от широката аудитория, ще влезе в полезрението на европейските кинодейци и критици. Защото енигмата на тази личност е неразгадаема за масите, тя НЕ Е за широката аудитория и е на мястото си извън публичната сфера на родната действителност.



   Новите български кинодейци отдавна са доказали, че са хора на крайностите. Или поне това е тяхното виждане за изкуството. Дори и различни като концепция, всички филми, видели бял свят у нас през последните поне 20 години, си приличат фрапантно. Всички те се понасят опиянени на крилете на псевдоартистичното си вдъхновение и просто забравят къде да спрат. Филмите на прехода хабят толкова енергия, за да демонстрират артистичността си, че почти всеки похват попада на грешното място, подведен от егото на автори и изпълнители. Свикнахме да виждаме два прототипа в новото ни кино,представляващи двете крайности. Като коректив на претенциозните, ментално обременени, постсоциалистически трагедии се появиха нашенските блокбъстъри под формата на иронизиращи, елементарни комедии или просто лековати романси. Тази промяна тъжно застава до останалите компоненти на неуспешно осъществения преход. Тя беше необходима, но не откри адекватно изпълнение в лицето на огладнелите ни, артистично импотентни кинодейци. Именно в този контекст новината за положително развиващата се кариера на Калев звучи изключително животворно. Най-сериозната липса е тази на твореца с визия, знания и морал, притежаващ усещането за стил и куража да съхрани себе си. Дотук личността на Калев изглежда достойна да я запълни.
   
   "Източни пиеси" не е нито филм за прехода или за българския дух, нито такъв, който трябва да подхранва националното ни самосъзнание. Ние откриваме себе си в него, не защото сме българи, а защото сме хора. Той засяга универсални ценности по неповторим начин. През последните 20 години виждахме на големия екран лицето на следсоциалистическа България и в частност София безброй пъти, кой от кой по-истински, сурови, болезнени. Затова силата на "Източни пиеси" не е в това, че показва суровата реалност такава, каквато е, а в начина, по който го прави.
   
   Лебедовата песен на Христо Христов е болезнено искрена, невероятно реална, пронизващо чувствена. Той изиграва себе си – млад мъж, живеещ в отчуждено общество, в студена реалност, останал напълно неразбран от околните. В духовния вакуум на околната среда той намира спасение за душата в изкуството, за разлика от останалите членове на обществото, затънали в бездушие, някои от тях отдали се на покварата на деморализираните телевизионни шоута, други потърсили приемственост в групи, проповядващи насилие (самият брат на главния герой става член на неонацистка група). "Не можеш ли да се усетиш, че мазните политици им използват агресията на тия комплексарчета" пита Ицо брат си в една от скъпоценните сцени на филма, пределно неподправена и искрена. Именно защото звучи толкова реално и близко, целият филм изглежда ваксиниран срещу мегаломания. Играта на Христов е потресаваща на фона на изградената от Калев реалност. Заел се с най-трудната роля - тази да изиграе себе си, той с лекота доказва твърдението, че на нашето кино му трябват непрофесионални актьори, за да достигне действително нивото на реализъм, за което претендира. Макар че недостатъци съвсем не й липсват, лентата оставя впечатлението за целенасоченост, последователност и най-вече пълно разбиране на процеса от всички, които имат пръст в него. Когато говорим за филма, не можем да подминем музиката, която винаги попада точно там, където трябва. Когато прозвучава "Инжектирай ме с любов" на Насекомикс, чувстваш, знаеш, че виждаш един от най-култовите моменти в нашето кино изобщо.



   
   През последните години се очертава тенденцията да търсим надеждата за българското кино не там, където трябва. Рекламните кампании ни убеждават, че ще видим нещо оригинално, забавно, интелигентно и ние им вярваме, защото искаме да гледаме добри български филми. Съвсем бърза справка, обаче, би показала, че наистина стойностните филми от последните години не атакуват чрез медиите. Много от младите ни режисьори се предадоха под натиска на икономическата реалност и станаха роби на пазарната икономика. "Мисия Лондон", "Тилт", "Love.net" са ярки примери за продукт, насочен към масата и съвсем безочливо хвърлящ кал в очите на недоумяващата аудитория. Вместо да се засегнем и да упражним потребителското си право на избор, ние тичаме към киното, жертви на агресивния маркетинг на поредния роден проект. Дали можем да ги виним за това, при положение че алтернатива напълно липсва, е съвсем различна тема, чието място не е тук. Но тези, които съхраниха принципността в действията си, заслужават дълбок поклон.
   
   Положителното ми мнение за "Източни пиеси" се гради най-вече на факта, че филмът е роден в резултат на правилно комбиниране на идеи и похвати. Въпреки че спазва всички аксиоми на модерното кино, Калев проявява умението си да сътворява уникалности. Присъствието на такива новатори може да бъде само полезно за българското кино. Тук е точното място да търсим надеждата, защото тя вирее там, където нещата се случват тихо.

четвъртък, 21 април 2011 г.

Game Of Thrones: Pilot


Само един епизод, а цяло изобилие от ревюта. Това явление със сигурност е свързано със сериозно набъбналия през последните седмици хайп, а и традиционно високите очаквания към всяка нова продукция на HBO. Телевизията, поставила недостижимо високи стандарти що се отнася до оригиналните серии, представя поредния си свръхамбициозен проект.  

