About

понеделник, 29 август 2011 г.

I'm With You by Red Hot Chili Peppers


През около тридесет годишния си живот на музикалната сцена калифорнийската група Red Hot Chili Peppers преминава през доста трудности и изпитания по пътя си да опази своето съществуване. Едни от тях са тези, свързани със зависимостта на някои от членовете на фънк-рок бандата към наркотиците. Оригиналният китарист на групата, Хилел Словак, умира от свръхдоза на 25-ти юни 1988г., на 26 годишна възраст. Мястото му е заменено от бъдещия ключ към успеха на бандата, а именно Джон Фрушанте. Това е човекът, дал живот на едни от най-запомнящите се мелодии в историята на музиката – Under The Bridge, Californication, Scar Tissue, Dani California. Всеизвестен е фактът, че Фрушанте също се причислява към наркозависимите в бандата, вследствие на което е и първото му отцепване от групата през 1992г., което трае до 1999г.,когато Джон, напълно излекуван, отново се завръща на музикалната сцена с Red Hot Chili Peppers, внасяйки нови сили и енергия в предстоящите им проекти. След като през 2006г. на музикалния пазар излезе един от най-продаваните албуми на калифорнийците, Stadium Arcadium, обирайки повечето музикални награди, през 2009г. Джон Фрушанте обяви напускането си за втори и, както личи, за финален път на бандата. Мнозина смятат Stadium Arcadium за един от най-комерсиалните албуми на Peppers, с цел по-голям брой продажби. Истината е, че песните в албума са доста повече, отколкото е било нужно, но все пак в съдържанието му влизат мелодии като Dani California, Snow (Hey Oh), Charlie, Tell Me Baby, Readymade, които допринасят за значимостта на този проект.


Няколко въпроса се въртяха около името Red Hot Chili Peppers през периода след напускането на Фрушанте, който, както вече в предишна статия съм споменавала, е един от най-добрите китаристи на нашето време, и те бяха: Ще продължи ли да съществува групата и ако да, кой ще е заместникът на Джон? Отговорите вече са ясни. Бандата не само запази целостта си, но и с полъх на нови идеи и креативизъм в лицето на настоящия китарист Джош Клингхофер издаде нов албум, озаглавен I’m With You. Споровете относно това, дали Клингхофер успешно заменя Фрушанте, няма да намерят еднозначно решение. Едва ли в лицето на новия си китарист калифорнийците ще открият втори Фрушанте, но все пак качествата и уменията на Клингхофер трябва да са доста впечатляващи, имайки предвид ранга на групата в музикалното пространство.


Слушайки I’m With You, първото нещо, което прави впечатление, е новото звучене на повечето от песните, което е доста по-различно от досегашното общоприето за тази група. Повод за написването на една от композициите е смъртта на Брендан Мълан, близък приятел на квартета и инспиратор на сцената на пънк музиката в Los Angeles. Мелодията на Brendan’s Death Song се отличава с изключителната работа на барабаниста Chad Smith. Концепцията на тази песен би могла да бъде интерпретирана като празненство на живота, преминавайки в обятията на вечността.
"the night’s are long, /but the years are short, /when you’re alive. /way back when, /will never be again, /it was a time. /it’s gonna catch you, /so glad i met you, /to walk a line."

Въведението на “Annie Wants A Baby” ни предлага възможността да се насладим на уменията на един от най-добрите басисти на музикалната сцена – Michael Balzary a.k.a. Flea. Въпреки че работата на Chad Smith в повечето песни остава на заден план, тук тя отново се отличава, сливайки се с делото на останалите музиканти и достигайки баланса на една добре изпипана композиция. 

“Even You, Brutus?” е дванадесетата поред песен в албума. В нея се откроява звукът на инструмент не толкова характерен за работата на квартета, а именно този на пианото. В синхрон с барабаните, мелодията се доближава до джаз стила, което всъщност трае само дотогава, когато се включват вокалите на Anthony Kiedis, който отново ни показва сърцевината на Red Hot Chili Peppers – фънка. Това определено е песен, която заинтригува и която навява спомен за отминали времена в историята на групата. При това произведение няма как да убегне на слушателя насладата, която изпитват музикантите, изпълнявайки композицията. Точно поради тази причина “Even You, Brutus?” притежава всички предпоставки да остави траен отпечатък в съзнанието на феновете. Това е песен, която е заредена с чувства на удоволствие, креативност и наслада.


