About

сряда, 30 януари 2013 г.

"Танцуващият замък" - Робин Джарвис



 Автор: Робин Джарвис
 Година: 2012 
 Издателство: Милениум
 Страници: 464
 Цена: 18 лв.


Години преди развитието на основното действие в "Танцуващият замък" група ловци на духове и търсачи на екстремни преживявания решават да удовлетворят желанията си, като посетят къщата (по-точно готическия замък) на мистичния окултист Остърли Фелоус, която се намира в покрайнините на английското градче Феликсстоу. В резултат на среднощното им приключение двама от тях не искат да си спомнят за тази нощ, нито по какъвто и да е начин да я коментират, а третият от тях, който е влязъл в мазето на къщата, изживява неописуем страх и загубва гласа си вследствие на непрестанното крещене, предизвикано от видяното в това тъмно кътче на замъка.

Няколко години по-късно група приятели, с незавидно място в обществото, изкарвайки прехраната си най-често с незаконна дейност, решават да отидат в забравената, опустяла къща на Остърли Фелоус с надеждата, че там ще намерят скъпоценни предмети. Всъщност такива не намират, но откриват нещо, което в живота им придобива стойността на нещо безценно, несравнимо с никакви земни богатства и съкровища, а именно книга, чието заглавие гласи "Танцуващият замък". Написаното лесно се превръща в наркотика, без който не могат да продължат съществуването си. Историята в книгата ги отвежда в царство, където всеки знае мястото си, отговорен е за делата си и точно, без колебание изпълнява отредената му роля в наратива. "Танцуващият замък" пристрастява всеки, който дори бегло се е запознал със съдържанието, отвежда читателя в магическото царство Мункастър, където е "истинският" живот, този в злободневието е само наказание за тези, които не са се докоснали до свещения текст. Скоро почти всички в английското градче са под заклинанието на написаните от Остърли Фелоус слова, които един вид се явяват като портал между този и измисления от него свят в книгата. Никой от гражданите на Феликсстоу не е в състояние да мисли трезво, камо ли да се противопостави на изключително злия оклутист. Е, точно тук е мястото да бъде споменат и пристрастеният към sci-fi жанра, върлият фен на "Междузвездни Войни" Мартин Бакстър, учител по математика, който преподава в гимназията, която първа бива засегната от заклинанието на книгата. Той е единственият, който не попада в мистичния свят на магическото царство, и който продължава живота си в реализма. Дали Мартин Бакстър ще успее да спаси близките си, а може би и целия свят от злото, дебнещо от редовете в книгата на Остърли Фелоус ще разберем от следващите продължения.

"Танцуващият замък" на Робин Джарвис е литература, която попада в категорията за тийнейджъри, но определено би била страхотно четиво и за по-възрастната аудитория. Произведението е изпълнено с напрежение, лесно читаемо е и наситено с голяма доза въображение. Идеята за книга в книгата изключително много ми допада. Всъщност доста добре разбирах героите, пристрастили се към историята на Остърли Фелоус, защото подобен ефект имаше и написаното от Робин Джарвис върху мен.

Освен за забавление "Танцуващият замък" може често пъти да бъде считана и като поучителна за подрастващата аудитория. Робин Джарвис не създава обикновена приказка, която лесно може да бъде подмината. В текста ѝ читателят открива теми, които засягат ежедневието на всеки един човек и критика към нарастващото праволинейно следване на зададените стереотипи от обществото. Според Джарвис те водят до деградация у младото поколение. Текстът на "Танцуващият замък" може да бъде разглеждан и като сатира на случващото се в съвременния социум, окарикатуряване на нежеланието на по-голямата част от населението да се замисли за неща, случващи се извън пределите на личното му спокойствие.

Втората книга от тази трилогия на Робин Джарвис вече излезе на английския пазар. На българския се очаква да присъства скоро, благодарение на работата на издателство Милениум. Книгата я препоръчвам на всички без ограничение на възрастта. Изключително увлекателна, караща читателя да се потопи изцяло в представения свят и да изживее многоцветните емоции, съпътстващи го.

Подбуда за прочита ми на "Танцуващият замък" беше ревюто на Христо Блажев в Книголандия.
 

понеделник, 28 януари 2013 г.

19-ти годишни награди на Гилдията на актьорите в Америка

Когато прогнозираме каквото и да е, най-смислено е да се обърнем към статистиката. А тя показва, че наградите на Американската гилдия на актьорите са най-често просто рутинно привю на това, което ще се случи месец по-късно на онези - другите награди. Поне в актьорските категории, разбира се.