Феновете на фентъзито оценяват позитивно началото на историята. Основен фактор за положителните им отзиви е твърдението, че адаптацията се придържа тясно към първоизточника си и отдава нужното уважение на епичния роман. Когато си почитател на определена книга единственото, което искаш да видиш от филма по нея, е той да я следва стриктно. Да виждаш свободни съчинения по историята, която обичаш, не е никак приятно, дори в случаите, в които филмът се оказва всепризнат шедьовър. Подобна история трудно може да бъде пресъздадена в двучасов филм, така че решението за серии е напълно удачно.

За неутралния зрител (какъвто съм и аз) пилотният епизод обещава много от една страна с традиционните си теми като семейство, секс, предателство, алчност, гордост, чест, с които печелят вниманието на аудиторията утвърдените сериали на HBO, и от друга с впечатляващия визуален шаблон, изграждащ светът на Westeros. Визуалните ефекти са от най-висока класа, а красивите кадри следват един след друг. Действието се развива бързо и от самото начало се сформират няколко различни сюжетни линии, държащи вниманието приковано. За разлика от пилотния епизод на "Boardwalk Empire" обаче, тук не мога да изтъкна само позитиви. На "Game Of Thrones" му липсва интелектът на "Deadwood" и макар да изглежда силно таргетиран за възрастни чрез сексуалните си теми и насилието, той определено има потенциал да привлече по-широка и разнообразна аудитория. Аткьорската игра оставя като цяло добро впечатление в лицето на Марк Ади, Шон Бийн и Питър Динклейдж, но не всички от основните образи са така запомнящи се.

По всичко изглежда, че "Game Of Thrones" ще търси своето място сред класиките на HBO като "The Wire", "The Sopranos", "Deadwood", "Six Feet Under" и "Rome", макар че пилотният епизод стъпва точно на границата между тях и не толкова приятната страна на телевизията, в която определено попадат вампирските романси.

неделя, 17 април 2011 г.

Кино препоръка: "Mary and Max"


Ето че най-накрая се реших да напиша пост за един изключително специален за мен филм - "Mary and Max". Тази така брилянтно написана и режисирана анимация не спира да бъде плод на моя интерес вече повече от половин година, от момента, в който за първи път се докоснах до света, пресъздаден от носителя на оскар - 39 годишния Адъм Елиът. Ако трябва да съдим за този човек по неговите филми, то тогава с основание можем да твърдим, че сме се срещнали с таланта на един странен и доста заинтригуващ тип. Уникалността, която предлага Елиът във всяко едно от своите седем произведения, получава заслужено възнаграждение в лицето на оскара за късометражния филм "Harvie Krumpet".

 "Mary and Max" е първият пълнометражен филм на австралийския режисьор. В него откриваме наследствена черта от "Harvie Krumpet". Главните персонажи в тази анимация живеят изолирано от обществото, в което се намират, поради своите психологични отклонения. Когато на пътя им се изпречват трудности, те се затварят в себе си и за своя утеха прибягват до мерки, които рушат живота им - взимат свръхдоза лекарства или пък просто прибягват до влиянието на алкохола. Но не само животът на двамата главни герои в този филм е толкова странен. Изключение не прави и заобикалящата ги действителност. Точно тази доза чудатост, лъхаща от този филм, го прави толкова уникален - едновременно съдържащ в себе си колкото забава, толкова и тъга.

  8 годишната Mary Daisy Dinkle (Toni Collette) има необичаен белег по рождение на главата си, поради който тя става обект на подигравките на повечето от хората, с които има достъп. Носи големи очила и е родена в дом, където баща й прекарва повече време с препарираните си птици, отколкото със самата нея. Междувременно, майка й е клептоманка и алкохоличка, прекарваща целия си ден в приготвяне и пиене на шери. Гледайки филма, прави впечатление, че често представата и разказите на Мери за града, в който живее, се отклоняват от действителността, която виждаме. Веднъж, когато Мери вижда съседските кучета да се сношават, тя си пожелава да има приятел, с когото да си играят на носене на гръб. Но типично за стила на Елиът, странностите не спират дотук, а точно обратното - там, където е имало такива, ще продължава да има и то в още по-големи количества.

  Историята, разказаваща се в анимацията, започва през 1976г., когато малката Мери, придружавайки майка си до градската поща, пуска писмо до случайно избрания от нея от телефонния указател нюйоркчанин Max Jerry Horowitz ( Philip Seymour Hoffman). Мери прибягва до това си действие поради липсата на приятели и чувството на изолираност. Тя решава да завърже приятелство с непознат човек, пишейки му писма. Лесно се забелязва, че когато действието се развива при Мери в Австралия, анимацията е цветна, а когато се пренасяме при Макс в Америка, е черно-бяла. Героят на Philip Seymour Hoffman е преминал през не много житейски изпитания, но все пак предпочита да не си спомня за тях. Неговият свят, в сравнение с този на Мери, ни обгръща с още по-голяма студенина и неприветливост. Освен това Макс си има и собствени проблеми: има наднормено тегло, страда от синдрома на Аспергер, който се изразява в липсата на социални умения. Като резултат на това той лесно изпада в състояние на депресия и параноя. Когато получава първото си писмо от Мери, той изпитва силно чусвсто на безпокойтво и страх, но след известно време събира кураж и решава да седне пред пишещата машина и да напише отговор. Може причината за решимостта му да се крие в бонбоните, придружаващи това писмо или пък просто в споделения интерес на двамата към шоуто на "The Noblets" ( в него става въпрос за група от кафяви приятели, които, като смърфовете живеят, в собственото си идилично селце).