Албумът разкрива изобилие от вариации относно стиловете в него. Слушайки го, преминаваме през жанрове като psychedelia, в лицето на “Monarchy Of Roses”, акустично звучене (“Brandon’s Death Song), достигайки до леко напомняне стила на Beatles (“Even You, Brutus?”). Иновативността в работата на Клингхофер пренася песните на Red Hot Chili Peppers на друго ниво, различно от характерното за тази група. Готовността на квартета да изпробва различни похвати в творчеството си отваря пред него нови хоризонти, където Клингхофер има пълната свобода да изяви нестандартните си умения. 

В заключение бих искала да допълня, че с излизането на новия албум, Red Hot Chili Peppers наистина успяват да накарат феновете да ги асимилират по нов, различен начин. Новаторството при написването на композициите, дължаща се най-вече на стила на новия член на бандата, определено оставя отворена темата за успешността на песните. Фактът обаче е, че макар и добър да е, “I’m With You” е далече от вдъхновяващ и витален.

Ето го и първият официален клип от новия албум.



неделя, 28 август 2011 г.

Review: Midnight In Paris


Париж от 20-те години на миналия век е блян за всеки съвременен артист. След ужаса на Първата световна война множество интернационални артисти намират вдъхновение в агонията от огромната трагедия. Именно френската столица събира през този период таланта на някои истински творчески гении, сред които Скот и Зелда Фицджералд, Коул Портър, Ърнест Хемингуей, Гертруд Стайн, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Т.С. Елиът, Джуна Барнс, Луис Бунюел и Ман Рей. Всички тези бележити личности действително са живели по едно и също време в Париж, когато епохата на джаза била в разгара си. Градът бил центърът на артистичната вселена. Романтичният Париж от този период дава пространство на още един велик артист с антиимпериалистическо мислене - Уди Алън - да развие един свой, но и древен концепт. Културната носталгия като отричане на настоящето. Или в по-универсален смисъл - мистичната притегателна сила на дистанцията. Защото, колкото по-далечен е един идеал, толкова по-привлекателна е осанката му в нашите илюзии.

Чувствам се отговорен да спомена, че ревюто съдържа спойлъри, макар да не мисля, че нещо ще изненада тези, които не чуват за първи път заглавието на филма.

През последното десетилетие сюжетите на Алън напуснаха титулярния си дом - Манхатън и се установиха в Европа. Именно културата, историята, архитектурата и не на последно място хората на Стария континент поддържат продуктивността на американския режисьор, която днес изглежда по-непотушима от всякога. В европейските картини той открива чисто нов извор на инспирация. През последните десет години цели четири филма от неговия репертоар показват безбройните лица на Лондон - "Match Point"(2005), "Scoop"(2006), "Cassandra's Dream"(2007) и "You Will Meet A Tall Dark Stranger"(2010). "Vicky Cristina Barcelona"(2008) пък ни пренася в Испания. Магнетичната си любов към изкуството на Европа е това, което Алън иска да сподели с всички нас.


"Midnight In Paris" разказва за млада двойка - Гил (Оуен Уилсън) и Инез (Рейчъл Макадамс), отседнала в Париж по работа заедно с родителите на Инез. Гил е романтик, който броди из улиците на Париж - градът, в който е влюбен - и търси символика във всяка стара сграда и открива носталгията зад всеки ъгъл. Той иска да напусне Холивуд и професията си на филмов сценарист и да заживее във Франция като истински писател. Инез е много различна от него. Тя, насърчавана от вулгарните си родители, си представя живота си в богаташки американски квартал. Въпреки това двамата се обичат. В Париж срещат Пол (Майкъл Шийн) и Керъл (Нина Арианда), с които прекарват дните си, посещавайки културни забележителности. Пол е прототипът на нетърпимия, педантичен псевдоинтелектуалец. Гил, видял се не на място в тази среда, мечтае за алтернативно време, в което да се чувства комфортно. Тези негови фантазии се сбъдват, когато една вечер, докато се разхожда сам из градските улици, часовникът удря дванайсет и пред него спира старо пежо, което го отвежда в двайсетте години на миналия век. Изживяване, което той не иска да изгуби и затова повтаря всяка вечер.

