About

вторник, 31 май 2011 г.

Trailer: David Fincher's "The Girl With The Dragon Tattoo"


   Тези дни в Youtube изтече първият red band трейлър на едно от най-очакваните (от мен, а и със сигурност не само) заглавия за годината. Прочитът на Финчър върху "The Girl With The Dragon Tattoo" изглежда една идея по-мрачен от шведския оригинал, въпреки че трейлърът не разкрива голяма част от сюжета. Дотук знаем, че от перото на сценариста с култов статус в Холивуд Стивън Зейлиън ("Shindler's List", "Gangs Of New York", "Mission: Impossible") в историята са внесени някои значими промени, така че дори тези от нас, които са запознати със сюжета на книгата или филма на Нилс Арден Оплев имат причина за вълнение. Като фон на перфектно монтираните кадри чуваме епичния кавър на "Immigrant Song" на Led Zeppelin от авторът на музиката и към този Финчъров филм - Трент Резнър. Първият допир създава усещането, че Резнър отново попада в десетката.

   Относно крайно рисковия избор на Рууни Мара (като вземем предвид одобрението към Нууми Рапас за шведската версия и очевидните й различия с Мара) за ролята на хакерката Лисбет Саландър не научаваме нищо, като вероятно за крайния резултат ще можем да правим изводи едва след излизането на лентата. В другата главна роля, тази на криминалния журналист Микаел Бломквист, чиито безпосочни лутания сега изглеждат още по-безнадеждни, се превъплащава Даниъл Крейг. Поддържат Робин Райт, Стелан Скарсгард, Кристофър Плъмър и Горан Вишнич.

   Очаквано към този момент кадрите не са с перфектно качество, но всеки, който очаква лентата поне колкото мен, ще остане доволен. Премиерата на филма можем да очакваме през декември.



Edit: От Sony Pictures опровергаха теориите на конспиративно мислещите, които смятаха, че "изтичането" на трейлъра е дело на самата компания, и очаквано премахнаха видеото от Youtube. От днес обаче за щастие можем да се наслаждаваме на green band тийзъра, който включва не само същата наелектризираща музика, но и смазващия таглайн "The feel bad movie of Christmas". Успелите да видят първия трейлър дори могат да опитат да открият разликите. Enjoy:



петък, 27 май 2011 г.

Review: "Pirates Of The Caribbean: On Stranger Tides"

   
   Джони Деп изглежда прокълнат да се лута из пиратските си приключения безкрайно, обвързан с един безконечен франчайз, чиито цел и посока лиспват. Неговият Джак Спароу определено изглежда уморен от това лутане, а краят е някъде в необозримото бъдеще. Той се завръща за "Карибски пирати: В напознати води", за да възстанови комерсиално печелившата формула на поредицата, усъвършенствана с помощта на няколко нови съставки: 3D,свирепи русалки, и романтичен събплот.

   Нека започнем с моите очаквания за филма от преди той да види бял свят за първи път в Кан. Идеята е да се дистанцираме от всички появили се в последствие отзиви и ревюта, които оставиха малък шанс на лентата и успяха да предубедят и най-безпристрастния зрител. В сравнение с "At World's End" (2007) виждаме някои кадрови промени в положителна насока. Вместо Кийра Найтли и Орландо Блум, чиито герои отдавна се изтъркаха, тук обещаващо изглеждаше включването на Пенелопе Круз и Иън Макшейн, притежаващи безспорната способност да зареждат със съвсем различна енергия героите си. На режисьорския стол сяда човекът отговорен за "Chicago", Роб Маршал, носещ чувството за една освежаваща промяна. Стилът му е много различен от този на Гор Вербински, но е и категорично доказан. С оглед на факта, че основната сюжетна линия от предните три филма, тази на Уилям Търнър и Елизабет Суон е завършена, а Джак Спароу до този момент така и не получи особено смислено обяснение за присъствието си в историята (това, че е много готин не минава), бихме могли да предположим, че е време сценарият да се съсредоточи върху неговата комплексна (предполага се) натура и да задълбае в личния му сюжет. Като цяло очаквах четвъртата част да представлява крачка встрани от франчайза. Ако вземем превид всички тези фактори, бях убеден, че имам повод за оптимизъм и прилични очаквания за "В непознати води".


