About

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Review: "Game Of Thrones"


Смятам да започна с едно важно уточнение. Основното предназначение на този пост е да представи максимално обективно, доколкото това е възможно, един поглед върху едно от безспорните телевизионни събития на гпдината - сериите "Game Of Thrones". Той не цели да анализира книга, нито да съпоставя литературен текст с телевизионна продукция. Причината е проста - ревюиращият е напълно незапознат с поредицата "Песен за огън и лед" на "американския Толкин" Джордж Р. Р. Мартин, по която HBO адаптира новия си хитов сериал. Не мога да потвърдя или отхвърля популярното сред критиката към този момент мнение, че "Game Of Thrones" е достоверен спрямо оригинала, а мога единствено да го погледна като съвсем отделен продукт, който трябва да функционира самостойно.

Спойлерите са неизбежни; имайте това предвид.

С оригиналните си продукции HBO достига висини в правенето на телевизия. Малко опитват да успорват това. Но дори в тези си измерения, телевизията си остава телевизия. А основната й цел, съвсем осъзнато, винаги е била и винаги ще бъде просто да забавлява. Тъй като точно в това американскта медия е най-силна, тя продължава да се възползва от предимствата си пред останалите, оповавайки се на тънкото си чувство за качествено забавление. Трудната част обаче се състои в това, да запазиш представата за "качествен" и да не преминеш, я по невнимание, я съвсем нарочно, тънката граница между овладяното забавление и безмозъчното зрелище. Примери и за двата типа изкушение за очите не лиспват в историята на HBO ("The Sopranos", "The Wire", "Deadwood", "Boardwalk Empire" от едната страна, другата няма значение). В този ред на мисли "Game Of Thrones" е повече от успешен. Какво значи това?


През първия си сезон сериалът преизпълва целта си да убеди аудиторията, че е "повече от обикновено фентъзи", че е "зрял, интелигентен, оригинален". Свалям шапка на отговорните, които доста ловко накараха шоуто да се самопромотира и самоизтъкне в максимално положителна светлина. От HBO още веднъж доказаха, че са фокусници, способни да развият една концепция, да я представят пред публиката така, както искат да изглежда, независимо от реалното й съдържание. Изграденият имидж на сериала, в моите очи, сериозно се разминава с реалната му същност. Претенциите за комплексност на героите рядко намират покритие, действията привидно са динамични, но всъщност изумително малко неща се случват за този първи сезон. Така продуцентите действат на сигурно, като предоставят на аудиторията шоу в изпитания модел на кървавото зрелище, облечено в изисканите дрехи на философско изследване на персонажи. Перфектната формула на телевизионния успех.


Концептът е интересен и това е нещо, което не мога да отрека. Светът на Вестерос е поразителен, а фантазиите на Мартин са нарисувани по най-живописния в съвременната телевизия начин. Дизайнът на продукцията е истинска инспирация, включително и началните кредити, които попадат в пантеона на HBO като едни от култовите. От техническа гледна точка сериалът е перфектен, като синтезът между работата на режисьори, оператори и техници ражда изобилие от красиви кадри и ярки сцени. Към позитивите можем да добавим, с няколко условности, и актьорската игра. Шон Бийн е солиден като господаря на Зимен хребет и глава на рода Старк - Едард, въпреки че първоначално кастването му в тази роля не изглежда удачно. Някои от дебютантите, сред които Кит Харингтън като незаконния син на Едард Старк Джон Сняг и Мейси Уилямс като бунтарката Аря Старк, също са на добро ниво, а безспорните звезди на сериала до този момент, съответно изпълняващи най-комплексните роли, са Питър Динклейдж като Тирион Ланистър (от рода Ланистър - архнемезисите на Старк) и Ейдън Гилън като "Кутрето" Петир Белиш. От останалите изпълнения впечатление прави това на Чарлс Данс като безскрупулния вожд на рода Ланистър. На другия полюс пък, при всички положения, е играта на Лена Хийди, чиято зла кралица е повече от неубедителна.

Едно от популярните твърдения, свързани с фентъзи сагата, поддържа тезата, че персонажите са пълнокръвни, притежават сложни нравствени характеристики и действията им са непредвидими, подтиквани от неопределими пориви. С това твърдение не мога да се съглася по никакъв начин. Всъщност, лесно забележима и натрапчива е двуизмерността на героите. Фактът, че сюжетът в значимата си част се развива по плоскостта добро VS зло, чест VS лукавство, гордост VS опортюнизъм, като и двете страни са ясно определими, наранява претенциите на шоуто за поливалентност.