Изумлението му, когато среща Скот и Зелда Фицджералд (Том Хъдълстън и Алисън Пил) в соаре, е неописуемо. Зад пианото е великият Коул Портър, който чрез харизматичната си музика играе ролята на емоционален контур на нощните преживявания на Гил. Той води задълбочени дискусии и получава съвети с винаги формален и неподправено маскулинен тон от Хемингуей, успява да накара Гертруд Стайн (Кати Бейтс) да прочете черновата на романа, който пише в момента, среща Салвадор Дали (изключителният Ейдриън Броуди) и неговия кръг от сюрреалисти, а в един от най-иновативните диалози, за които може да предразположи пътуването във времето, дава идея на Луис Бунюел, от която по-късно ще се роди филмът му "The Exterminating Angel"(1962). Но най-ценната среща на протагониста е тази с фиктивната любовница на Пикасо Адриана (Марион Котиар). Както двайсетте години са мечтаната алтернатива на времето, в което Гил е принуден да живее, така и Адриана е идеалът, който да подмени еднообразния му личен живот с едно вълнуващо приключение. Тя е всичко, което Инез не е, и той бързо се влюбва в нея.

Филмът не се опитва да обясни логично тези необичайни събития, а и не това е важното. За зрителя не трябва да представлява мистерия, дали Гил мечтае, сънува или преживяванията му са реални. Те са база, около която филмът да изгради основната си идея.


Коул Портър се оказва връзката между двата свята за главния герой. Едничкото хубаво за него през деня е срещата му с красивата продавачка на музика Габриел (Леа Сейду). Събира ги именно любовта им към музиката на Портър. Това е едно от двете събития, които променят светогледа на Гил и го водят до прозрението, че може да изгради и заживее своята мечтана реалност сам днес, във времето, в което живее и което му принадлежи.

Когато Гил разговаря с Адриана, жената, която живее в света-мечта за него, той открива, че и самата тя изживява бленуване по една далечна реалност. Тя вижда своето съвремие като сив, бездушен и безпътен затвор, който ограничава човека. Това е моментът, в който зрителят осезава прозрението на протагониста. Сега то е толкова непосредствено, че аудиторията се усъмнява в своята проницателност. Дали далечното е по-привлекателно, защото не можем да го имаме? Дали светът, в който живеем, е скучен, защото сме мечтатели по природа? Съществува ли перфектно време за перфектното място? "Такова е настоящето. To e малко разочароващо, защото животът е разочароващ." Парадоксален оптимизъм струи от откровеността на героя. Това е и моментът, в който Гил изживява действителната си духовна трансформация.

В най-новата си творба авторът разкрива благоговението си към столицата на любовта. Париж е заснет по очарователен начин от Дариус Конджи. Осезаеми са всичките му цветове и настроения. От меланхоличните, дъждовни улици на съвременния Париж до колорита на модернистичните направления и шареното битие на буржоазията от преди почти век, което изглежда толкова живо, че довежда зрителя до заблудата, в която се е оплел и главният герой. До определен момент визуалните техники изграждат съвременния град като мрачна и материалистична реалност, от която единствено да можем да пътуваме в мислите си към по-добри времена. Различната цветова гама в стария Париж е в унисон с щастието на Гил, докато е в този илюзорен свят. Когато до нас достига основното послание на лентата, виждаме дъжда над парижките улици като живописна картина на избавлението на душата.

Къде може да се види днес чиста романтична комедия, годна за хора с интелигентност около и над средната? "Midnight In Paris" е точно толкова невероятно романтичен, колкото предполага атмосферата на Париж, въпреки любовния си фатализъм. "Midnight In Paris" е и точно толкова забавен, както приляга на изтънчения хумор на създателя му. В това отношение Уди Алън ни дари през лятото с едно изключително рядко срещано явление - умна романтична комедия.


Вдъхновената глуповатост на някои сцени е един от най-автентичните показатели за непретенциозността на лентата. Дори и да изглеждат абсурдни в определени моменти, те намират своето място в цялостната картина и придобиват смисъл. Въпреки че зрителят има нужда от известни предварителни знания в областта на модернизма от началото на миналия век, за да асимилира вербалните игри на сценария, филмът общува с аудиторията на едно напълно достъпно ниво. Без да наранява интелектуалната си насоченост, той успява да запази наивния си чар.

Страхотният сценарии, базиран на остроумни диалози, интелигентни шеги и интензивни послания, наследява някои от белезите на ранните творби на Алън. Филмът живее живота на своя сюжет. Той разказва за културна носталгия, за очарованието на отминали епохи, за всичко изгубено в лабиринтите на историята, но сам решава да приеме и обикне настоящето. Защото това е един изключително съвременен филм.

"Midnight In Paris" е най-добрата работа на Уди Алън от "Match Point" насам. Един оптимистичен реверанс към града, изкуството и най-вече - красотата на живота.

4/5 

петък, 26 август 2011 г.