   Трябва да призная обаче, че очакванията ми не се изпълниха ни най-малко, а крачката е по-скоро назад. Тук отново виждаме до болка познатата надпревара с времето в преследване на нещо, желано от всички. Основният злодей, Черната брада (Макшейн), заедно с дъщеря си (Круз), използва героя на Деп, за да се добере до Извора на младостта, към който се е устремил и вече еднокракият Барбоса (Джефри Ръш) под знамената на британската кралска флота. Виждаме още невзрачен мисионер и група испанци, за които забравяме напълно до самия край, а и не ни интересува особено. Иън Макшейн изглежда като мърморещ старец, на когото се налага от време на време да убива членове на екипажа си или да отвлича русалки, за да демонстрира колко зъл е всъщност. Пенелопе Круз е изненадващо вяла, а единствено Деп и Ръш поддържат нивото високо. Все пак трудна изглежда работата на всеки уважаващ себе си актьор с подобен сценарии, чиято креативна импотентност надминава тази на "На края на света". Вместо да остави своята сигнатура върху лентата, Роб Маршал възпроизвежда стила на Вербински, и то неуспешно. Затова филмът изглежда като сглобен от различни фрагменти от първите три части на поредицата. Все пак тези негативи биват отчасти и доколкото е възможно неутрализирани от фантастичната музика на Ханс Цимер. Тя избухва в подходящите моменти и раздвижва неимоверно всяка сцена, а музиката на франчайза се оказва драгоценен актив за създателите.


   Колкото и да не им липсваха недостатъци, "Сандъкът на мъртвеца" и "На края на света" имаха своите запомящи се, добре хореографирани сцени. Докато тук те лиспват. И все пак като положителна страна бих изтъкнал редуцираната употреба на CGI и приятното, натурално усещане за света на филма като цяло.

   След като гледах "На края на света" преди четири години, въпреки че не бях напълно удовлетворен от филма, останах въодушевен от начина, по който завърши, защото имах нужда от още от същото чисто, неангажиращо забавление. Онзи ден след прожекцията, при все че и този път финалът беше отворен, просто се питах дали някой ще сложи край на агонията на франчайза. Той беше класическо забавление в големи количества. Пиратският епос си е пиратски епос. Но когато той няма какво повече да ни предложи, трябва да бъде достойно завършен. Пък и дори от комерсиална гледна точка, докато все още носи успех.

понеделник, 23 май 2011 г.

Cannes Summary: Palme d'Or for "The Tree Of Life"

   Завърши 64-ят кинофестивал в Кан - бляскав, но и по-скандален от всякога. Въпреки че бе съпътстван от скандали, пътят за двете най-популярни заглавия - "Дървото на живота" на Терънс Малик и "Меланхолия" на Ларс Фон Триер остана чист до самия край и те не изгубиха позицията на фаворити. Двете амбициозни заглавия си извоюваха одобрението на журито и се очертаваха като ранни фаворити за Златната палма, но в последствие скандалното изказване на Триер на нацистка тематика сериозно нарани шансовете на режисираната от него лента. По този въпрос ми се струва, че можем да приемем думите му по-скоро като неуместна и недодялана шега, отколкото като сериозно изказване. Откакто стана ясна програмата на фестивала, филмите на Малик и Триер излязоха на преден план и бяха най-дискутирани през всичките 11 дни на събитието. За това допринесоха и полемичните събития около премиерите им. Макар и несравним с издънката на датчанина, фактът, че "Дървото на живота" бе приет спорно при първата си прожекция, остава един от запомнящите се моменти от тазгодишното издание. Филмът бе безцеремонно освиркан от част от аудиторията в Grand Théâtre Lumière, само за да получи контриращи бурни аплодисменти от останалите в залата - при всички положения неочаквана и импулсивна реакция. При това положение все по-оправдан изглежда пословичният стремеж на Малик да избягва публичността и прекия контакт със светската общност.