Пилотният епизод и финалът, в лицето на последните два, са животворната инжекция, без която сезонът би изгубил жизнените си функции. Инертността на останалите седем епизода единствено спъва динамиката на действието. В тях се запознаваме с множество нови герои, за които научаваме малко; първият допир с тях не говори за нищо, не провокира разсъждения и не ни прави съпричастни със съдбата им. В крайна сметка, няма причина неутралният зрител да го е грижа за тях. Сюжетът изненадва и дори шокира за първи път едва в девети епизод, когато Едард Старк - на практика единственият персонаж, който можем да сметнем за главен, - губи главата си. Това е похват, за чието прилагане се изисква дързост, която само HBO си позволява. Той раздвижва сюжета неимоверно. Съвсем логично, от този момент нататък действието поема нови направления и предпоставя по-динамичен втори сезон.

"Game Of Thrones" изпълва целта си да се превърне в поредното телевизионно събитие, привличащо небивал интерес и генериращо огромен хайп, а HBO отново е победител в бранша. През пролетта на 2012 можем да очакваме втори сезон, разкриващ събитията от втората книга от поредицата "Песен за огън и лед" на Джордж Р. Р. Мартин. Можем да го очакваме с надеждата, че ще изпълни това, което дебютният сезон не успя. Защото амбициозната концепция в този случай е съпътствана от потенциал в излишък.

вторник, 21 юни 2011 г.

Светът на Тим Бъртън

I've always been misrepresented. You know, I could dress in a clown costume and laugh with the happy people but they'd still say I'm a dark personality. - Tim Burton

                                                                                                 

От приблизително две години насам голяма част от интереса ми е насочен към творчеството на един малко "по-мрачен" режисьор. Става дума за Timothy William Burton. Реших този пост да бъде посветен не само на неговата работа, но и на самата му личност. Tim Burton e творец, чието изкуство ми доставя неописуемо удоволствие. Различният му поглед върху визията и концепцията на един филм, запазеният му почерк и оригиналността му допринасят за това ми чувство на задоволство, гледайки негова продукция. Далеч съм от мисълта, че точно аз съм тази, която ще изтъквам предимствата и недостатъците в неговите филми. Тъй като съм просто един зрител, като такъв ще посоча повече достойнства и по-малко недостатъци на "така да се каже" един от моите фаворити сред кинорежисьорите.

 Пада тъмна, зловеща, мрачна нощ. Високите кули на старите сгради се извисяват монолитно над останалите пострйки в град, чието общество е изгубило душевната си ориентация. Там, на края на града, далече от този свят, стои една мъжка фигура, облечена в черно, караща те да усетиш страха в себе си. Мъж, чиято сянка е потопена в мрак. Той е самотен. Никой не знае името му, никой не се интересува от него. Обществото го е отритнало от себе си. Той никога повече няма да бъде един от тях. Това е светът на Тим Бъртън.

Тим Бъртън започва още от ранна възраст да се занимава с изкуство - изпитва неописуемо влечение към рисуването. Учи в "California Institute of The Arts", където получава възможност да промени живота си. Необичайният му и оригинален стил става достояние на Disney, които, виждайки таланта му го назначават на работа. Всъщност стилът на Бъртън съвсем не съвпада с този на известната компания, но въпреки това те решават, че е по-добре автентичното му изкуство да бъде част от тях, отколкото да принадлежи на друга фирма. Скоро Тим получава работа по проекта "Тhe Fox And The Hound (1981)" като аниматор, но впоследствие осъзнава, че тази възможност за изява е далече от неговия стил и разбиране. Интересът му не е насочен към този вид изкуство. Скоро след това Disney му предоставят възможността да изяви таланта си, като заснеме свои собствени филми, където ограничения на въображението му няма да бъдат налице. На бял свят се появяват късометражните продукции"Vincent" (1982) и "Frankenweenie" (1984), първите филми, свидетелстващи за оригиналността на Бъртън. За "Frankenweenie", след като го изгледах, мога само да кажа, че това е всичко друго, но не и филм, предназначен за малки деца, свикнали с тривиалността на Disney. Точно поради тази причина компанията доста оскъдно разпространява тази продукция, смятаща я за непасваща към собствения й стил.