Reisefieber


Всяка година през лятото покривът на градската библиотека във Виена се превръща в най-високото открито кино в града. Традицията живее вече осма година. За три и половина месеца киноестетите имат възможността да видят деветдесет и два тематично организирани филма. В сърцевината на събитието през изминалите години са били темите "Покрив", "Кораб", "Италия", "Светлините на града", "Любов", "Хумор" и "Крайм тайм". Това лято покривът придобива значението на истинска летателна площадка, от която да се отправим към всяка въобразима точка на земята, на галактиката или вселената, за да срещнем безброй разноцветни култури. Защото тазгодишната тема е "Reisefieber" или "Треска за пътуване". И освен пътешествията във времето и пространството, програмата на Kino am Dach ни кани да пребродим човешкото съзнание като най-забележителния път, който можем да извървим.


От първи юни до десети септември биват прожектирани както някои култови и модерни класики, така и някои по-нови филми на тема "път". Ще изброя част от изключителните ленти, които събитието включва през тази година, за да добиете представа за качеството на програмата. Това са: "Before Sunrise"(1995) - Richard Linklater, "Zabriskie Point"(1970) - Michelangelo Antonioni, "Monty Python And The Holy Grail"(1975) - Terry Jones, Terry Gilliam, "Fitzcarraldo"(1981) - Werner Herzog, "From Dusk Till Dawn"(1996) - Robert Rodriguez, "L'uomo delle stelle"(1995) - Giuseppe Tornatore, "Lost In Translation"(2003) - Sofia Coppola, "Thelma & Louise"(1991) - Ridley Scott, "Natural Born Killers"(1994) - Oliver Stone, "Pierrot Le Fou"(1965) - Jean-Luc Godard, "Vicky Cristina Barcelona"(2008) - Woody Allen, "Bonnie & Clyde"(1967) - Arthur Penn, "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind"(2004) - Michel Gondry, "Inception"(2010) - Christopher Nolan, "La Voie Lactee"(1969) - Luis Bunuel, "THX 1138"(1971) - George Lucas, "Amarcord"(1973) - Federico Fellini, "Fear And Loathing In Las Vegas"(1998) - Terry Gilliam, "The Straight Story"(1998) - David Lynch, "Badlands"(1973) - Terrence Malick, "Plein Soleil"(1960) - Rene Clement, "Arizona Dream"(1992) - Emir Kusturica, "Mulholland Drive"(2001) - David Lynch, "Night On Earth"(1991) - Jim Jarmush, "2001: A Space Odyssey"(1968) - Stanley Kubrick, "Paris, Texas"(1984) - Wim Wenders и "Babel"(2006) - Alejandro Gonzalez Inarritu.

Въпреки че събитието наближава крайната си дата, ние с la sonrisa имахме щастието да го посетим едва преди няколко дни, когато по програма идваше ред на шедьовъра на Стенли Кубрик ''2001: A Space Odyssey". Причините да изберем него са няколко. На първо място поставям факта, че "2001" е една от онези неизчерпаеми частици естетика, от които можем да извлечем по нещо ново при всяко следващо гледане. В резултат от перфекционизма на автора, например, сегментът "Dawn of man" съдържа солидно количество едва забележими детайли, натоварени със символичен смисъл или просто сюжетно значими, за които е нужно наистина набито око, за да бъдат открити при първа среща с материала. Друг важен фактор за избора ни се оказа и богатата виенска връзка в творението на Кубрик. Малко известен факт е, че големият американски режисьор е желал именно версията на Виенската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян на произведението на Рихард Щраус "Also sprach Zarathustra", което звучи на три пъти във филма, за финалната версия на саундтрака. От британския музикален лейбъл Decca обаче не били склонни да рискуват евентуално обезценяване на записа чрез асоциирането с лентата и се съгласили, само при условие че никъде не се споменават имената на диригента или оркестъра. След финансовия успех на "2001" от Decca опитали да се възползват от ситуацията и преиздали записа, като добавили "As-Heard-in-"2001"" на обложката на албума. Междувременно обаче MGM издали официалния саундтрак на филма, като деликатно заменили версията на Караян/Wiener Philharmoniker с тази на Карл Бьом/Berliner Philharmoniker. Виенската връзка не спира дотук. Истината е, че едно от най-прочутите класически произведения днес - валсът "An der schönen blauen Donau" на Йохан Щраус II е вграден трайно в популярната култура именно от Кубриковия шедьовър. Финалните кредити и "An der schönen blauen Donau" на фона на нощна Виена придават ново значение на понятието open air кино.