   В крайна сметка "Дървото на живота" се превърна от "освиркания" в "носителя на "Златна палма". Остта, около която се върти драмата е обикновено американско семейство от петдесетте, чието съществуване е съпоставено с това на раждащата се Земя. За Терънс Малик това е второ отличие от Кан след лауреата от 1978г. "Days Of Heaven". Консолидираща награда -"Best Actress" - получи и "Меланхолия", представен от Кирстен Дънст, изненадващо надвила Тилда Суинтън и нейния образ на отчаяна майка в "We Need To Talk About Kevin". "Grand Prix" бе поделен от братята Дарден ("The Kid With The Bike") и Нури Билге Джейлан ("Once Upon A Time In Anatolia). Режисьорският приз отиде при Николас Виндинг Рефн ("Drive"), а за най-добър сценарий бе определен този на Йозеф Седар ("Footnote"). Наградата за късометражен филм отиде при Марина Вирода за "Cross Country". 

   Тук е мястото да изтъкнем поводите за българска гордост на престижното събитие. Възпитаничката на германската киношкола Доротея Друмева бе удостоена с наградата на фондацията на фестивала в Кан за подпомагане на млади таланти - Cinefondation  за късометражен филм с произведението си "Der Brief". Наградата бе връчена от председателя на журито Мишел Гондри (Режисьор - "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind", "Be Kind Rewind", "The Science Of Sleep"). Иглика Трифонова пък си тръгна с награда за най-добър източноевропейски нереализиран сценарий. "Островът" на Камен Калев пък получи предимно позитивни отзиви, въпреки че участваше в програма с несъстезателен характер.

"Децата на Хурин" - ревю

Ето че е факт първият ми прочит на книга, дело на големия майстор на фентъзи литературата - Дж.Р.Р.Толкин. Става дума за издадената посмъртно от Кристофър Толкин - син на оксфордския професор - книга "Децата на Хурин". Материалите за сглобяването на легендата, касаеща децата на Хурин - Турин и Ниенор, са събирани в продължение на много години, за да бъдат представени на читателите в този си толкова съвършен и завършен вид. Усилията на наследника на Дж.Р.Р.Толкин са увенчани с успех, като Кристофър свежда намесата си в бащините записки до минимум. Книгата излиза на пазара през 2007г., като изданието й е изключително добре изпипано, включващо в себе си родословното дърво на родовете, засегнати в историята, а също така и карта, помагаща ни за по-добра ориентация в създадения от Толкин свят.

"Децата на Хурин" е трагична история за потомците на Хурин - Турин и сестра му Ниенор. Действието в легендата се развива доста преди това в "Хобитът" и "Властелинът на пръстените", когато първият черен владетел, Моргот, се стреми да завладее цялата Средна земя и тя да попадне под булото на тъмната му сянка. И точно тук започва същинската история, засегната в тази книга. Една от най-величествените, но и същевременно една от най-трагичните  легенди за Средната земя.

Хурин, господар на Дор-Ломин, не свежда глава и се противопоставя на тираничните цели на врага, в резултат на което Бауглир го отвежда в крепостта си Ангбанд, оковавайки го във вериги и проклинайки целия му род. От това си място великият владетел на хората е принуден да гледа как животът на децата му бива разрушен.

В книгата най-голямо внимание се отделя на житейския път на Турин, битие вече разрушено от проклятието, тегнещо над него. В резултат на това той се превръща в странник, който носи различни самоличности, преминавайки от една част на своя живот в друга. Често може да бъде определен като истински водач, смел съюзник, дори като жесток боец, но във всеки от случаите истинската му самоличност излиза наяве. Истинската трагедия в живота на наследника на Хурин идва, когато съдбата му се преплита с тази на сестра му Ниенор, която не е виждал от дете. Двамата се срещат в доста неподходящ момент от техните животи, когато Ниенор е изгубила паметта си, а Турин се е превърнал в суров и мрачен персонаж.