 Времената се променят и хората следват примера им. Но в следващите двадесет години Мери и Макс продължават да поддържат своето приятелство живо и дори още по-силно от преди. Може да звучи глупаво, но дизайнът на анимацията и количеството чудати детайли в нея правят всеки кадър от този филм неповторим. Проследявайки цялата линия на историята, няма как да не забележим, че странностите в тази продукция на Елиът се крият зад всеки ъгъл. За да потвърдя това си твърдение, ще вмъкна един цитат от филма, който гласи: "Знаеш ли, че костенурките могат да дишат през анусите си?" ( в едно от писмата на Макс към Мери). Факт, на който също ще обърна внимание е, че, след като започва кореспонденция с Мери, светът на Макс вече не е изцяло черно - бял. На моменти забелязваме ярко червения му език или пък ярко червената декорация върху главата му. Изводът от това е, че Мери има поне малко влияние в неговия свят и успява да внесе топлина в него - откриваща се в цветните моменти в живота на Макс. 

 В тази анимация за възрастни Адъм Елиът засяга важни теми от живота, като ги представя на публиката изцяло в негов стил - преизпълнено с натурализъм. Гледайки филма му, той успява да постигне целта си: на моменти хуморът достига до нас в големи количества, в други улавяме тъгата, в трети странността и т.н. Всичко в тази лента, всяка една сцена, идва като доказателство и утвърждаване на чудатите детайли в нея. Не мога да не призная, че до този момент не бях гледала анимация, която да носи със себе си всички тези крайно различни настроения. Наистина едно великолепно и необикновено изживяване.

петък, 15 април 2011 г.

Friday's Short: Harvie Krumpet


Harvie Krumpet е филм на създателя на "Mary And Max" Адам Елиът. Както всичките му останали творби, и тази говори на езика на глинения стоп-моушън, така подхождащ на минорния тон на историите, родени от австралийското му въображение. След кратко запознаване с творчеството на аниматора можем да останем с впечатлението, че той мрази героите си. Често представя на аудиторията целия им живот, като ги поставя в неизгодна позиция от самото им раждане и буквално не им позволява да изживеят нищо хубаво през целия си живот. Садизмът на Елиът не свършва тук, защото героите му често страдат от редки психични заболявания. Такъв е и случаят с Харви Крумпет (Харвек Милош Крумпетзки). Роден в Полша през 1922 в семейството на дървосекач, той емигрира в Австралия след избухването на Втората световна война. Харви страда от синдрома на Турет, който се характеризира с множество тикове и неспособност за овладяване на импулсите. Това го прави странен за околните и ограничава социалните му контакти до минимум. Въпреки че животът го залива с нещастия (удря го светкавица, губи единия си тестис), той винаги остава оптимист и продължава да живее ексцентричния си начин на живот. Той е нудист, оженил се в болницата за сестра и отгледал осиновено, увредено дете. Удивителна е способността на героя да открива наслада в простотата на живота. Малките неща го обнадеждават, намира вдъхновение вътре в себе си. Винаги носи закачена на врата си малка книжка с фактите, които е научил през живота си. Избира сам да задвижва промените, вместо да чака да го сполетят и винаги намира смисъла да продължи напред, въпреки всичко. Това е тъжна и едновременно с това оптимистична история в твърде човешки облик. Харви Крумпет ни учи да живеем, без да пророни нито дума. Kакто твърди факт 1043: "Life is like a cigarette. Smoke it to the butt."

Историята е блестящо разказана от Джефри Ръш.
Enjoy

четвъртък, 14 април 2011 г.

Cannes Film Festival: Official Selection 2011


На официална пресконференция директорът на фестивала Тиери Фремо обяви участниците на 64-тото издание на престижното кино събитие. Кинофестивалът в Кан ще бъде открит на 11 май от "Midnight In Paris" на Уди Алън, който не участва в конкурса за златната палма. За голямата награда на журито ще се борят:

“The Skin That I Inhabit” – Pedro Almodovar
“L’Apollonide”” – Betrand Bonello
“Footnote” – Joseph Cedar
“Paterre” – Alain Cavalier
“Once Upon A Time In Anatolia” – Nuri Bilge Ceylan
“The Kid With The Bike” – The Dardenne Brothers
“Le Havre” – Aki Kaurismaki
“Hanezu no Tsuki” – Naomi Kawase
“Sleeping Beauty” – Julia Leigh
“Tree of LIfe” – Terrence Malick
“La Source de Femmes” – Radu Mihaileanu
“Polisse” – Maïwenn Le Besco
“Harakiri” – Takashi Miike
“We Have A Pope” – Nanni Moretti
“Melancholia” – Lars Von Trier
“This Must Be The Place” – Paolo Sorrentino
“Drive” – Nicholas Winding Refn
“We Need To Talk About Kevin” – Lynne Ramsay

Като един от ранните фаворити изпъква мрачният трилър на Педро Алмодовар "The Skin That I Inhabit", в който имаме възможността да станем свидетели на първата колаборация на режисьора с Антонио Бандерас от осемдесетте насам. Сред другите големи имена в надпреварата за Palme d'Or личат тези на двукратните носители на наградата Жан-Пиер и Люк Дарден ("The Kid With The Bike"), изненадващия участник Терънс Малик ("The Tree Of Life") и Ларс Фон Триер с неговия апокалиптичен каприз ("Melancholia")

В програмата Un Certain Regard с крачка пред останалите е Гюс Ван Сант със своя "Restless", разказващ за умираща тинейджърка.