Ако не "The ultimate trip", то какво би било по-подходящо за подобен тип изживяване. Всъщност два часа и половина, прекарани на най-обикновен пластмасов стол, не олицетворяват всичкия комфорт на света, а и понятия като "Най-красивият покрив на Виена" са силно романтизирани, но "Kino am Dach" при всички положения е глътка свежест и отмора от тегавия мултиплекс. Ето нещо наистина добро за киноманите в бароковия град през летните месеци.



вторник, 23 август 2011 г.

That's a Bingo! - Характерите на Тарантино


В последно време обект на моето внимание се явява работата на един от най-успешните и доказали се творци в сферата на кинорежисурата. Дело на неговата работа са филми като „Reservoir Dogs”, “Pulp Fiction”, “Kill Bill Dualogy”, “Inglorious Basterds”. Става въпрос за нестандартния Куентин Тарантино, на чиято личност се обръща по-специално внимание през 1992г., когато на бял свят се появява един от най-запомнящите се филми в нашето съвремие, а именно “Reservoir Dogs”. Филмът се превръща само в начало на поредицата успешно заснети ленти, носещи неконвенционалния почерк на този режисьор. Това, което отличава Тарантино от останалите му колеги, съвсем не е оригиналността на историята, развиваща се в неговите филми, а по-скоро нестандартният начин на написване на сценария и детайлното емоционално обрисуване на всеки един негов герой. Именно поради тази причина реших да се занимая с написването на този пост. Ще се опитам да подредя най-запомнящите се образи от филми на Куентин Тарантино. Това съвсем не се оказа лесна задача, тъй като неговите ленти са наситени с уникални и лесно изпъкващи герои. От изгледаните филми прави впечатление, че дори второстепенните образи, както и тези, които се появяват само по веднъж, носят нотката на неповторимостта. С работата си Тарантино ни предоставя възможността да погледнем отблизо един свят, преизпълнен с креативността на създателя си, да се сблъскаме с диалозите, които в неговото творчество заемат централна позиция. Както вече споменах оригиналността на действието, развиващо се в неговите филми, е оставена на заден план, правейки реверанс към тази на вече познати в киното ленти. Въпреки този факт, погледът на Тарантино към цялостната концепция на една негова творба в повечето пъти е доста смел, представяйки ни я, боравейки с методите на хиперболата. За този пост искам да направя уточнението, че класацията от най-запомнящи се образи от филми на Куентин Тарантино, ще се състои само върху самостоятелно режисирани от него продукции. Това означава, че филми като "From Dusk Till Dawn", "Grindgouse", "Four Rooms" или "Sin City" ще останат извън обсега на моето внимание.


5. The Bride (Uma Thurman)


The Bride a.k.a. Beatrix Kiddo е главният протагонист в двулогията “Kill Bill”. В ролята е обявената от Тарантино за негова муза Ума Търман. Не мога да си представя по-добре обрисуван образ на жена боец, сляла се в едно с меча си и превърнала се в машина за убиване по пътя към отмъщението.
The Bride: I need Japanese steel.




4. Vincent Vega (John Travolta)


Това е един от тримата герои (заедно с Mia Wallace и Marsellus Wallace) в „Pulp Fiction”, появяващи се във всичките истории, от които се състои филмът. От сцената, където Vincent си купува хероин, през тази, в която танцува в Jack Rabbit Slim’s със съпругата на шефа си Mia Wallace, (Uma Thurman) до тази, в която застрелва Марвин в лицето, Vincent Vega определено е образ, оставящ траен отпечатък в паметта на зрителя. Класически герой, който не може да бъде забравен.
Vincent Vega: Oh man, I shot Marvin in the face. 



3. Jules Winnfield (Samuel Jackson)


Разглеждайки образа на Vincent Vega, определено не можем да останем безразлични и към този на неговия партньор в "Pulp Fiction" - Jules Winnfield. Ролята на Samuel Jackson в този филм без съмнение може да бъде окачествена като една от най-успешните в историята на кариерата му.  Дали да изядеш хамбургера на човек, цитирайки пасаж от Библията преди да го убиеш, е лудост? Не ме интересува. Само знам, че Jules Winnfield e образ, който без съмнение е култов и който ще остане такъв завинаги в съзнанието ми. 
Jules Winnfield: Say 'what' again. Say 'what' again, I dare you, I double dare you motherfucker, say what one more Goddamn time!