В заключение ще допълня, че книгата наистина заслужава да бъде прочетена и удостоена с подобаващо внимание. Майсторските умения на Толкин доставят неописуемо удоволствие, лъхащо от страниците на тази творба. Удоволствие, потапящо читателя в необятните дебри на света, изграден от великия майстор на фентъзито.

събота, 14 май 2011 г.

Cannes Update: Day 4

Голямото филмово събитие стартира на 11 май и през трите изминали досега дни от фестивала щастливците, посетили Кан вече са имали възможността да видят някои от силно очакваните заглавия в програмата, а ние разполагаме с първите отзиви от там. Уди Алън показва топ-форма, откривайки фестивала с носталгичната фантазия "Midnight In Paris". След премиерата Алън получи едно от редките си консенсусни одобрения сред критиците в последно време. Много от положителните ревюта дори определят филма като един от най-добрите в творчеството на режисьора за последните десет години. Според "Hollywood Reporter":
"Woody's in good form and Paris looks glorious in this droll time-traveling fantasy."
а "Variety" го описва като:
"Like a swoony lost chapter from Paris, je t'aime agreeably extended to feature length."
Когато говорим за Уди Алън, замъгляването на преценката от невъзможното равнодушие към личността му е неизбежно, а и аналогиите с миналите му проекти няма как да бъдат избегнати от ревюиращия. Дискусионната му натура често подтиква към силна емоционална обвързаност, независимо с положителна или отрицателна насоченост, към филмите му от страна на критиците. Едно от негативните мнения е това на "TIME Magazine", гласящо:
"Pure Woody Allen. Which is not to say great or even good Woody, but a distillation of the filmmaker's passions and crotchets, and of his tendency to pass draconian judgment on characters the audience is not supposed to like."
 а "Daily Telegraph" е дори по-краен в преценката си:
"It's far too ponderous. Still, it's not wholly terrible, and that's not something you can say about Allen's films very often these days."
Въпреки това, можем да кажем, че "Midnight In Paris" си изгражда добро име сред критиците и  три дни след премиерата отбелязва 78% одобрение в "Rotten Tomatoes".


Във втория ден на фестивала впечатление правят три заглавия: "We need to talk about Kevin", където след деветгодишна пауза на режисьорския стол се завръща Лин Рамзи, режисьорският дебют на Джулия Лий "Sleeping Beauty", и представеният в програмата Un Certain Regard "Restless" на Гюс Ван Сант.

Премиерата на "We need to talk about Kevin" успя да разтърси Кан и вече със сигурност е с едни гърди пред останалите. Всеки един от "Guardian", "Daily Telegraph", "Variety", "Movieline" и Film.com са твъдре експресивни в комплиментите си, а Тилда Суинтън, по всичко изглежда, е на път да ни представи поредната си блестяща роля, елиминирайки и последните граници пред таланта си. Суинтън изглежда на този етап и като сигурна номинация и сериозна конкуренция на Мерил Стрийп (като Маргарет Тачър в "The Iron Lady") в надпреварата за оскарите през следващата година. Ето и някои от по-ярките мнения:
 
"Cinema's worst ever case of post-natal depression is the subject of this compelling psycho-horror nightmare from Lynne Ramsay, adapted from the novel by Lionel Shriver"               "Guardian"
 "There are so many great things happening on almost every level of this movie, from Swinton's haunting, magnetic and tremendously vulnerable performance, which is absolutely free of condescension to the suburban American wife-ness of her character, to the many unsettling individual moments"     Salon.com
 Не такова е положението със "Sleeping Beauty", който до момента изглежда разочароващо и въпреки сериозния хайп около заглавието, надеждите към лентата не намират своето оправдание. Голямата част от критиците описват филма като отегчителен и твърде претенциозен. Според "Obsessed With Film" след края на прожекцията в четвъртък в салона е царяла тишина - рядко явление в Кан, което е смятано за дори по-наказателно от освиркванията. Но и положителни ревюта не липсват, като такова е мнението на "San Francisco Chronicle":
"There's a quietness about "The Sleeping Beauty" that's unusual for Breillat, that feels almost like Jacques Rivette's explorations of history."