Un Certain Regard:
“Restless” – Gus Van Sant
“Martha Marcy May Marlene” – Sean Durkin
“The Hunter” – Bazur Bakuradze”
“Halt auf freier Strecke” – Andreas Dresen
“Skoonheid” – Oliver Hermanus
“Hors Satan” – Bruno Dumont
Les Neiges du Kilimandjaro” – Robert Guédiguian
“The Days He Arrives” – Hong Sang-Soo
“Bonsai” – Christian Jimenez
“Tatsumi” – Erik Khoo
“En maintenant, on va ou?” – Nadine Labaki
“Ariang” – Kim Ki Duk
“Loverboy”- Cătălin Mitulescu,
“Toomelah” – Ivan Sen
“Yellow Sea” – Na Hong-Jin,
“Miss Bala” – Gerardo Naranjo,
“L’exercice de l’Etat” – Pierre Schoeller,
“Oslo, August 31st” Joachim Trier
“Travailler fatigue” – Juliana Rojas, Marco Dutra

Джоди Фостър прави режисьорското си завръщане в "The Beaver" с участието на Мел Гибсън. Филмът е и едно от интересните предложения в категорията "Out of Competition", в която виждаме още "Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides" на Роб Маршал.


Out of Competition:
“The Beaver” – Jodie Foster
“The Artist” – Michel Hazanavicius
“Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides” – Rob Marshall
“La Conquete” – Xavier Durringer
“Kung Fu Panda 2: The Kaboom Of Doom” – Jennifer Yuh

Trailer + Poster: Hesher


Наскоро в блога си, занимаващ се най-вече с разпространяване на информация около проекта www.hitrecord.org, Джоузеф Гордън-Левит публикува реалния трейлър към стопроцентовото инди "Hesher" и заклейми всички, излизали с етикета "official", досега . Натали Портман участва и продуцира, а Рейн Уилсън е в чисто драматична роля. Интересен факт е, че Металика толкова са харесали филма, че са се съгласили да предоставят музиката си за него. А те нямат навика да го правят. Никога.


Трейлърът можете да намерите ТУК

понеделник, 11 април 2011 г.

Review: Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I



   "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" поставя началото на края за франчайза по книгите на Дж. К. Роулинг, една поредица обичана и критикувана в равни количества, на моменти разочароваща феновете на историите за магическия свят, но и понякога далеч надхвърляща очакванията. Надраснали наивните си детски приятелски отношения, Хари (Daniel Radcliffe), Рон (Rupert Grint) и Хърмаяни (Emma Watson) са седемнайсетгодишни възрастни, за които детството е свършило насила и жестоката съдба ги поставя в безизходица. Филмът акцентира, както върху универсалните ценности, вградени дълбоко в произведенията на Роулинг, така и върху сложните взаимоотношения между героите.

   След трагичните събития от предишната учебна година и смъртта на покровителската фигура на Дъмбълдор, триото млади магьосници знае, че не може да се върне към нормалния начин на живот. Вместо това те са изправени пред безкрайно преследване от Волдемор (Ralph Fiennes) и смъртожадните, докато се опитват да изпълнят непосилната задача да намерят и унищожат останалите хоркрукси, съдържащи частици от душата на безносия злодей. Когато непокорен журналист (Rhys Ifans) им разказва историята за Даровете на смъртта, задачата им става още по-сложна, а финалната конфронтация между доброто и злото е все по-неизбежна.

   Заедно със съзряването на историята в книгите идва и израстването на екранния разказ. От петата книга до края на поредицата тонът е далеч по-мрачен, отколкото в началото, все по прогресивно навлизат мотивите за смъртността и страданието. Историята постепенно се превръща от детско фентъзи в здряла драма. Режисьорът Дейвид Йейтс надгражда върху основите, поставени в "Орденът на феникса" и "Нечистокръвният принц", за да достигне момент, в който филмовата поредица е еволюирала до повече мрачен, задълбочен анализ на героите, отколкото екшън с безразборно нахвърляни ефекти, каквото беше франчайзът през по-голямата част от съществуването си (изключвам Куарон, който направи прекалено много от "Затворникът от Азкабан"). Не би било пресилено дори да се каже, че наративът във филма е по-добър от този в книгата, нещо твърде трудно постижимо. Този път, за разлика от предните две части, адаптацията се придържа стриктно до разказа на британската писателка, като не пропуска нито един ключов момент и избягва всички излишни сцени, което значително подобрява темпото и не позволява на филма да отегчи нито за момент.