Pulp Fiction - Burger Scene from tl2xlc on Vimeo.
2. Mr. Blonde a.k.a. Vic Vega (Michael Madsen)


Ето че е време да споменем и брата на Vincent Vega, който съвсем не е по-малко уникален. Мнозинството от тези, изгледали „Reservoir Dogs”, биха се съгласили с мен, твърдейки, че една от най-запомнящите се сцени в този филм е тази, в която се сблъскваме с онзи налудничав блясък в погледа на Мr. Blonde, когато се готви да започне мъченията си над заловения полицай. В този филм всеки от нас би могъл да намери в лицето на основните действащи образи своя фаворит, тъй като всеки един от тях изобилства от различни чувства и емоции. Е, моят избор се спира на Vic Vega и на т.нар. “танц на мъчението”.
 Mr. Blonde/Vic Vega: Look kid, I'm not gonna bullshit you, O.K.? I don't really give a good fuck what you know, or don't know, but I'm gonna torture you anyway, regardless. Not to get information. It's amusing, to me, to torture a cop. You can say anything you want cause I've heard it all before. All you can do is pray for a quick death, which you ain't gonna get? Ha ha ha ha? Ah God! You ever listen to K-Billy's Super Sounds of the Seventies? It's my personal favorite.



1. Col. Hans Landa (Christoph Waltz)


Най-накрая дойде моментът да представя един от най-любимите си герои в киното. В лицето на Christoph Waltz Тарантино за пореден път доказва способността си да избере перфектния човек за една роля. Не мога да си представя друг актьор, който може да се справи по-добре от австриеца с поставената му задача да изиграе Col. Hans Landa в "Inglorious Basterds". Играта на Waltz е брилянтна, на думите, излизащи от устата му, е вдъхнат живот. Hans Landa несъмнено е образ, който дълго време след гледането на "Inglorious Basterds" остава обект на разсъжденията у зрителя.
Col. Hans "The Jew Hunter" Landa: [giddy] Oooh, that's a bingo! Is that the way you say it? 'That's a bingo'? 
Lt. Aldo Raine: You just say 'Bingo'. 
Col. Hans "The Jew Hunter" Landa: Bingo! How fun!



вторник, 16 август 2011 г.

Hear The Feel Bad Movie Of Christmas

Преди известно време официалният сайт на предстоящия мистериозен трилър на Дейвид Финчър The Girl With The Dragon Tattoo, който пристига тази Коледа, разкри информация, която да повдигне малко тайнственото було, обвиващо на този етап проекта. До този момент имахме налице трейлър и постер, които обаче не разкриваха много (от същността на проекта, но не и от физическите данни на Рууни Мара). Сега вече разполагаме с фотографии на актьорите в образ, както и кратка характеристика на героите им. С това можем да сме сигурни, че The Girl With The Dragon Tattoo ще разполага с изобилие от персонажи за развиване. Голямата част от героите познаваме от книгите на Стиг Ларшон или от шведската трилогия филми с Нуми Рапас в главната роля. Освен тези на журналиста и любител детектив Микаел Бломквист (Даниъл Крейг) и емоционално лабилния, бисексуален компютърен гений Лисбет Саландър (Рууни Мара), можем да се запознаем и с визитките на цял куп поддържащи персонажи. 

Ето ги и тях (hint: кликайте, за да не ослепеете):




















Другата новост е свързана с музиката към филма, сътворена от ударното дуо Трент Резнър/Атикъс Рос, отнесло "Оскар" за музикалното оформление на предишния Финчъров проект The Social Network. Малка част от оригиналния score на The Girl With The Dragon Tattoo може да се чуе както на официалния сайт, така и тук:



Звучи като всичко, което бихме очаквали от поредната колаборация между Резнър и Рос (след The Social Network и експерименталния проект How To Destroy Angels). Просто тръпки да те побият.

The Girl With The Dragon Tattoo е написан от Стивън Зейлиън и пристига с амбициозния таглайн "The feel bad movie of Christmas".

А нетърпението расте. 

понеделник, 15 август 2011 г.

Review: Super


На мен ли ми става нещо или индито вече не е това, което беше. Или може би никога не е било това, за което съм го мислел. Основното предимство на независимото кино трябва да бъде, че, когато правиш такъв филм, си освободен от всякаква корпоративна цензура и можеш да си позволиш почти всичко. Това, обаче, не означава, че трябва да си позволяваш всичко, само защото можеш. Super (2010) е наситен с графично насилие. Най-лошото е, че то не само не е оправдано, но и се превръща във фикс идея, в основен мотив и ос, около която се движи филмът.