Сухите факти:
Argo спечели в категорията "Най-добро изпълнение на актьорски екип в пълнометражен филм", най-добрата главна мъжка роля според актьорите е тази на Даниъл Дей-Люис в Lincoln, а най-добра актриса в главна роля - Дженифър Лоурънс за Silver Linings Playbook. В поддържащите категории триумфираха Томи Лий Джоунс и Ан Хатауей за Lincoln и Les Misérables респективно. В областта на телевизията със статуетки си тръгнаха кастовете на Downton Abbey и Modern Family.

По-подробно:
Основният ефект на тези награди върху мен се изразява в няколко умерено видоизменени прогнози за Оскарите. Готов съм да върна част от думите си назад, като кажа, че Argo не е съвсем свършен. Би трябвало да е ясно за всички, че зад "Най-добро изпълнение на актьорски екип в пълнометражен филм" всъщност стои "Любимият филм на актьорите за годината" и това не е съвсем укоримо, тъй като тази е единствената им възможност да го изберат еднолично. Любовта за Афлек идва отвсякъде (като че ли единствено режисьорите не го харесват, но с по-голяма сигурност можем да говорим за това след втори февруари, когато са наградите на DGA). В този смисъл, едва ли е уместно да изключваме Argo от списъка с възможните победители на 24-ти другия месец, въпреки че режисьорът дори не е номиниран. Разбира се, вероятността все още е малка, но е по-голяма от преди.

Най-интересното от церемонията може да се обобщи в няколко кратки абзаца.

Наградите на актьорите си нямат водещ, но интересното е, че няколкото забавни момента отново са предоставени от Тина Фей и Ейми Поулър.

Една от изненадите на вечерта е победата на Дженифър Лоурънс за актриса в главна роля, въпреки че "изненада" в толкова отворена категория едва ли е точната дума. Повече от очевидно е, че съдбата има пръст в поредицата препятствия, през които Лоурънс трябва да премине, за да достигне до сцената. Но тя въпреки всичко успява, за да благодари в крайна сметка на MTV (!). Този развой на събитията помага на младата актриса да измести Джесика Частейн от позицията на фаворит за Оскар.

Няма как да пренебрегнем куриозния факт, че Кристоф Валц не е номиниран нито за поддържаща, нито за главна (където му е мястото) роля. Като вземем предвид и победата тук на Томи Лий Джоунс, шансовете австриецът да триумфира след месец с втори Оскар изглеждат все по-несъществуващи. Колкото и неприятно да ми е да го кажа.

Даниел Дей-Люис печели очакваната статуетка и прави реч, която би могъл да запази и за Оскарите, защото не вярвам да успее я надмине там. А може би просто не смята, че ще спечели, което го прави уникален по още един параграф.

Както обикновено става на подобни събития, като интерлюдия между раздадените статуетки виждаме клипове на филмите, чиито актьорски ансамбли са номинирани във въпросната категория. От всички най-добър е този на Les Misérables. Той дори заслужава отделна награда за това, че кара филма да изглежда много, много по-добър отколкото е в действителност.

За разлика от останалите награди, тук презентърите са избрани тематично и даже клиповете на номинираните филми са представяни от актьори от каста на самия филм, което кара алегорията "гледаме как Холивуд награждава/оценява себе си" да звучи доста буквално. Объркващ обаче е моментът, в който Джулиан Мур и Деймиън Люис се появяват, за да връчат наградата за актриса в комедиен сериал. А след това режисьорът на броудкаста решава ни в клин, ни в ръкав да ни покаже Джеси Тайлър Фъргюсън от Modern Family в публиката и нещата сериозно започват да намирисват на политическа коректност (сещате се, джинджъри).

Момент е отделен и да се отчете съединяването на Американската гилдия на актьорите (SAG) и AFTRA - асоциацията, която защитава правата на новинари, телевизионни журналисти, професионални танцьори, кукловоди, каскадьори, дубльори и още редица медийни професионалисти.

Пълният списък с победителите е точно тук.

петък, 25 януари 2013 г.

Трейлър: Inside Llewyn Davis

 
Когато знам, че съществува добра вероятност през следващата година да видя нов филм от Итън и Джоел Коен, просто не мога да се сдържа. Благодарение на ексклузивна покана от Nonesuch Records и Ти Боун Бърнет към някои онлайн медии за ранна прожекция на 8-ми февруари до нас достига и първият трейлър на Inside Llewyn Davis.