През 1985г. се появява първият пълнометражен филм в кариерата на режисьора Бъртън - "Pee-wee's Big Adventure". Тази режисура се осъществява благодарение на Paul Reubens, който, забелязвайки късометражните ленти на Тим, избира него за осъществяването на тази си продукция. Филмът не посреща одобрението на повечето критици, но за сметка на това с неговите хаотични и абсурдни комедийни елементи кара аудиторията да се забавлява, което от своя страна води до значителни материални успехи. 

Следва работа над филми, определящи мястото на Бъртън сред едни от най-запомнящите се режисьори на Холивуд. През 1989г. излиза лентата, донесла на Бъртън най-големия му комерсиален успех - "Batman". "Edward Scissorhands" (1990) - eдин от най-добре приетите филми на този режисьор сред аудиторията и критиците - служи като отличен пример за неговия отличителен почерк. През 1992г. на големия екран излиза "Batman Returns", който в сравнение с първия от филмите за Батман на Тим Бъртън, е още по-мрачен и ексцентричен, откъдето пък си правим извода за извоюваната креативна свобода на този режисьор. Тази свобода на идеята и нейната реализация ще достигнат една от връхните си точки в анимацията "The Nightmare Before Christmas" (1993), където Бъртън е в ролята на сценарист. Следващата година се състои премиерата на лентата "Ed Wood" - филм за най-лошия режисьор на всички времена Edward D. Wood Jr. Тази продукция може да бъде окачествена и като боксофис провал, която обаче неимоверно издига Бъртън в очите на критици и публика. 


Eто и цялата филмография на този режисьор:

2010  Alice in Wonderland

2006  Cinema16: American Short Films (video short)

2005  Corpse Bride

2003   Big Fish

2000  The World of Stainboy (short)

1999  Sleepy Hollow

1996  Mars Attacks!

1994  Ed Wood

1989  Batman

1988  Beetle Juice

1986  Faerie Tale Theatre (TV series)

1986  Alfred Hitchcock Presents (TV series)

The Jar (1986)
1984   Frankenweenie (short)

1982  Vincent (short)

1982  Luau

1982/II  Hansel and Gretel (TV movie)

1979  Stalk of the Celery (short)

1979   Doctor of Doom (short)
 
1971   The Island of Doctor Agor (short) 

Накрая ще допълня, че предстои излизането на филма "Dark Shadows" (2012), базиран на излъчвания от 1966г. до 1971г. тв сериал "Dark Shadows", в който без да е изненада ще участват Johnny Depp като вампира Barnabas Collins и Helena Bonham Carter като Dr. Julia Hoffman. Към звездите в този филм се причисляват Chloe Moretz ( "(500) Days of Summer" (2009), "Let Me In" (2010), "Kick-Ass" (2010) ), както и Michelle Pfeiffer, Eva Green и др. Дали лентата ще бъде продължение на Бъртъновото мрачно творчество или ще бъде разгледана под нов ъгъл, ще разберем следващата година. 

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Review: "Hanna"


Прогресивно популяризирана тенденция в съвременното кино е стремежът на модерните режисьори да опитват да реализират "интелигентният екшън-трилър". Това е този блокбъстър, който има способността да комуникира както с обичайната си аудитория, така и с почитателите на независимото кино и дори честите посетители на артхауза. Макар че в този случай твърде често и двата вида публика остава незадоволена, "интелигентният екшън-трилър" намира своите аргументи в исторически план чрез имена като Майкъл Ман и Люк Бесон. Ако "Hanna" попада съвсем по ръба на тази категория, то това е, защото филмът изпълва само частично някои от критериите за този пробивен стил в киното. Той не е блокбъстър в пълния смисъл на понятието. Въпреки това е възможно да се хареса на разнокалибрена аудитория, просто защото под напудрения му със стилна атмосфера, красива кинематография и убедителна актьорска игра нос прозира глуповатата физиономия на чистия екшън.