   Решаващо за качеството на лентата се оказва решението, краят историята да се екранизира в две части, което аз смятах за чисто икономическо от страна на продуцентите. То обаче дава така нужния на Йейтс въздух да разгърне визията си и да представи един структуриран продукт. По този начин е избегната грешката от предишните два филма, в които времето очевидно не стига, сцените препускат, вмъкват се едни ключови моменти за сметка на други, цели се присъствие на възможно най-много успоредни събплотове. Това е и което прави "Орденът на феникса" негледаем за мен. Въпреки нестандартната си форма, без ярки начало и край, "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" тече бавно, подредено и дава възможност на режисьор и оператор да покажат способностите си. Забавеното повествование е изтъквано и като негатив в някои ревюта, но вярвам, че хората, които са на това мнение, не са чели книгата. Да я довършиш понякога представлява истинско предизвикателство и тя определено ми допада най-малко от всичките седем. Затова смятам, че филмът е много добра увертюра към втората част, която, ако е логично със същото качество, би осигурила заслужения завършек на историята.

   Голям процент от британският актьорски елит е минал през поредицата, а в тази част се присъединяват и Бил Най и Рис Ифанс, които, както безупречните Алън Рикман и Ралф Файнс, получават твърде малко екранно време. Хелена Бонъм-Картър е парадоксално светлият лъч, неутрализиращ артистичната инертност, идваща от Радклиф, Гринт и Уотсън. Въпреки това триото е силно на преден план, от което се поражда и един от малкото недостатъци на филма.
   
   Със своята трилогия до тук Дейвид Йейтс достига кулминацията на франчайза, поглежда най-зряло към творенията на Роулинг и категорично ги превръща в разкази за възрастни. Макар и с по-скромна визитка от предшествениците си, той притежава правилния поглед върху този проект и ако си един от възрастните привърженици на книгите, няма да останеш разочарован. Филмът дава предпоставки за високи очаквания към последната страница на историята и оставя усещане за предстоящ климакс. Не само заклетите фенове могат да очакват с нетърпение края.

неделя, 10 април 2011 г.

"Deadwood"

  
Тази публикация ще бъде посветена на един, според моите разбирания, доста интересен и сполучлив сериал, продуциран от HBO. Едва ли повечето от вас са чували за тази продукция, но въпреки това реших да отделя време за нещо, направило ми толкова силно впечатление. Става дума за сериала "Deadwood" - амрикански драма уестърн, вървял по малките екрани от 21-ви март 2004г. до 27-ми август 2006г. по HBO. Действието се развива през 70-те години на 19 век в Deadwood, Южна Дакота, преди и след присъединяването на лагера към територията на Дакота. Сериалът проследява превръщането на лагера в град, като ни запознава с нравите на най-забележителните членове на създалото се общество по тези земи. Двата най-открояващи се персонажа са този на шерифа, Сет Бълок ( Тимъти Олифант), и този на един от първите заселници в Deadwood, Aл Суеринджин ( Иън Макшейн). Относно тези двама герои ще си позволя да коментирам, че играта на Тимъти Олифънт бледнее доста в сравнение с тази на Иън Макшейн.
 Ще оставя на страна действията, развихрящи се в Deadwood и ще насоча вниманието си към финала на този иначе така добре изпипан сериал. Какво е толкова особеното при него ли? Отговорът се крие в това, че завършек на действието, разиграващо се в 36 епизода, няма и не се очертава към днешна дата да се направи такъв. Единственото, което мога да спомена във връзка с този факт е, че отношението на създателите на този култов сериал към публиката им е доста разочароващо. 
 За тези, на които им е интересна концепцията на "Deadwood" и имат желание да се запознаят със света, разкриващ се в тази продукция отблизо, мога само да кажа, че в никакъв случай няма да сгрешат, пък макар и сериалът да е незавършен.
  На всички, които са се решили да навлезнат в дълбините на "Deadwood" - приятно гледане!

петък, 8 април 2011 г.

Friday's Short: Everything Will Be OK

 
   "Everything Will Be Ok" е филм, който няма търпение да се изгаври с мозъците ни. Одухотворена от Дон Херцфелд, анимацията излиза официално през 2006 година, а година по-късно е отличена с наградата за късометражен филм на журито на фестивала Сънданс. По случай 5 години от премиерата, художникът изненадващо сподели филма в Youtube. Това не е първият успех за Херцфелд, който е известен с безпрецедентното си присъствие на Сънданс, като няма режисьор, участвал с повече филми на фестивала от него. Той е автор на най-популярните късометражни анимации, правени някога, и името му е значимо в модерната култура като цяло. Придава на съвсем простичките си рисунки комплексност на образа и най-просто казано - душа.
   Разказът за живота на героя ни пренася през прозаичното му ежедневие, отношенията с околните, преживения ментален срив и достига своя климакс, когато Бил се изправя на прага между живота и смъртта. Всичко това е поднесено с конска доза черен хумор, чийто абсурдизъм често излиза от контрол, проявявайки се дори в най-мрачните моменти. В същото време застъпените теми са твърде тежки за една обикновена анимация.

Оптимистично, Херцфелд доказва нещо, което днес звучи нереалистично - че можеш да бъдеш иновативен и без да се докосваш до компютър.

сряда, 6 април 2011 г.