Широката премиера към момента е с неясна дата, защото продуцираният от Скот Рудин (There Will Be Blood, No Country for Old Men, The Social Network, True Grit) филм е все още без разпространител, но много вероятно е да го видим като престижен релийз в края на 2013-та. Това означава още единайсет месеца чакане, а трейлърът наистина обещава много.

Този път братята Коен ни представят нещо по-различно и всъщност доста по-конвенционално от това, което сме свикнали да получаваме от тях, навлизайки във света на носталгията и американската фолк култура. В ролята на музикант, търсещ успех на нюйоркската фолк сцена през шейсетте години на миналия век ще видим Оскар Айзък (Agora, Robin Hood, Drive), който, поне на пръв поглед, изглежда усъвършенствал вида на интровертния поет с кухарка. Опасенията дали Айзък е способен да изнесе главна роля с подобна тежест са напълно логични, но поне от първия досег до филма нещата изглеждат наред. В ролята на негов любовен интерес влиза Кери Мълиган. Лентата предоставя и възможността отново да видим Джон Гудман във филм на братята Коен, а всичко, което те са правили заедно, си е чисто кинематографично злато.

С квартала на Ню Йорк - Гринуич Вилидж, където се развива действието във филма, се свързват важни моменти от кариерите на Боб Дилън (чиято "Farewell" служи за фон на кадрите от трейлъра и при това го прави блестящо), Джоан Баез и фактическия източник на вдъхновение за лентата Дейв ван Ронк. Сценарият на Inside Llewyn Davis e по мотиви на самия ван Ронк и автобиографичната му книга The Mayor of MacDougal Street.

От видеото филмът се усеща различно, но и изглежда различно от обичайния стил на братя Коен. Зад камерата обичайният им оператор Роджър Дийкинс е заменен от този на Жан-Пиер Жьоне - Бруно Делбонел, на когото можем да имаме пълно доверие в улавянето на цайтгайста и затварянето му в двучасов кинематографичен продукт. Не че Дийкинс не би се справил, но това е нещо ново за Делбонел и той би могъл да превърне шейсетте в Ню Йорк в нещо напълно ново и за нас.

Трейлърът предоставя кратък поглед и към героите на Гарет Хедлунд, Джъстин Тимбърлейк и Ф. Мъри Ейбрахам.

петък, 18 януари 2013 г.

Ревю: This Is Not a Film (2012)


Survival of the fittest е моделът, белязал киното на Иран през последните десетилетия. Този, който метафоризира творчеството си до степен, позволяваща му да лавира между ударите на цензурата, оцелява - докато един ден не успее. В този смисъл, единствената вирееща разновидност на аудиовизуалната медия е артхаус киното, а неблагородната почва на иранското изкуство отправя все по-сериозни предизвикателства към обитателите си. Те трябва да бъдат все по-находчиви, за да не свършат като плячка в ръцете на ахуманната политическа действителност. Така, например, Джафар Панахи, създател на провокативни авторски проекти като The White Balloon и Offside, успява да пренесе последния си филм (действен оксиморон, наречен This Is Not a Film) чрез флашка, скрита в торта, до Кан, където да бъде прожектиран на фестивала през 2011-та година. Това се налага заради наложената му забраната да снима филми. Така, вместо социалният глас на творците в Иран да бъде трайно заглушен, на бял свят се появява лентата на Панахи и неговия приятел Моджтаба Миртахмасб, която се явява най-звучния шамар в лицето на потисничеството в страната от известно време насам. Озадачаващо е, че филмът е показван на София филм фест, но до мен не са достигнали никакви отзиви и дори едва сега откривам това.

Това не е филм, това е животът на иранския режисьор Джафар Панахи.

През 2010-та той е арестуван в дома си заедно с двама свои колеги и по-късно осъден, а присъдата му е потвърдена от иранското правителство. Разбира се, престъпленията му не са уточнени, защото причините за ареста не са юридически, а изцяло политически. Каквито всъщност са и надеждите му за спасение, тъй като пред него стоят единствено политически аргументи. Редица влиятелни световни творци застават зад режисьора и се обявяват за неговото освобождаване. Сред тях са титани като Скорсезе, Спилбърг, Итън и Джоел Коен, Оливър Стоун и Пол Томас Андерсън. Сред защитниците му са и директорите на Европейската филмова академия, Берлинале и кинофестивалите в Карлови Вари и Ротердам. Кариерата на Панахи е утвърдила позицията му на противоречива личност в Иран, а два от филмите му са били забранявани от ислямистката власт - The Circle и Crimson Gold (по сценарий на Абас Киаростами).