"Hanna" разказва историята на шестнайсет годишно момиче (Ронан), живеещо в отшелничество някъде в Скандинавия единствено с баща си (Бана), - агент на ЦРУ в изгнание - който дава всичко от себе си, за да направи от дъщеря си перфектния убиец. Той я обучава да оцелява в условията на арктическата пустош, да осъвършенства духа и тялото си, подготвяйки я за съдбовния момент - неизбежната среща със злия й немезис. Това е агентът, в чиято роля се въплъщава Кейт Бланшет. Причината за тази неизбежна среща е и основната мистерия на лентата. От този момент нататък сюжетът представлява игра на котка и мишка, която се разиграва върху два континента. След като за първи път в живота си Хана напуска колибата, в която е израснала, тя попада в напълно непознатата среда на цивилизацията. Процесът на приспособяването й е като на дете, което изследва заобикалящия го свят за първи път - едновременно с благоговение и боязън.


"Hanna" е изпълнен с визуални достойнства. В определени моменти разказва с цветове, а в други изобразява красиви пейзажни картини - наслада за очите. Пример за това са снежните кадри от красивия във враждебността си арктическия всемир, които някак ни се иска да продължат още няколко секунди. Джо Райт доказва, че е универсален режисьор, като поднася със стил и артистичност и този свой проект, толкова различен от всичко, което е правил досега. Почеркът на кинодееца оставя своята следа и тук, въпреки че съспенсът, наивната детска драма и дори музиката поставят "Hanna" на съвсем различна творческа платформа, толкова несходна на света на "Pride And Prejudice" и "Atonement" например. Райт се потапя в напълно непознати води и се справя успешно със задачата да нарисува изискано, но не снобарски този съвсем обикновен екшън-трилър. Режисьорът не успява на устои на някои артистични изкушения и предприема интересни творчески похвати. Виждаме много добре организирана сцена, в която наетият от агентката убиец (Том Холандър) преследва героинята сред контейнери и един дълъг тракинг шот на летището в Берлин. Райт определено показва чувство за класен съспенс.

Сирша Ронан отново демонстрира потенциала си, като изиграва нова много силна роля. Тя съумява да комбинира успешно в образа си силата на духа и тялото, преданост, но и липса на скрупули с пленяваща наивност. Тя изгражда безспорно най-яркия образ, като дори винаги класната Кейт Бланшет и нейната твърде корава героиня - зла кучка с кървящи венци - не се доближава до достоверността на Ронан. Ерик Бана е безличен, както обикновено (справка - "Тhe Time Traveller's Wife", за който вероятно щяхте да сте чували ако в главната роля беше някой друг). Оливия Уилиямс се появява като хипи майка, а Джейсън Флеминг е отчаяният й съпруг, с чиято каравана Хана прекосява Европа. Том Холандър е просто зъл до мозъка на костите.


Приятно впечатление правят приказните мотиви. В колибата Хана е възпитана с приказки и те я следват навсякъде. Финалната конфронтация във филма се случва в нещо, наречено "The Grimm House". Тази жива фантазия допринася за качествената атмосфера на филма.

Недостатъците на лентата обаче се изразяват в постепенното избледняване на сюжета и откровеното му отстъпване към заден план. На "Hanna" липсва кохерентност, за да държи интереса към себе си буден до последно. Няколко дупки в сюжета сериозно нарушават темпото и объркват зрителя, оставяйки го да съшива цялостната нехомогенна история от отделни късчета информация. Някои неправдиви сюжети дори на моменти поддържат приказното усещане на филма и човек би си помислил, че това е целенасочен похват, но ефектът като цяло е, че да останеш вътре в историята докрая е почти невъзможно.

Музиката на The Chemical Brothers допълва това, което откъм сюжет понякога липсва.



Ако трябва да назовем еднозначно жанра на "Hanna" най-точно би било да кажем арт-екшън. Точно затова паралели с трилогията за Борн или с "Leon" са неизбежни. В този смисъл опитът на талантливия млад режисьор Джо Райт за "интелигентен екшън-трилър" е успешен в едно отношение и неуспешен в друго. Той има собствена визия, но това, което му липсва, е собствено съзнание.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Култовите сцени в Одата на антиестетиката "A Clockwork Orange"


Шедьовърът на Стенли Кубрик "A Clockwork Orange" e едно хомогенно цяло, една дедукция изградена от множество мини-шедьоври, взаимодействащи и облагородяващи се взаимно. Звук,  цвят и картина са просто синекдоха на понятието си, като единственото, диференциращо ги от общото цяло са названията им. Много от отделните сцени са истинско съкровище и уроци по неконвенционално кино. Да им се насладим отново.


