About

неделя, 11 декември 2011 г.

Review: Pearl Jam 20


   В началото на деветдесетте години на миналия век в дъждовния Сиатъл се заражда културното движение, което се явява последната голяма революция в музиката. По това време Камерън Кроу, чиято работа винаги е била изключителен жест към почитателите на добрата музика и в същото време стойностното кино, работи като рок журналист именно в родния град на Джими Хендрикс. Неговият "Almost Famous" (2000) е почти автобиографичен за този период в живота му, а "Singles" (1992) обрисува бита на младежите на Сиатъл, в зенита на гръндж движението. Двайсет години по-късно Кроу не е изгубил и частица от ентусиазма си и говори за този период с такава любов и отдаденост, че ни е трудно да повярваме, че това е гласът на режисьора, когато звучи точно като този на предания фенбой от преди две десетилетия.

   В този смисъл, "Pearl Jam Twenty" е филм от фен за фенове, който трудно може да бъде по-конкретен. Авторът подхожда доверчиво към целевата си аудитория; говори ни като на стари познати, които са расли заедно с него и заедно с новата вълна в алтернативния рок и затова някои думи са излишни. Както на тях, така и на по-младите фенове, които познават историята на Pearl Jam достатъчно добре, филмът просто подарява близо два часа редки и неизлъчвани кадри, с много висока за ценителите стойност. За всички останали има далеч по-добри музикални документалки, които обхващат ключовите моменти в историята на предмета на наблюденията си много по-детайлно. При всички положения филмът не е за всеки, а това е задължително условие, когато говорим за документално кино. И вероятно точно затова не достига до висотата на най-добрите документални филми за годината.


    Началото на бандата Pearl Jam се корени в групата от края на осемдесетте Mother Love Bone, основана от китариста Стоун Госард и басиста Джеф Амент. Филмът обръща подобаващо внимание на нея и на нейния харизматичен вокалист Анди Ууд, чиято трагична история е неизменна част от емоционалния свят на сиатълската петорка. През 1990 г. Ууд умира от свръхдоза наркотици и Mother Love Bone преустановява съществуването си в този си вид. Госард и Амент обаче остават заедно, рекрутират китариста Майк Макрийди и барабаниста Дейв Крузън и започват да търсят вокалист, достоен да запълни огромната празнина, оставена от блестящия Ууд. Демо записи на младата група попадат у момче от Сан Диего на име Еди Ведър. Така Mookie Blaylock, както бандата се нарича за кратко, попада на вокал с изключително сценично присъствие, силни лирики и не на последно място отличителен глас. След около десетилетие от създаването на Pearl Jam Ведър поема изцяло централната роля.

   Групата печели лоялността на почитателите си с безпрецедентната си принципност. Нейно въплъщение са двете основни борби в живота на групата - от една страна правната битка с гиганта Тикетмастър, и от друга вечният им отказ от слава. И докато първата тема е засегната по относително удачен начин, то фокусът на лентата остава встрани от втората. В издание от 2006 година Rolling Stone твърди: "групата прекара голяма част от отминалото десетилетие съзнателно унищожавайки собствената си слава". Моралът на бандата поддържа любовта на феновете жива и е една от причините, поради които успяхме през 2011 г. да отпразнуваме двайсетгодишнината ѝ. Тези ценности са ключови за дългия ѝ живот, а и я отличават сред останалите членове на популярната сцена. Именно в това "Pearl Jam Twenty" не успява да убеди обикновения зрител, независимо дали изобщо се стреми да го направи.


   Но филмът показва отчетливо и напълно успешно Pearl Jam като концертна банда. Изключителните живи шоута на групата са една от запазените ѝ марки и определено един от факторите, които ѝ помагат да се нареди до най-големите (ако не и малко над тях) в популярната музика днес. Този образ Кроу изгражда чрез редките и извънредно вълнуващи за отдадените фенове кадри от лайвове на групата. Сценичното им поведение ни помага да проследим и съзряването на всеки от членовете през последните двайсет години. Еди Ведър расте от експлозивен и непремерен вокал в духа на гръндж културата, а и на младежкото си тогава съзнание към неподправен перфекционист, какъвто е днес. През деветдесетте едно от зрелищата на фестивалните концерти е летящият към публиката от най-високата точка на сцената вокалист на една енергична група, която е на път да преустрои рок културата.

    Между концертните кадри и behind the scenes моментите виждаме и чуваме вече улегналите Ведър, Госард, Макрийди, Амент и настоящия барабанист Мат Камерън и техните разнопосочни размисли. Те са променени, а Pearl Jam е не просто "still alive", но и, както лентата на Камерън Кроу красноречиво подсказва, все по-значими и влиятелни. "Pearl Jam Twenty" не докосва редовия киноман, но стопля душата на истинския фен.

4/5

 

Review: Drive


Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.


 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 


Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 


Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

неделя, 4 декември 2011 г.

Review: The Help


   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.


   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 


  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5