Това не е филм, защото Панахи не може да прави филми. Присъдата му е шест години затвор и двайсет години забрана да снима, да пътува, да бъде политически активен или да дава интервюта. Това е видеоматериал, заснет от неговия приятел документалист Моджтаба Миртахмасб. В началото е идеята на Панахи да заснеме деня си, разговорите с близките и адвоката си и най-вече да даде израз на крепостническия си бит, което преди криминализирането на тази дейност е правил чрез филмите си. В тях винаги е присъствал персонаж, с който режисьорът да се отъждестви; това виждаме в откъс от The Mirror, където той показва своя порив да захвърли булото на религиозното потисничеството и да стане героя, напуснал парадно сценария на политическата цензура. Сега той проявява изключителната изобретателност на човек, който диша кино. Лишен от всякакви технически предпоставки и против всяко правило на седмото изкуство, той прави филм, в който да разкаже нова история за Иран, за града, за хората и за иранското кино.

Това не е филм, защото всеки филм си има технически екип, който рафинира крайния продукт. Тук буквално чуваме хриптящото дишане на Панахи. Движението на камерата е хаотично, но това е така, защото поведението на субекта пред нея е непредвидимо. Чуват се и произволни урбанистични звуци, които допринасят за това градът да се превърне в активен персонаж.

Но това е филм, който Панахи не може да заснеме сам. Лентата започва със статична камера, показваща дома на режисьора. Виждаме го да закусва, да провежда телефонен разговор, но не може да става дума за каквото и да е директно обръщение или апел. Той осъзнава, че този подход няма как да работи. От съществено значение е да го видим като герой на чужд проект, за да постигне легитимност през себе си и пред зрителя. В тясна връзка с това стои неуспешният опит на режисьора да разкаже последния си сценарий, който при тези обстоятелства няма как да се материализира. Целта не е да бъдат изиграни само диалозите, но и да се навлезе в сърцето на скрипта като бъде пресъздадена сценографията. Панахи опитва да постигне това, очертавайки с лентички границите на филмовия си свят и вкарвайки в него предмети от дома си. В един момент режисьорът спира и прави констатация, говореща за вътрешните му колебания, но и за безграничния му ентусиазъм: ако филмите можеха да бъдат разказани - защо да правим филми? Именно. Вместо това и вместо всякаква схематичност, той решава да прави това, което е научил от киното - да наблюдава и да документира.

Това е филм, защото, въпреки мъглявите си цели и безумните си ограничения, проектът изглежда изненадващо кинематографично. Интересни в тази връзка са безсмислените на пръв поглед кадри с пълзящата из жилището игуана. Те внасят необходимата визуална провокация, за да може не-филмът да бъде наречен филм при желание за това. Когато нещо събуди любопитството му, Панахи просто снима (дори в случая с телефона си). Това е неговият начин да абсорбира света. След като Миртахмасб напуска дома му, но оставя камерата включена, режисьорът намира нов главен герой за не-филма си и успява да заснеме една последна красива сцена преди последното отрязване на лентата. Той интервюира момчето, което изхвърля боклука докато двамата слизат към изхода и враждебния за Панахи свят навън. Последните думи, които той чува преди финалните надписи е предупреждение да се прибира, за да не бъде видян с камерата.

Това не е филм, това е киното в ролята на точно това, за което го смята иранското правителство - оръжие. Това е индиректно обръщение към всеки, който е там да слуша. И то използва единствено кинематографични аргументи.

Това не е филм, това е тъжната и вдъхновяваща история на иранското кино.

неделя, 13 януари 2013 г.