                                                              Млечният бар

Съвършенството тържествува от първата сцена. Когато говорим за Кубрик, ни стига да погледнем "2001" и "The Shining" например, за да намерим едни от най-емблематичните начални кадри в киното изобщо. Геният знае как да ни кара да настръхнем от самото начало:
 



Моментът: Запознаваме се с Алекс, който разпуска заедно с "друзята" си в млечен бар преди да се отдадат на страстта си - the good old ultra-violence. Ситуирането на кадъра е перфектно, музиката влудява, наративът въвежда в дистопията на близкото бъдеще.

                                                          Лудвиг Ван


Освен в насилието, главният герой открива себереализиране и чрез музиката на Бетовен. Сцената в апартамента на родителите на Алекс, когато той завършва вечерта си по "перфектния начин" е чиста нарцистична поезия. Не по-малко запомнящ се е и моментът, в който героите влизат в спор, свързан с "Деветата", в млечния бар. От тези две сцени прозира страстната любов на Алекс към Бетовен.

Тъй като вмъкването е забранено по рикуест, можете да видите видеото ТУК. 

Моментът: След първата вечер на насилие, на която ставаме свидетели, Алекс изпитва истински демоничен екстаз, слушайки Бетовен. "Oh bliss! Bliss and heaven! Oh, it was gorgeousness and gorgeousity made flesh. It was like a bird of rarest-spun heaven metal or like silvery wine flowing in a spaceship, gravity all nonsense now. As I slushaet, I knew such lovely pictures!". Тези "прекрасни картини" са картини на разруха и гнет. Класическата музика и танцуващият Исус са средствата, с които Кубрик борави, за да осъществи съвършения синтез между звук и картина.

                                                  Урок   


След като е успорен авторитетът му, героят предприема мерки с цел да усмири разбунтувалите се кучета. Това действие е един от факторите, довели до залавянето му по-късно, но в този момент то е акт на истинско вдъхновение. В киното има малко по-запомнящи се секвенции.

Сцената ТУК

Моментът: "But suddenly, I viddied that thinking was for the gloopy ones, and that the oomni ones use like, inspiration and what Bog sends. Now it was lovely music that came into my aid. There was a window open with the stereo on, and I viddied right at once what to do." Чиста поезия.

                                                                    Brainwash


Насилието не само се поражда от насилие, но и се лекува чрез насилие. В случая лекът е промиване на мозъка. Дали отнемането на правото за личен избор е по-сериозно престъпление срещу хуманността от самото й заличаване чрез насилие е основният морален проблем в Кубриковия шедьовър. Една от най-визуално потресаващите сцени е тази на лекуването чрез "метода на Людовико":

Част от нея ТУК

Моментът: Още един от най-често пресъздаваните моменти в киното. Референциите към него се намират и до днес навсякъде в популярната култура.

                                                       Honorable Mentions 


Играта на цветовете в сцената в музикалния магазин, асоциациите на "излекувания" Алекс и още много други.

Но да спрем дотук, докато все още мозъците ви не са необратимо обременени. В заключение ще кажа, че непреходността на "A Clockwork Orange" се оповава, както на гениалните режисьорски творчески похвати, визуалната завършеност, така и на вечно актуалните мотиви, разгледани по натуралистичен и максимално въздействащ начин.



"Boardwalk Empire"


Реших този пост да бъде за един сериал, който според моята крайно некомпетентна преценка е доста успешен. Става въпрос за излъчвания по HBO "Boardwalk Empire". Тъй като, както вече споменах, не съм веща в този бранш, ще кажа единственото, което ми идва на ум като се сетя за изминалия първи сезон: няма такъв кеф! Признавам си, че всеки път, когато започвам да гледам нов сериал ми е доста трудно (разбирате, непозната обстановка, прекалено много нови персонажи) и този път не прави изключение, но развитието на тази продукция през първия й сезон определено събуди тромавия ми интерес. И тъй като състоянието на духа ми е предразположено за приемане на информация относно всякакви интересни факти около "Boardwalk Empire", се потопих в дебрите на великата търсачка "Google". 

Първият интересен факт (достигнал до мен, благодарение на проницателното ми гледане), който открих е, че режисьор на пилотния епизод е бил не кой да е, а самият Martin Scorsese, който всъщност е свързан с този сериал и чрез качеството си на негов продуцент. Друго интересно тук е, че това е най-скъпият епизод сниман в историята на телевизията. 