Preview: Midnight In Paris


   Едва ли някой си е мислел, че тази година ще мине без нещо от Уди Алън. От началото на творческата кариера на абсурдно продуктивния режисьор той почти няма празни години, като авторския му порив е на практика неизчерпаем. Друг е въпросът, дали, след като си направил 11 филма за последните 10 години, всеки от тях може да бъде шедьовър, или дори изобщо качествен. След  45 години в киното и множество жанрови трансформации, както и няколко остарели и заменени музи, Алън Стюарт Конигсберг не е изгубил и капка от ексцентричната си арогантност,  довела до някои от най-скъпоценните ленти, но и до немалко тесногръди, силно интровертни обяснения в любов към самия себе си. Кой може да си представи в днешно време обаче, че една романтична комедия може да изглежда толкова умно, както това правят "Ани Хол" и "Манхатън". На пръв поглед "Midnight In Paris" изглежда като поредното егоцентрично творение на Алън, от което никой не знае какво да очаква. Премиерата на филма ще бъде на кинофестивала в Кан на 11 май. За този проект, режисьорът вероятно ще разчита на романтичната атмосфера на Париж, както се оповаваше на страстната чувственост на Барселона ("Vicky Cristina Barcelona") и мрачната емоционалност на Лондон ("Match Point"). Кастът е колоритен в лицето на: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадамс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди, Карла Бруни и Леа Сейду. В медиите се разразиха сериозни дускусии около кастването на Бруни и Сейду, като за първата се твърди, че й липсва професионализъм при снимачния процес (което е категорично отречено от Алън), а втората, която е потомка на известна френска династия филмови продуценти, е смятана за новата фаворитка на режисьора, измествайки Скарлет Йохансон. Според директора на фестивала Тиери Фремо : "Това е филм, в който Уди Алън навлиза по-надълбоко в проблемите, разглеждани в последните му филми: отношенията ни с историята, изкуството, удоволствията и живота."

вторник, 5 април 2011 г.

John Frusciante - from the Sound inside


 Когато писах статията за Red Hot Chili Peppers, обещах, че в друга такава ще разкажа за историята на вече бившия китарист на тази банда. Става въпрос за Джон Фрушанте. Няма да ви затормозявам с ненужна информация за житейския му път, която, при наличието на малко повече интерес, ще можете да намерите в интернет пространството. Все пак ще спомена, че този, толкова съвършен в моите очи творец, e роден на 5 март 1970г. в Куинс, Ню Йорк.
 А ето и каква ще бъде основната тема на тази публикация. Оставям на страна автобиографията на този музикант, тъй като в повечето случаи буди недоволство у читателите, класифицирайки я като ненужен и крайно сух материал, и се насочвам към малко известните факти, свързани с житейския и музикален път на Фрушанте.
  Ще започна с вече споменатия от мен в предишна статия факт, че Джон Фрушанте заема 18 място в класацията на списание "Ролинг Стоун": "100-те най-велики китаристи на всички времена". В нея той се нарежда пред легенди като: Джордж Харисън, Франк Запа, Лес Пол, Ричи Блекмор и др. Ето и линк към самата класация: 100 Greatest Guitarists 
 - Взима участие в албума на The Mars Volta "De-loused in the commatorium" . Присъствието му се отличава в песента "Cicatriz ESP".
- Записал е песен, името на която е "Height Down", с вече покойния актьор Ривър Финикс ("Indiana Jones and the Last Crusade", "My Own Private Idaho"), брат на Хоакин Финикс ("Gladiator").
- Пуснал е в интернет пространството един от албумите си като подарък за своите почитатели, който е бил достъпен на неговата уебстраница. Тъй като Фрушанте не дал име на албума си, това сторили неговите фенове, наименувайки го "From the Sounds Inside". Запитан в интервю за "From the Sounds Inside", той бил объркан и трябало да бъде информиран какво е това.
 - Направил е късометражен филм за къщата си ("Stuff") през 1993г., с участието на приятеля му Джони Деп и музиканта от Butthole Surfers Gibby Haynes. Филмът е излъчен директно по Dutch TV през 1994г., веднага след като Фрушанте дал специално интервю за тази телевизия. Лентата представя на бавни обороти къщата отвътре на фона на тежък psychedelic.
 - Напуска Red Hot Chili Peppers по средата на турнето им за албума "Blood Sugar Sex Magic". Впоследствие става ясно, че Джон е зависим от хероин и е бил на косъм да загуби битката с него. В групата се завръща през 1999г., напълно излекуван от предишните си зависимости и готов да записва по албума "Californication".
 - Във видеото към песента "Scar Tissue" той кара кола, за която няма разрешително, а и никога не е възнамерявал да има такова.
 - Посещава курсове в Musicians Institute of Technology.
 - Фрушанте обича да рисува и тренира йога.
 - Има двама братя, Ерик и Майкъл и две сестри, Лили и Анна.
 - Баща му работи като съдия.
 - Корените му са италиански.

 На финала ще ви представя официалното видео към една моя много любима песен на уникалния талант Джон Фрушанте.

неделя, 3 април 2011 г.

20 причини, защо Стенли Кубрик е най-великият режисьор на всички времена


Наскоро в един много приятен кино блог попаднах на статия за Стенли Кубрик и многото му силни страни като режисьор. Озаглавенa е "50 Reasons Why Stanley Kubrick Is The Greatest Director Of All Time". Материалът цели по-скоро да бъде забавен, отколко достоверен, а и трябва да се съгласим, че 50 аргумента са твърде много, за да бъде всеки един от тях достатъчно убедителен и уникален. Тъй като Кубрик от известно време е и мой откроен фаворит (а и с него сме родени на една дата, което е от фундаментално значение), подбрах 20 от тези причини, които да представя тук.