Номинации за Оскар 2013: Кратък коментар


Бързам да подхвана старата си песен. Две години бяха напълно достатъчни, за да стане ясно, че схемата с променлив брой номинирани за най-добър филм не функционира. В основата ѝ стои идеята за пропорционалност между качеството на филмовата година и броя номинирани заглавия, но практиката показва, че, независимо дали тя е била силна или слаба, винаги ще получаваме число по-близко до горната (10), отколкото до долната граница (5). След всичко, което успях да изгледам до момента все по-отговорно започвам да твърдя: 2012-та няма необходимите аргументи, за да се запечата трайно в историята на киното. Тя е една от по-слабите и ако броим само от началото на новия век. Въпреки това и тази година в борбата имаме цели девет заглавия. Практически всеки филм, който можеше да се спомене в оскаров контекст, е там (единственото частично изключение е Skyfall). Очевидно е, че, независимо дали Академията харесва еднакво всички или мрази еднакво всички, броят номинирани ще бъде еднакъв; не само това, той винаги ще бъде голям. Връзката между него и качеството на филмите през годината е несъществуваща. Ако това е начин признание да получат фаворитите на широката аудитория или пък да се вдигне шум около независимите заглавия, инкасиращи сериозната част от приходите едва след номинацията си, нямам нищо против. Щастлив съм за Django Unchained и Beasts of the Southern Wild, които определено са облагодетелствани от този нов формат, но пък интересно е отсъствието на Skyfall. Лентата на Сам Мендес има общо пет номинации - с толкова са още Amour, Django Unchained и Zero Dark Thirty, но на Бонд 23 му липсват такива в актьорските категории. И все пак филмът на Бен Зайтлин е с една по-малко и въпреки това е сред деветте най-добри. В този смисъл - ако ще са девет, нека да са десет. Когато говорим за комерсиално събитие с колосални размери, няма никакво място за идеализъм. Осъзнавам го, както осъзнавам, че броят номинирани за най-добър филм всъщност е най-малкият проблем в случая. Въпреки това, вярвам, всички мечтаем за деня, в който няма да се давим в крещящи причини да не посегнем повече към подобен вид събития. Всъщност никога не бихме го направили, защото Оскарите са си Оскари, колкото и незадоволителни да са в крайна сметка.

Да разгледаме отделните категории и по-специално тези, за които има какво да се каже:

Най-добър филм
Amour
Argo
Django Unchained
Les Misérables
Life Of Pi
Lincoln
Zero Dark Thirty
Beasts Of The Southern Wild
Silver Linings Playbook

2012-та в киното е като филм на Шаямалан. Колкото и слаба да е (е, не е толкова слаба), не може да се отрече, че финалът ѝ е непредсказуем. Това, което виждахме до този момент от сезона на наградите, не насочваше в конкретна посока и беше много трудно да бъдат откроени два, още по-малко един явен фаворит за най-престижното признание. След като различните кръгове критици направиха избора си, водачите по отличия бяха Zero Dark Thirty и The Master, а едва след тях се нареждаха Lincoln и Amour (ако това може да бъде достоверен източник). Всичко се промени на 10-ти, когато номинациите за Оскар бяха обявени от водещия на церемонията на 24-ти февруари Сет Макфарлън и винаги ободряващата Ема Стоун. Причините за това - в следващата категория.

Най-добър режисьор 
Life Of Pi - Ang Lee
Lincoln - Steven Spielberg
Amour - Michael Haneke
Silver Linings Playbook - David O. Russell
Beasts Of The Southern Wild - Benh Zeitlin

Без Бен Афлек. Без Катрин Бигелоу. На практика тази категория определя петте възможни варианта за най-добър филм. Последният случай, когато филм печели, без режисьорът му да е дори номиниран, е през 1990-та, така че тази вероятност е почти нулева. Сега изглежда много, много трудно някои да спре Lincoln и Спилбърг. Освен ако от Фокс не успеят да сътворят милион чудеса за месец и да избутат Life of Pi до върха, но това е малко вероятно. Включването на Бен Зайтлин е изключително приятна изненада. За отличната му работа в Beasts of the Southern Wild вече писах. Колкото до отсъствието на Афлек и Бигелоу - то е не само начин да се намали интензивността на наградите като цяло, но и пълно безумие с оглед на факта, че режисурата на първия прави разликата за Argo.


Най-добър актьор в главна роля 
Denzel Washington - Flight
Bradley Cooper - Silver Linings Playbook
Daniel Day-Lewis - Lincoln
Hugh Jackman - Les Misérables
Joaquin Phoenix - The Master

Като цяло очаквана петица. Интересна тук е перспективата за счупването на един стар Спилбъргов карък. Никога актьорско изпълнение, режисирано от него, не е печелило оскар. Тук победата на Даниeл Дей-Люис изглежда предопределена да напише история.

Най-добър актьор в поддържаща роля 
Alan Arkin - Argo
Christoph Waltz - Django Unchained
Robert De Niro - Silver Linings Playbook
Philip Seymour Hoffman - The Master
Tommy Lee Jones - Lincoln

Интересно и неправилно, според мен, е решението на The Weinstein Co. да лансират и Валц и ДиКаприо за поддържаща роля. Австриецът спокойно би могъл да получи шанс в горната категория (очевидно тук работи принципът "ако името на героя ти не е в заглавието на филма, ти не можеш да си в главна роля"), а в тази да се отвори един слот, който потенциално да бъде запълнен от Лео.