Всъщност няма да бъде лошо, ако запозная драгия читател с историята, развиваща се в "Boardwalk Empire". Действието се разиграва през 20-те години на 20-ти век в Атлантик Сити, когато алкохолът не е законен, а на власт е самото беззаконие. Хронологично се проследява животът на Нъки Томпсън (Steve Buscemi), безспорен управител на този град по това време, който бил по равно както политик, така и гангстер. Обръща се детайлно внимание на обкръжението на този герой, начина му на живот и на връзките му, както сред обикновените избиратели, така и с ръководителите на други гангстерски групи. Тук ще вметна моето пристрастие към играта на Steve Buscemi, който колкото и странно да изглежда и говори, ми е доста на сърце. Мисля, че в ролята на Нъки Томпсън се показват детайлно актьорските му умения. Очевидно това не го е забелязала само моята скромна персона, но и журналистите, гласуващи за най-добър актьор в драма серии при раздаването на "Златните Глобуси" през 2010г. Кеlly Macdonald пък, чиято роля в сериала е тази на г-жа Шрьодер (интелигентна за средата, в която се намира, жена, останала вдовица и впоследствие имаща интимна връзка с Нъки Томпсън), е номинирана на същата церемония за поддържаща роля в драма серии.

Друг интересен факт за мен е, че в сериала, макар и не на първи план, е засегнат персонажа на Ал Капоне. Изграден е светът около него, като не той заема главната действаща роля и не през неговите очи се разкрива действителността от тогавашното време. Сериалът ни предоставя една нова гледна точка, един нов начин на възприемане на тези отминали събития, като според мен това ни дава възможност да погледнем към тях през един по-обективен поглед.
И тъй като тези дни доста време отделям на така тежкото занимание "висене в YouTube" и търсене на интересни сцени от "Boardwalk Empire", реших да споделя с вас любимата си такава от този сериал.



В заключение ще допълня, че точната дата на излизане на втори сезон все още не е ясна, но е факт, че това събитие ще се състои още тази година. Дотогава вниманието ми е насочено към един друг сериал от един съвсем различен жанр - "Arrested Development". Думите са излишни, насладата неописуема.




петък, 10 юни 2011 г.

Preview: "The Descendants"


   В опит да утвърдя традицията да насочвам периодично вниманието ви към инди филми, за които наистина смятам, че биха си заслужавали, продължавам в тази насока с първите трейлър и постер на "The Descendants". Правя това с ясното съзнание, че 90% от тези филми вероятно няма да видят бял свят в България (поздравления за разпространителите, но не точно тях трябва да сочим) и единствената възможност да се видят остава интернет. За съжаление такава е реалността, въпреки че, когато имаш намерение да си дадеш левчетата за кино - един все по-рядък модел у нас, - далеч по-удовлетворяващо е да ги дадеш за независим филм.

   В този случай обаче името на Джордж Клуни неизбежно ще привлече внимание от всякакъв калибър към новия проект на Алкександър Пейн. Това е първи негов такъв за последните седем години. Неговият "Sideways"(2004) постигна значими успехи, както сред критиците, така и в бокс офиса и си изгради името на един от ней-успешните независими филми на всички времена. "About Schmidt" (2002), с Джак Никълсън в главната роля, също беше приет положително. Клуни пък отдавна достигна нивото, позволяващо му да изнесе с лекота роля във филм, който е силно концентриран върху персонажа му, и дори във филм, в който е почти единствен герой. Той реализира харизмата си и я превърна в класа. От начина, по който подбира ролите си напоследък пък можем да придобием още една доза увереност за крайния резултат на "The Descendants"

   Сюжетът разкрива трудностите, пред които се изправя героят на Клуни, в опитите си да се сближи с дъщерите си, след като съпругата му претърпява тежък инцидент. Ситуацията се отежнява след емоционалния срив на героя, когато разбира, че съпругата му е изневерявала. Как му отиват на Клуни подобни роли...

   Премиерата на филма в Щатите е в края на годината, а на места в Eвропа и през януари догодина.



вторник, 7 юни 2011 г.