Super разказва историята на обикновения, простодушен загубеняк Франк (Рейн Уилсън), който, след като жена му (Лив Тейлър) го напуска заради наркодилър, решава да нахлузи маска и да се бори с престъпността под името Crimson Bolt. Като всеки супергерой и той открива своя сайдкик в лицето на Либи/Boltie (Елън Пейдж) или по-точно тя го открива, след като разгадава тайната му самоличност. Под претекста, че се борят с престъпността в града, и преследвайки крайната цел - Франк да си върне любимата, двамата всъщност се превръщат в безскрупулни убийци.

Да започнем от там, че филмът е написан и режисиран от Джеймс Гън, което го прави чисто негов авторски. Това е и основният проблем. Името на Гън може да е непознато за повечето от нас, но именно то стои зад сценарии като тези на римейкa на Зак Снайдер на Dawn Of The Dead от 2004, Scooby-Doo и Scooby-Doo 2: Monsters Unleashed. Всъщност да е непознато име е едно от най-нормалните неща на света.


Как да категоризираме Super, при положение че той самият не е сигурен какво иска да бъде? Филмът с всички сили се стреми да бъде пределно реалистичен и натуралистичен, за да може да изтъкне именно това като свой аргумент, но в същото време поставя героите си в крайно неправдоподобни, гротескни ситуации, за да илюстрира абсурдизма си като своя основна цел. Ако зрителят остане с конфликтни чувства след края, то би било не заради проблемите, които лентата разглежда (черпя, ако някой изобщо открие такива), а по-скоро заради пълната неспособност да ѝ намери място на някой от виртуалните рафтове в съзнанието си. Въпреки бавното си темпо, тя прескача главоломно и без да ѝ мигне окото между комедия, сарказъм, трагедия и самоирония. В крайна сметка не си убеден дали си бил ловко финтиран или филмът наистина тъне в аматьорство.

Със стерилната си игра Рейн Уилсън създава радикално безинтересен образ. Нихилизмът му се примесва с неадекватна емоционалност. Героят му е готвач, който някак е женен за много по-красивата от него Сара. Той е наивен, нерешителен, глупав и няма никакво намерение да променя нещо в себе си. И ние трябва да му симпатизираме или поне да ни пука за него като за централния за лентата персонаж. След като Жак (Кевин Бейкън) открадва жена му, той лесно се превръща за него в олицетворение на онова зло, което Франк се впуска да преследва по улиците. Главният герой решава да се превърне в Crimson Bolt, подтикнат от фиктивния образ на супергероя защитник на християнските норми от кабелната телевизия. Заигравките с религиозната пропаганда изглеждат по-скоро глупави. Образът на Жак е клиширан и почти карикатурен. Той е циничен и арогантен и дори принуждава Сара да взима наркотици. Но тук, за разлика от много други моменти, сарказмът на сценария в комбинация с играта на Бейкън функционират правилно. Елън Пейдж като 22 годишната продавачка на комикси на име Либи е глътка свеж въздух (какво отвратително клише) за лентата. С енергичността си тя допринася много за цялостния заряд. Макар че не е перфектна, актрисата от Juno и Inception е един от малкото позитиви на филма.


За разлика от крайно недостоверните супергеройски филми, бълвани от Холивуд в изобилие, които ни учат, че добрата воля, постоянството и тук-таме някой свръхсекретен серум могат да ни превърнат в суперчовеци, Super, в духа на своята натуралистична неподправеност, ни води до неизбежната дедукция - за да станеш маскиран отмъстител, единственото, което ти е нужно, е достатъчно здрав гаечен ключ. Към края на филма все още властва чувството, че това е единственото знание, което можем да абсорбираме от него. Почти деветдесет минути без зрели мотиви, без развитие на персонажите и без реални път или посока, които да ни водят до някакво проникновение. Творческата безпомощност прозира под графичните похвати и ескалира, когато на филма му е нужен епилог, за да обясни на зрителя какъв е бил смисълът от всичко изгледано дотук.

Какво ме караше да мисля, че Super ще представлява просто едно малко, по приятен начин наивно инди, което в крайна сметка да не дразни с нищо? Каквото и да е, сбърках. Сравнено с това в Kick-Ass, например, тук кръвожадното насилие е безсмислено и представлява единственото средство на Гън за задържане на вниманието на аудиторията. Този похват бързо омръзва и Super остава без покритие и съдържание пред очите ни. Един трик, на който просто не искаме да се хванем.


1.5/5

четвъртък, 11 август 2011 г.