Това е първият случай в историята, в който и петимата номинирани за поддържаща роля са предишни победители (трудно е да се провери, но вярвам, че не ви лъжа).


Най-добра актриса в главна роля 
Emmanuelle Riva - Amour
Jennifer Lawrence - Silver Linings Playbook
Jessica Chastain - Zero Dark Thirty
Quvenzhané Wallis - Beasts Of The Southern Wild
Naomi Watts - The Impossible

Два страхотни рекорда в тази категория: Еманюел Рива е най-възрастната актриса с номинация за главна женска роля, а Кувенжане Уолис - най-младата. Разликата между двете е цели 76 години.

Най-добра актриса в поддържаща роля 
Amy Adams - The Master
Anne Hathaway - Les Misérables
Helen Hunt - The Sessions
Sally Field - Lincoln
Jacky Weaver - Silver Linings Playbook

Напълно неочакваното присъствие тук на Джаки Уийвър не просто доказва огромната любов на Академията към Silver Linings Playbook, то прави лентата на Дейвид О. Ръсел първата с номинации във всички актьорски категории от Reds насам.


Най-добър анимационен филм 
Brave
Frankenweenie
Paranorman
The Pirates! In An Adventure With Scientists
Wreck-it-Ralph

И тук имаме изненада. Никой не слагаше в сметките The Pirates!, но пък и кой изобщо го е гледал? Силен лайнъп.

Най-добър адаптиран сценарий 
Chris Terrio - Argo
Lucy Alibar, Benh Zeitlin - Beasts Of The Southern Wild
David Magee - Life Of Pi
Tony Kushner - Lincoln
David O. Russell - Silver Linings Playbook

Развитието при претендентите за най-добър режисьор дава своето отражение и тук. Към момента Дейвид О. Ръсел изглежда като по-сериозен конкурент на Къшнър от Терио. Интересното е, че режисурата на Афлек печели номинация за Терио, но не и за Афлек.

Най-добър оригинален сценарий 
Michael Haneke - Amour
Quentin Tarantino - Django Unchained
Wes Anderson, Roman Coppola - Moonrise Kingdom
Mark Boal - Zero Dark Thirty
John Gatins - Flight

Всяка година минава под знака на биографични драми и такива по действителен случай (тази не прави изключение). Оригиналните сценарии се грижат за това да внесат разнообразие и да отчетат заглавия като Moonrise Kingdom, които заслужават много повече от една (?) номинация. Tова автоматично ги прави любима моя категория.


Операторско майсторство 
Anna Karenina - Seamus McGarvey
Django Unchained - Robert Richardson
Life Of Pi - Claudio Miranda
Lincoln - Janusz Kaminski
Skyfall - Roger Deakins

Не съм гледал The Master, но отзивите до този момент го надписват като некохерентен наратив, изигран блестящо, опакован адски красиво (с акцент най-вече върху визията). Затова отсъствието тук на Михай Малаймаре е озадачаващо. Радвам се за Ричардсън, Камински и Дийкинс, но вероятният победител е Клаудио Миранда.

Най-добра музика към филм
Anna Karenina - Dario Marianelli
Argo - Alexandre Desplat
Life Of Pi - Mychael Danna
Lincoln - John Williams
Skyfall - Thomas Newman

Почитател съм на музиката на Марианели и в Ana Karenina тя работи добре. Деспла участва с по-слабия си скор за тази година, заради правилата на Академията (които Moonrise Kingdom не изпълнява). Тук са и великият Джон Уилямс и Томас Нюман, който свърши страхотна работа по Skyfall, но и тук като фаворит към момента е сочен Life of Pi.

Номинацията на лентата на Анг Лий за декори пък показва, че Академията не се притеснява от дигиталните декори и бъдещето на тази категория е именно в тях.


петък, 11 януари 2013 г.

"Разум и чувства" - Джейн Остин


"Разум и чувства" е първата публикувана книга на английската писателка Джейн Остин, чието творчество обхваща периода от 1787 до 1809-11. Остин е известна с изтънчения сарказъм, с който обрисува характера на английското общество от края на 18-ти, началото на 19-ти век. Произведенията ѝ, причисляващи се към течението на Реализма, лесно биват разпознавани по неповторимия си стил на изказ. Често пъти авторката е неблагосклонна към привичките, възприятията и действията на героите си, което от своя страна се явява поредният отличителен белег за нейното творчество.