30 Movie Challenge

И аз повлекох крак по хората от Framespotting и реших да се включа във филмовата игра 30 Movie Challenge, така актуална сред блогърите в момента. Идеята е да се отговори на 30 забавни въпроса, свързани с киното. Ясно е, че в друг ден и различно състояние на духа бих дал различни отговори, а и на повечето въпроси е много трудно да се отговори еднозначно, но пък също толкова ясно е, че having fun е основната цел на занятието.

1. Филм от детството ти- Много важни спомени от детството ми са свързани с анимациите на "Дисни". Няколко видеокасети с "Книга за Джунглата", "Питър Пан", "Снежанка и седемте джуджета", "Алиса в страната на чудесата" се въртяха буквално всеки ден. И въпреки че говорим за най-ранното ми детство, наскоро изгледах отново "Питър Пан" (1953) и открих, че още го помня наизуст.
2. Най-любим филм- Най-отвратително гнусният и безочлив въпрос, който може да се зададе на един киноман! А, чакайте... "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind". Не било толкова трудно... Сериозно - приемам го най-лично от всичко, което съм гледал.


3. Филм, който те е разплакал- "Brokeback Mountain"(2005). Факт.
4. Най-смешният филм, който си гледал- Всъщност да се намери наистина смешен пълнометражен филм винаги е било много трудно, а напоследък става почти невъзможно. Бих казал да речем "And Now For Something Completely Different" или "Life Of Brian" на Монти Пайтън. Те не биха били смешни на всеки, но пък безспорно са си най-умната сатира, която съм виждал.
5. Най-страшният филм, който си гледал- При положение че съм гледал максимум три хоръра в живота си, предполагам трябва да избера един от тях. Да речем "Paranormal Activity"(2007), който гледах, защото уж бил "нещо уникално". Но си имаше няколкото стряскащи моменти.
6. Любим рисуван филм- "The Nightmare Before Christmas"(1993) с разлика.


7. Филм, който никой не очаква, че харесваш- С мненията си съм научил околните, че всякакви очаквания са излишни.
8. Филм с любим актьор- Daniel Day-Lewis. Period.


9. Филм с любима актриса-"Boogie Nights"(1997). Джулиан Мур е просто изключителна във всичко, което съм гледал с нея.
10.Филм с актьор, който не понасяш- "Pearl Harbor"(2001) - филм, който не понасям с актьор, който не понасям.
11. Филм с актриса, която не понасяш- "Erin Brockovich"(2000). Че не я понасям е меко казано.
12. Филм, от който можеш да цитираш всяка реплика- От "Fight Club"(1999) мога да цитирам много. Всичко - едва ли.
13. Най-несправедливо спечелилият Оскар филм- От последното десетилетие безспорно "Crash" (2004) ми е трън в очите. В исторически план не мисля, че съм достатъчно компетентен за такъв сложен въпрос, но фактът, че филми като например "2001: A Space Odyssey", "Citizen Kane", "Vertigo", "Apocalypse Now" не са печелили "Best Picture" говори, че и по-големи несправедливости са ставали.
14. Най-скучния филм, който си гледал- "Closer"(2004). Въпреки това се опитвам да го оценя.
15. Филм, който никога не искаш да гледаш- "Здрач" от всякакъв вид.
16. Филм, който така и не успя да догледаш- Е, признавам, започнах първия "Здрач", но не успях да го довърша.
17. Филм, който се предполага, че е тъжен, но не е- Веднага в съзнанието ми изниква Спилбърг. Да речем "Shindler's List". Събитията със сигурност са тъжни, филмът - не.
18. Филм, който смяташ, че е надценен- Условно - "Avatar" (2009). Все пак мисля, че достатъчно хора виждат плитката му претенциозност.
19. Филм, който смяташ, че е подценен- "Brazil"(1985). Мисля, че трябва да бъде смятан за един от много великите.


20. Филм, който описва характера ти- "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind". Затова го приемам и толкова лично.
21. Филм, който си гледал безброй пъти- Избягвам да гледам дори любимите си филми твърде много пъти. Все пак "Raiders of the Lost Arк" никога не омръзва.
22. Филм, който те е срам да кажеш, че харесваш- Няма такъв. Кино критиката е крайно неточно нещо и всичко е въпрос на възприятия. Ако говорим за срам, срам ме е да кажа, че съм плакал на "Brokeback Mountain", но го казах...
23. Филм с любим саундтрак- Далече съм от мисълта, че е най-добър, но съвсем пристрастно и субективно казвам "Into The Wild"(2007). Мистър Ведър е моята религия.