Review: Super 8


В Super 8 Дж. Дж. Ейбрамс хвърля носталгичен поглед към времето, когато, както повечето успешни режисьори днес, и той е осъществявал първите си стъпки в киното, зареден със супер 8 камера и огромно количество ентусиазъм. Това придава на филма отчетливи автобиографични оттенъци. В кооперация със своя ментор, Стивън Спилбърг, който е в ролята на продуцент, създателят на Lost, Alias и Fringe и един от най-успелите гийкове в Холивуд сътворява най-личния си проект до момента.

В почти всяко отношение Super 8 напомня за ранния Спилбърг. Един от филмите от периода от края на седемдесетте и началото на осемдесетте, към които препратките на Ейбрамс са очевидни, е E.T. : The Extra-Terrestrial. Той и Close Encounters Of The Third Kind са сред забележителностите на киното от този период и с лекота можем да ги наречем определящи за културните течения на времето си, а влиянието им в популярната култура е импозантно. Лесно можем да открием и чисто стилови сходства между тези две творби на Спилбърг и тазгодишния поклон към тях от страна на Ейбрамс. Той е актуализирана версия на класиките в жанра, обяснение в любов към добрия стар блокбъстър от преди времето на съвременните безкрайни сикуъли, прикуъли и рибуути. Разгледан в контекста на съвременната популярна култура, обаче, макар и категорично превъзхождащ средностатистическия боксофис хит, E.T. изглежда затъващ в клишета, които сам той е създал. Именно това като унаследена черта се прехвърля и върху Super 8, което представлява и основния недъг, мъчещ отрочето на Ейбрамс. В това отношение Супер 8 си остава просто един относително адекватен реверанс към определена ера в киното, чийто запален привърженик е неговият автор.


През 1979 в Охайо група ученици се заемат със заснемането на аматьорски филм със зомбита, като целта е той да участва на фестивал за осеммилиметрови домашни филми. Режисьорът на бъдещия хорър е перфекционист, а всички участващи са непоправими ентусиасти. За главната женска роля в проекта си момчетата привличат Алис (Ел Фанинг), която скоро очарова всички с непринудените си чар и артистичност. Съвсем логично водещият персонаж Джо (Джоел Кортни) започва да си пада по нея. Той е изгубил майка си преди години в трудов инцидент, където косвено замесен е и бащата на Алис (Рон Елдард), и живее с баща си - заместник шериф в града (Кайл Чандлър). По време на заснемането на една от сцените от любителския филм децата стават свидетели на катастрофа, при която наблизо минаващият влак дерайлира. След това събитие в малкото градче започват да се случват необичайни неща - хора и животни изчезват, метални обекти летят из въздуха. Стига се до там, че цялата тежест от разкриването на случаите ляга на раменете на бащата на Джо.

Нежната, носталгична ирония е въплътена най-силно в процеса на създаването на аматьорския филм. В тези секвенции историята разказва за приятелство и безрезервна отдаденост. Тук филмът общува най-лесно със зрителя и отправя зов към всички киномани и любители кинодейци.


Приликите с Cloverfield (продуциран от Дж. Дж. Ейбрамс) пречат на потенциално мистериозния основен плот. Тук заплахата е от същото естество, изглежда по същия начин и се предполага, че трябва да бъде същата обсебваща енигма за нас. В това отношение филмът се проваля грандиозно. За всеки редовен посетител на мултиплекса този сюжетен център би изглеждал ужасно познат и изтъркан.

Super 8 може да е сантиментален, наивен, на моменти дори сладникав, но това, в което със сигурност успява, е да не бъде повърхностен. Основната сюжетна линия е разработена детайлно и последователно, а всеки събплот получава подобаващо развитие и нито един не страда от синдрома на пълнежната подтема. Това, което Ейбрамс отлично е усвоил от своя ментор, е една от тайните на успешния блокбъстър - публиката трябва да бъде емоционално ангажирана с нашата история, за да ѝ подействат бляскавите ни трикове.

Тук срещаме богат набор от теми като мотивите за съзряването, наивната, детска любов, отношенията между баща и син/дъщеря, както и срещата на човека с извънземен разум. Super 8 е богат на послания и това е един от малкото фактори, разграничаващи го от обикновения съвременен летен хит.


В крайна сметка филмът страда от сериозна липса на оригиналност. Той не успява да изненада с нищо и тревожната му прилика с всяко monster movie напоследък разочарова. Носталгичният чар на лентата се деформира прогресивно в чистото зрелище, което можем да очакваме от всеки модерен хит. Лентата в един момент се оказва дигитално претоварена, което опитва да задуши демодираният й романтизъм. Неоспоримите позитиви на лентата биват неутрализирани от тягостната липса на автентичност.

2.5/5