1. Майстор във всеки жанр

Малцина се съмняват в кино-ерудицията на Кубрик. За да я докаже, той е създал поне една класика в почти всеки жанр – от интелигентна сатиричнa комедия (Dr Strangelove), през майсторски психотрилър (The Shining), иновативна научна фантастика (2001: A Space Odyssey, A Clockwork Orange), красива епохална драма (Barry Lyndon) и пораждащи дискусии антивоенни филми (Paths Of Glory и Full Metal Jacket) до скандални епоси (Spartacus)- той владее езика им и ги реализира убедително.
По отношение на шедьоврите в различни жанрове той няма равен.

2. „Актьорски” режисьор

Въпреки че често е критикуван за студенината и дистанцираността си, Кубрик е успявал да извлече незабравими изпълнения от цял куп таланти. Дали говорим за зенита в кариерата на Кърк Дъглас в „Paths Of Glory” и “Spartacus”, изразителния Джак Торънс на Джак Никълсън в „The Shining” или незабравимото тройно превъплъщение на Питър Селърс в „Dr. Strangelove”, Кубрик е отговорен за някои могъщи изпълнения, а Райън О’Нийл и Малкълм Макдауъл безспорно правят ролите на живота си под водачеството на Стан.

3. Вечното преследване на перфектната сцена

Сътрудничеството с Великия режисьор често се оказва истински тест за издръжливост (примери са емоционалният срив на Шели Дювал по време на снимките на „The Shining” и разводът на Никол Кидман и Том Круз след „Eyes Wide Shut”), но от това непрестанно преслеване на съвършенството са се родили истински произведения на изкуството.
Шели Дювал за Кубрик:

4. Смело поемане на рискове

Точното планиране на всеки детайл никога не е спирало Кубрик да поема рискове. Решението му да направи свободна адаптация на романа на Стивън Кинг „Сиянието” или да пренапише ужасно сериозната книга „Red Alert” на ядрено-физична тематика като сатира за “Dr. Strangelove” говори за увереността, с която той посреща предизвикателствата.

5. Никога не се е повтарял

Отхвърлил повтаряемостта в творчеството си, Кубрик запазва филмите си уникално свежи и индивидуални. Той никога не е бил привърженик на продълженията или човек, чиито теми от филм във филм да се повтарят.

6. Никога не е правил лош филм

Дори най-скромните му проекти са зашеметяващи, отвяващи голямата част от съвременния Холивуд.

7.  Вниманието към монтажа е сравнимо с вниманието към самото заснемане

Кубрик винаги е твърдял, че прекарва повече време в студиото за монтаж, отколкото вкъщи. Той винаги е отделял толкова внимание на фазата на пост-продукцията, колкото и на самата продукция на проектите си. В резултат на това филмите му винаги са били перфектно редактирани.

Най-добрият пример за прецизното оглеждане на детайлите намираме в „The Shining”:

 

8. 90% от филмите му са шедьоври

С изключение на “Killers Kiss”, останалите продукции на Кубрик – „The Killing”, “Paths Of Glory”, “Spartacus”, “Dr. Strangelove”, “2001”, “A Clockwork Orange”, “Barry Lyndon”, “The Shining”, “Full Metal Jacket” и “Eyes Wide Shut” са неоспорими шедьоври.

9. Връзка с аудиторията от първия кадър

Безупречната способност на Кубрик да влиза в контакт с аудиторията си е видима от първатe сценi на „The Shining”, “Paths Of Glory” и “2001”

10. Брилиянтен футурист

Макар и разминавайки се с естетическата цел с няколко десетилетия, футуристично-технологичното изобразяване в „2001” и контрастиращото му просторно арт-декадентство на институциализираното, потиснато общество от „A clockwork Orange” са свидетелство за креативния импулс на Кубрик за една брилиянтна футуристична визия.

11. Притежава моралното чувство да оттегли един от собствените си филми

При твърденията, че младата аудитория се чувства отблъсквана от силно експресивното насилие в „A Clockwork Orange”, Кубрик поема морална отговорност и сам оттегля филма си от кината в Обединеното кралство. Ще отнеме цели 30 години докато забраната бъде вдигната.

12. Влияние върху голямата част от съвременните филммейкъри

Всеки един от: Стивън Спилбърг, Джордж Лукас, Ридли Скот, Уди Алън, Мартин Скорсезе и Пол Томас Андерсън е бил повлиян от него. „There Will Be Blood” е своеобразно любовно писмо към режисьора.

13. Уважение към аудиторията

За разлика от някои от гореспоменатите таланти, Кубрик никога не е подценявал публиката си. Той е демонстрирал истинска вяра в аудиторията, постоянно стимулирайки я да търси своята интерпретация на сюжетите.

14. Истински утопист

Филмите му вероятно са най-близкото понятие до естетическата стойност на чистото изкуство, до което който и да е режисьор някога е достигал. Пример е перфектната артистична симетричност на кадрите в буквално всичките му филми.

15. 2001: A Space Odyssey (1968)

Хипнотизиращото сай-фай приключение е прекрасен поглед върху човешката екзистенция в необятното пространство на Вселената. Акцентиращ предимно на сътрудничеството на човека с технологията, филмът е отворен за интерпретация повече от всяка Кубрикова продукция. То е също така и филм, който предлага изумително красиви екранни форми. От балета на космическите кораби, хореографиран по класическите мотиви от „На хубавия син Дунав” до сюрреалистичната мощ на космическия климакс.

16. Някои от най-запомнящите се отварящи сцени в киното

Поразяващото подреждане на Земята, Луната и Слънцето, издигащо се под звуците на Щраус, казва всичко...