24. Любим филм, правен по книга- "The Godfather"(1972). Няма как по-добре да се адаптира книга.
25. Любима романтична история във филм- Отново "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind". Със сигурност най-оригинална романтична история във филм.
26. Най-ужасния филм, препоръчан от приятел- "Scary Movie"(2000). Препоръчван от твърде много приятели.
27. Филм с най-добър туист- "Fight Club". Добрият туист винаги може да промени коренно отношението ми към даден филм.
28. Филм, който не разбираш- "The Fountain"(2006). Дори не разбрах дали има нещо за разбиране...
29. Най-красив филм- ... и въпреки това не мисля, че съм виждал по-красив филм.


30. Любим стар филм- "The Great Dictator"(1940)

неделя, 5 юни 2011 г.

"Бялата крепост" - изстраданият път към себепознанието


Реших се да публикувам статия за последната книга, която прочетох, а именно "Бялата крепост" на нобелиста Орхан Памук. Дълго се чудих дали да пиша за нея, тъй като за първи път през живота си хващам в ръце книга, която не прилича по нищо (и тук не преувеличавам) на останалите, които съм чела. Стилът на турския автор е изключително нетипичен, различаващ се от този на останалите писатели, уникален. Изказът, поне за мен, на моменти представлява препядствие, което се оказва трудно за преодоляване и което беше основната причина за отнелия ми толкова дълго време прочит на една сравнително недълга книга. След прочита на тази Памукова творба не мога да определя какви чувства остави тя у мен. А всъщност по-подходящият въпрос тук е дали изобщо се породиха такива. Няма да крия, че всъщност никак не ми беше лесно да завърша това произведение, а също така не мисля и да се опитвам да правя анализ на нещо, което е толкова далече от мен и което след първия прочит не съм сигурна, че съм разбрала. По-скоро тази публикация ще представлява кратко резюме на книгата, което да послужи като ориентир за тези, които се колебаят дали да я подхващат.

Орхан Памук ни представя живота на двама мъже, отдаващи се на себепознанието и на пътя към науката. Опознавайки житейския път на тези двама герои, ясно можем да добием представа за разликите между Изтока и Запада през 17-ти век. Единият - венециенц, пленен от турската армия е продаден на другия-турчин-като роб. Външната прилика между двамата е поразителна, за вътрешната, когато прочетете книгата, сами можете да си направите извод.Общата им съдба ни показва един сблъсък на два различни мирогледа за истината, лъжата, за начина на самосъхранение на личността, за индивидуалността. Проследяват се безсънните нощи на двата главни персонажа, тяхната жажда за себеоткрване, за доказване и усъвършенстване. Два идеологично различни характера се преплитат в един, за да достигнат до така чаканата и изстрадана крайна цел, а именно да намерят Аза.

За тези, които са решени да се впуснат в дебрите на Памуковото слово, предупреждавам, че това никак няма да бъде лесно, а търпението ще е основен фактор за постигането на тази цел. В тази книга няма да откриете никаква нотка хумор - той е напълно елиминиран, нито пък ще срещнете така често преобладаващото в повечето художествени творби природно описание. На тяхно място са предтсавени в детайли чувства като разочарование, апатия, безпомощност, ирелевантност - похват, допринасящ за нелекото прочитане на това произведение. И все пак със завършека на тази книга, се докоснах до нещо ново, нещо, което никога досега, четейки книга, не съм изпитвала. Да, може би наистина това е магията на Орхан Памук.



четвъртък, 2 юни 2011 г.

Trailer: "Breaking Bad"



На 17-ти юли това лято излиза така дългоочакваният от мен четвърти сезон на криминaлния драма сериал "Breaking Bad". Ще имаме възможност отново да се потопим в света, изграден от създателя на поредицата Vince Gilligan (познат ни още като такъв от продукцията "Досиетата Х"). Ще се срещнем отново с героя на Bryan Cranston - Walter White и с този на Aaron Paul - Jesse Pinkman -главни действащи лица в този уникално добре изпипан сериал. Дали героят на Bryan Cranston (носител на три награди "Emmy" -  за всеки един от трите сезона досега) ще смени посоката си на развитие или напротив ще утвърди сегашната, ще разберем още това лято. Дотогава ще се задоволим с появилия се тези дни трейлър към предстоящия четвърти сезон.