С противоречиви отзиви е посрещнат и "Restless" на Гюс Ван Сант. Негативните характеристики на филма, отразени от критиците, се изразяват в отсъстващия този път уникален почерк на режисьора и драматичната инертност.

Сред премиерите от вчера личи името на скандалната комедия "Habemus Papam" на Нани Морети, съпътстван от предимно позивитвни отзиви.

Днес с премиери в Кан са "Michael" на Маркус Шлайнцер и "Pirates Of The Caribbean: On Stranger Tides" на Роб Маршал.

вторник, 10 май 2011 г.

Preview: Martha Marcy May Marlene


В началото на годината независимият трилър "Martha Marcy May Marlene" прибра режисьорския приз от фестивала Сънданс. Той ще бъде показан и в стартиращия утре фестивал в Кан, в програмата Un Cetrain Regard, където авторът на филма Шон Дъркин вече е участвал с късометражния "Mary last seen". По всичко изглежда, че "Martha Marcy May Marlene" ще прескача между реалност и сън със средствата на изкривяващия съзнанието съспенс. Освен че придобива вида на едно приятно инди изкушение, очаквам от филма стилна операторска работа и силен поддържащ каст, подхождащи на такъв тип продукции. В главната роля ще се изявява Елизабет Олсен, която, за разлика от сестрите си, ще получи действителен шанс да стане актриса. Сред участващите виждаме още отличаващия се в "Deadwood" и "Winter's Bone" Джон Хоукс. Синопсисът гласи: "Преследвана от болезнени спомени и нарастваща параноя, наранена жена изпитва трудности да се ре-асимилира със своето семейство, след като напуска зла секта."


събота, 7 май 2011 г.

Дан Браун - "Изгубеният символ"



 Изминаха две години, откакто за пръв път хванах в ръцете си книга на Дан Браун. Първият ми досег до творчеството на този автор се осъществи чрез романа му "Шифърът на Леонардо", който беше доста нашумял за времето си. Това беше и първият път, в който се докоснах до мистериозността, обгръщаща тайнства като масоните. Смело мога да кажа, че влиянието, което оказа тази книга върху мен беше толкова силно, че две години след първия й прочит помня почти всичко в детайли. Освен това, като повечето читатели на Дан Браун и аз насочих голяма част от вниманието и свободното си време в търсене на факти около споменатите в неговите романи тайни братства.

 Истинският повод, обаче, за написването на този пост няма да бъде цялостното творчество на американския писател, а последната му издадена книга "Изгубеният символ". В нея, както и в гореспоменатата " Шифърът на Леонардо" темата се върти около тайните на масонското братство. И ето тук идва моментът, в който ще споделя, че очакванията ми относно последната издадена книга на Дан Браун не се оправдаха.

  Първото нещо в нея, което ме разочарова, е фактът, че за пореден път, сравнявайки я с предишните романи на този писател, липсва иновативност при развитието на персонажите в историята. Абсолютно сходни личности, с екстремно сходни нравствени характеристики. Второто нещо, което ми направи негативно впечатление в този роман е простотата на сюжета и същевременно претенциозността за грандиозност от страна на автора му. Поздравления към Дан Браун - този път е постигнал целта си - книгата му без каквато и да е преработка става за сценарий на филм.

 Друг факт, относно това произведение, който трудно може да убегне на Брауновите фенове, се състои в до болка познатата конструкция на историята. Във всичките си пет романа Дан Браун еднотипно подрежда и представя въведението, завръзката, изложението и развръзката в структурата на повествованието. Така чаканата кулминация е лесно предсказуема и не така въздействаща, както в останалите два романа, включващи персонажа на професор Робърт Лангдън. И на последно място, финалните страници на книгата предоставят на читателя вместо съспенс, отегчение.

 В заключение ще кажа, че според моето мнение Дан Браун е изчерпал иновативните си писателски идеи и няма да бъде лошо, ако насочи вниманието си към писането на филмови криминални сценарии.