"Разум и чувства" не прави изключение от зададения модел на писане, по който се води Джейн Остин. В първата написана от нея книга лесно можем да си направим извод какво можем да открием, четейки следващи нейни романи. Героите в тази новела не са малко на брой, което съвсем не означава, че техните качества са разгледани повърхностно. В "Разум и чувства" Остин за пореден път засяга темата за положението на жената в английското общество по време, когато тя не е могла да бъде разглеждана като пълноценен индивид в отсъствието на съпруга си. Тук отново (както в "Гордост и предразсъдъци") имаме сестри, които търсят социалното си място в обществото, което може да се осъществи посредством евентуална женитба. Представени са ни образите на два крайно противоположни характера, на два крайно различни мирогледа в персоните на сестрите Дашууд. По-голямата от тях Елинор е известна сред близки, роднини и познати с хладнокръвието на мисълта си, което е засилено и от опитите ѝ да не дава глас на емоциите си. Сестра ѝ Мариан има крехка, артистична натура, която лесно бива накърнявана дори и от забележки, не касаещи нейната персона. Двете сестри се допълват, защото липсата на дадено качество у едната лесно може да бъде открито у другата. В по-голяма част от случаите обаче Елинор е тази, която дава светлина в тунела, в който Мариан често пъти попада, поради невъзможността да овладява бурните емоции, които разтърсват света ѝ. На сцената, кратко след като се запознаваме с главните героини и техните лични светове, се появяват и обектите на техните любовни интереси. Джейн Остин за пореден път успява да сложи пред вратата на щастието на персонажите си хиляди препятствия, през които трябва да преминат, за да се себепреоткрият,  да разберат и осмислят всичките си постъпки и преосмислят приоритетите си.

Едно от най-големите удоволствия, които изпитвам, четейки Джейн Остин, е начинът, по който окарикатурява повече от половината си герои. Ясна е позицията на авторката относно превзетото отношение от страна на английското общество към целта на женския живот по онова време - с всички сили и средства да се задомят. Лесно персонажи като мисис Дженингс, членовете на семейство Палмър, тези на семейство Мидълтън и сестрите Стийл успяват само с присъствието си в сюжета и с репликите си да те накарат не само да не им симпатизираш, но и определено да ги съжаляваш, най-вече заради жалките мотиви, които осмислят ежедневието им. Пример за това са постоянните гостувания с една-единствена цел - разпространение на клюки, непрекъснатите подмазвания от страна на по-нисшите в социалнта стълба към по-високопоставените и липсата на какъвто и да е интерес и занимание в живота на повечето герои.

Сравнението с "Гордост и предразсъдъци" би било уместно само заради еднаквия стил, с който са написани двата романа. Определено си личи, че "Разум и чувства" е първото произведение на авторката, не така задълбочено като "Гордост и предразсъдъци", много по-лековато и непретенциозно. Въпреки това четенето на Джейн Остин у мен винаги оставя чувство на задоволство, най-вече дължащо се на изкусния и интелигентен начин, с който борави, пишейки диалози и описвайки произтичащите от тях емоции и размисли.

P.S. Удоволствието ми от прочита на книгата беше редуцирано, поради непрофесионалното отношение от страна на издателството (Мърлин Пъбликейшън), публикувало това издание на "Разум и чувства". Редакторът, в случая Силвия Великова, или няма нужните качества и образование, за да върши тази работа, или тотално е отсъствала при осъществяването на редакцията. Текстът е пълен с пунктуационни грешки, липсващи думи, а на места липсва смисловата връзка. За цената на книгата -15лв.- непрофесионализмът от страна на Мърлин Пъбликейшън е недопустим.

вторник, 8 януари 2013 г.

16-ти годишни награди на OFCS

Макар и съвсем не така престижни и с много по-млада история, наградите на обществото на онлайн критиците (OFCS) предлагат нещо много по-различно (в най-положителния възможен смисъл) от помпозните нощи, в които Холивуд има вековната традиция да празнува себе си (горчивата истина е, че заедно с него празнува и целият свят, включително аз. Някои неща са по-силни от теб.) Статистиката сочи, че в шестнайсет годишната история на тези награди в едва четири от случаите изборът на интернет критиците в категорията "Най-добър филм" е съвпадал с този на Академията, а именно:
1999 г. - American Beauty
2003 г. - The Lord of the Rings: The Return of the King
2007 г. - No Country for Old Men
и 2009 г. - The Hurt Locker.

През тази година триумфиралият в най-престижната категория е Argo на Бен Афлек. Ако можем да намерим място за малко математика в подобен контекст равносметката би била, че неговата победа тук всъщност е лоша новина, тъй като намалява шансовете му за най-сънувания Оскар.