 

17. Автор на някои от класическите сцени в киното

Изберете си от животинския кокал, трансформиращ се в орбитиращ сателит в „2001”, Джак Никълсън, процеждащ пред зъби - „Heeeeres Johnny” пред ужасената Шели Дювал, или образа на анти-героя Алекс (Малкълм Макдауъл), завързан за стол, с разтворени насила очи, принуден да гледа неща, унищожаващи собствената му хуманност в „A Clockwork Orange”.

 

18. Никога на колене пред сантименталността

Никакъв хепи енд или сантиментални глупости във филмите на Кубрик. Вместо това смърт, апокалиптично разрушение и всемогъщ провал. Въпреки това някои откриват оптимистична нотка в представата за брака в „Eyes Wide Shut”.

19. Работа с някои от най-добрите актьори

Той е работил с всички тях:  От Златната холивудска генерация таланти като Тони Къртис, Кърк Дъглас, Стърлинг Хейдън и Джеймс Мейсън през комедийни легенди като Питър Селърс и Леонард Роситър до Новите холивудски таланти като Джак Никълсън и модерни такива като Том Круз и Никол Кидман

20. Нови методи при употребата на музика във филми

От „На хубавия син Дунав” в „2001” до Бетовен в “A Clockwork Orange” и дори парадоксалния избор на „Well Meet Again”  на Вера Лин за апокалиптичното разрушение в „Dr. Strangelove” Кубрик преобърна представата за музика във филм.

Ето и още някои, които изобщо не са целенасочени, но пък са интересни.

Colour Me Kubrick” 

Ако не беше геният на Кубрик, никога нямаше да се появи на бял свят „Color Me Kubrick”, сатира с участието на Джон Малкович и Алън Конуей.

“Eyes Wide Jerk”

След като изгледал вкъщи „The Jerk”, режисьорът се срещнал със Стив Мартин, за да обсъдят евентуалната черно-хумористична версия на „Eyes Wide Shut”, в която Кубрик искал актьорът да участва.

Никога не е печелил оскар

Някои от най-добрите режисьори никога не са печелили, включително:  Хичкок, Д. У. Грифит, Орсън Уелс и Акира Куросава. Кубрик се присъединява към тази уникална група таланти, пренебрегнати от Академията, до която все по-близо е и един от модерните витуози Дейвид Финчър.

 

 

Източник: www.obsessedwithfilm.com

събота, 2 април 2011 г.

Preview: "Larry Crowne"


 Ето че дойде време за първото ми "preview". От известно време доста силно впеачатление ми прави предстоящото излизане на един филм, режисиран от Tom Hanks. Става въпрос за лентата "Larry Crowne". Като голяма фенка на носителя на два оскара, силно се надявам тази продукция да оправдае очакванията ми. Ако ли пък не - нищо, ще се опитам да го превъзмогна. Няма да пропусна да спомена, че във филма участва и така небезизвестната Julia Roberts. Забележете, че за нейната персона няма да има така често използваните от мен суперлативи (срещащи се в 99% от моите публикации). Моля сред читателите да няма обидени - не е мой тип актриса.
 Връщам се към същината на този пост, а именно представянето на лентата "Larry Crowne". Съвсем накратко ще спомена, че комедията от и с Tom Hanks разказва историята на един мъж, който, загубвайки работата си, решава да се преориентира, насочвайки вниманието си към образованието. По пътя към новата си цел, той среща красивата учителка Mercedes Tainot (Julia Roberts). Предполагам всички можем да се досетим какъв ще бъде развоят на тяхното запознанство.
  Представям ви трейлъра на филма.
         


петък, 1 април 2011 г.

Friday's Short: Day And Night

   Понякога късометражното кино очарова истински и рядко познава граници. Всеки петък "Splitting Your Mind" ще ви запознава с едно такова филмче, успяло да прикове вниманието ни.


   Голяма част от късометражните филми на Пиксар са спин-оф на големите им продукции ("Dug's Special Mission", разказващ за голдън ретрийвъра Дъг от "Up", "Burn-E", базиран на събитията в "Wall-E" или "Your Frend The Rat" по "Ratatouille") и са съответно доста лековати и детски като тематика, а и основното им предназначение е да попадат като допълнителен материал в ДВД-тата. Когато обаче се даде достатъчно креативна свобода на един от многото безспорно талантливи аниматори на компанията, съвсем не е изключено крайният резултат да е нещо иновативно и интересно като идея и забележително като визия. "Day And Night" бе номиниран тази година за оскар в категорията "Най-добра късометражна анимация" и макар да изгуби от австралийския "The Lost Thing", официално доказа, че от Пиксар имат намерението да атакуват втори артистичен фронт, като за първия ("Най-добра анимация") очевидно са абонирани.

   "Day And Night" е симпатично 6-минутно филмче, което среща образно деня и нощта и им показва, че един без друг не могат. А кагато настъпва залезът (респективно изгревът), те изживяват красивото явление като едно цяло, след което ролите се разменят. Което пък идва да ни каже, че, колкото и да сме различни, ние постоянно се променяме и не можем да съществуваме без околните. Въпреки че е от почти десетилетие в Пиксар, това е режисьорски дебют за Теди Нютън.

   Идеята е интересна и оригинално реализирана и филмчето определено си заслужава ;)
video