Уговорката е, че все още не съм гледал някои от победителите, но вчерашното им обявяване подбуди у мен увереността, че към този момент те биха могли да са удачно облекчение за чувството ми за филмова справедливост, затова ви ги представям в пълния им блясък:

Най-добър филм

^ Argo ^
Holy Motors
The Master
Moonrise Kingdom
Zero Dark Thirty

Най-добър анимационен филм

Brave
Frankenweenie
^ ParaNorman ^
The Secret World of Arrietty
Wreck-It Ralph

Най-добър чуждоезичен филм

Amour
^ Holy Motors ^
Rust and Bone
This Is Not a Film
The Turin Horse

Най-добър документален филм

The Imposter
The Invisible War
Jiro Dreams of Sushi
The Queen of Versailles
^ This Is Not a Film ^

Най-добър режисьор

Ben Affleck – Argo
^ Paul Thomas Anderson – The Master ^
Wes Anderson – Moonrise Kingdom
Kathryn Bigelow – Zero Dark Thirty
Leos Carax – Holy Motors

Най-добър актьор

^ Daniel Day-Lewis – Lincoln ^
John Hawkes – The Sessions
Denis Lavant – Holy Motors
Joaquin Phoenix – The Master
Denzel Washington – Flight

Най-добра актриса

^ Jessica Chastain – Zero Dark Thirty ^
Jennifer Lawrence – Silver Linings Playbook
Emmanuelle Riva – Amour
Quvenzhané Wallis – Beasts of the Southern Wild
Rachel Weisz – The Deep Blue Sea

Най-добър поддържащ актьор

Alan Arkin – Argo
Dwight Henry – Beasts of the Southern Wild
^ Philip Seymour Hoffman – The Master ^
Tommy Lee Jones – Lincoln
Christoph Waltz – Django Unchained

Най-добра поддържаща актриса

Amy Adams – The Master
Ann Dowd – Compliance
Sally Field – Lincoln
^ Anne Hathaway – Les Misérables ^
Helen Hunt – The Sessions

Най-добър оригинален сценарий

The Cabin in the Woods – Joss Whedon, Drew Goddard
Looper – Rian Johnson
The Master – Paul Thomas Anderson
^ Moonrise Kingdom – Wes Anderson, Roman Coppola ^
Zero Dark Thirty – Mark Boal

Най-добър адаптиран сценарии

^ Argo – Chris Terrio ^
Beasts of the Southern Wild – Lucy Alibar, Benh Zeitlin
Cloud Atlas – Lana Wachowski, Tom Tykwer, Andy Wachowski
Cosmopolis – David Cronenberg
Lincoln – Tony Kushner

Най-добър монтаж

Argo – William Goldenberg
^ Cloud Atlas – Alexander Berner ^
The Master – Leslie Jones, Peter McNulty
Skyfall – Stuart Baird
Zero Dark Thirty – William Goldenberg, Dylan Tichenor

Най-добър оператор

Life of Pi – Claudio Miranda
Lincoln – Janusz Kaminski
The Master – Mihai Malamiare Jr.
Moonrise Kingdom – Robert D. Yeoman
^ Skyfall – Roger Deakins ^

Специални награди

-За режисьорите на This Is Not a Film Джафар Панахи и Моджтаба Миртахмасб за техния акт на протест срещу иранското правителство.
-За легендарния композитор Енио Мориконе за неговите изключителни постижения във филмовата музика.
 -За блогатона "For the Love of Film" и Fandor в сътрудничество с National Film Preservation Foundation за набирането на средства за възстановяването на една от най-старите творби на Алфред Хичкок - The White Shadow

До този момент станаха ясни още номинациите за "Златен глобус", както и тези на гилдиите на продуцентите и актьорите, които притежават в далеч по-сериозна степен силата да променят ландшафта по пътя към Оскарите.  От тук сезонът на наградите се отправя към номинациите за отличията на Академията (10.01), Златните глобуси, които ще бъдат раздадени на 13-ти и PGA и SAG наградите (26.-27.01). През сакралния февруари обаче съвпадат за всеки киноман Коледа, Нова година и рожденият му ден, защото след DGA (02.02) и Independent Spirit Awards (23.02) идва 24-ти и церемонията по раздаването на 85-тите награди на Американската филмова академия с водещ Сет Макфарлън.

Преди броени минути пък своите номинации обявиха и режисьорите, където големият отсъстващ е Тарантино.