About

петък, 31 май 2013 г.

"Великият Гетсби" - Франсис Скот Фицджералд



Автор: Франсис Скот Фицджералд
Година на издаване: 1993
Издателство: Wordsworth Classics
Страници: 122
Цена: 2,50 EU (мека корица)   


"Великият Гетсби" е една от онези книги, чиито слова остават актуални за дълги времена след създаването си. Историята е написана от Франсис Скот Фицджералд, който придобива огромната си слава именно с тази си творба. "Великият Гетсби" е считана за най-популярната книга сред американците. За първи път произведението е публикувано на 10.04.1925г., като сюжетът му би могъл да бъде окачествен като огледало на случващото се в САЩ, по-специално Ню Йорк и околностите му, по времето на Сухия режим. Това е може би един от най-интересните периоди в американската история. Голям брой произведения датират именно от това време и засягат промените в живота на населението, настъпили вследствие промяна на приоритетите и  ценностната система.

Тъй като темата е доста интересна, предразполагаща към различни интерпретации, повечето от нас имат бегла представа за характера на този период от многото литературни произведения, а също така и от големия брой холивудски продукции. Докато четях книгата, в съзнанието ми постоянно изникваха асоциации с в момента вървящия по HBO сериал Boardwalk Empire. И "Великият Гетсби", и споменатият сериал са единодушни по темата за моралната деградация, обхванала САЩ през двадесетте години на двадесети век. В света навлизат технологични иновации, непознати на обществото дотогава. Телефонът е основен инструмент на Фицджералд да онагледи засилващото се влияние на технологията в света и всекидневието на хората. Многократното споменаване на този уред е с цел читателят да придобие представа за огромната роля, която той играе в живота на персонажите си. Посредством него Гетсби има възможността да се свързва с отдалечени познати, чиито личности остават неразгадани за приближените му. Ник Карауей, вдигайки телефонната слушалка в дома на Гетсби, разбира за евентуална незаконна дейност, водена от неговия бляскав съсед. Епохата, в която са поставени героите на Фицджералд, e на прага на технологична революция, която от своя страна води до цялостни промени в материалния и духовен живот на обществото.

За да разгърне концепцията си, авторът използва малък брой персонажи, различни в характерите и разбиранията си. Светът, който ни е представен, е разгледан през погледа на разказващия историята Ник Карауей - брокер, тридесет годишен, наскоро преместил се в Ню Йорк, живеещ в непретенциозната къща до тази на Джей Гетсби. Ник става свидетел на постоянните партита, организирани всяка нощ в бляскавата, луксозна, огромна къща на съседа си, чиито светлини превръщат заобикалящата я местност в ден. В имението на съседа му присъстват разнородни хора, чужди помежду си, които дори не познават и най-вероятно никога не са виждали собственика на къщата, чиито гости са именно те. Безгрижие, лекомислие, разврат лъхат от страниците на "Великият Гетсби". Но Ник не се сблъсква за първи път с безскрупулното и лишено от морално съзнание общество в къщата на своя съсед. Първият досег с порочността във всеки аспект Карауей осъществява в дома на братовчедка си Дейзи и съпруга ѝ Том Бюканън. Там той вижда начин на поведение между съпрузи, нямащ нищо общо с общоприетите хармония, разбирателство и уважение. Запознава се с поведение, което е породено от нетърпимост, безразличие и липса на любов.

Може би единственият герой, воден в действията си под напътствието на силата на любовта, е самият Гетсби. Той живее в сюрреализъм, който на моменти изцяло измества влиянието на действителността. Джей Гетсби е заобиколен от спомените за единствената любов в живота си, а именно братовчедката на Ник - Дейзи. Тя е механизмът, който задейства колелата на действията на прочутия бохем. Дейзи е първопричината за щастието и светлината в мрачния и загадъчен живот на Гетсби. Всичко, което той прави е осмислено от нейното съществуване, от нейната митична и приказна персона. В съзнанието си той е изградил прототип на несъществуващ образ, приписвайки му качества, които не принадлежат на неговата реалност. Гетсби успява да внесе в ежедневието на Ник и Дейзи светлината и блясъка, съпътстващи го неизменно. Но дали тази светлина е породена от естествената красота в поведението на Гетсби или е плод на несметното му богатство можем само да гадаем.

"Великият Гетсби" естествено е любовна история, която обаче не показва нежността и всеотдайността на истинската, безпрекословна любов, а говори за една такава, която е дете на материализма и която бива отглеждана с помощта на грижите на лукса, блясъка и нищо повече. Обичта на Дейзи към Гетсби лесно може да бъде открита в словата на младата дама, която, забелязвайки красивите ризи на обекта на своите чувства, възкликва, че по-хубави не е виждала никъде, което от своя страна я разплаква. Любовта на Дейзи към Джей Гетсби е правопропорционална на състоянието и имуществото на нейния "евентуален" любим.

Всичко във "Великият Гетсби" ни отпраща към свят, преизпълнен със стремежите на обществото от незапомнени времена да бъде богато материално, да живее в лукс и разкош. Но това, което ни предлага Фицджералд, съвсем не носи светлината и блясъка, съпътстващи нереалистичното разбиране за охолство и пари в излишък. Концепциите, разгърнати от Фицджералд, са съвсем актуални и релевантни и за епохата, в която самите ние живеем, където целите на младото поколение се простират до разврат, желание за незаслужен лукс и нравствен погром.

вторник, 28 май 2013 г.

Кан 2013: Дни 6-12

Наградите на 66-тия фестивал в Кан бяха раздадени и с това той официално приключи. Закриваме поредната силна година във френската столица на киното с изключително интересни предложения във всички програми и отлични критически оценки за голяма част от тях. Вчера председателят на журито на конкурсната програма Стивън Спилбърг обяви новия носител на Златна палма, а именно френската лента La vie d'Adèle (Blue is the Warmest Colour) на тунизиеца Абделатиф Кешиш. Това идва като сериозна изненада с оглед на малкото шум, който се вдигна около драмата в две части, особено в сравнение с този около по-амбициозните заглавия. И докато гръмките оценки за филмите на Франсоа Озон, братя Коен и Хироказу Корееда са сипеха, този на Кешиш просто спечели одобрението на най-много членове на силно разнородното жури. И Inside Llewyn Davis и Like Father, Like Son в крайна сметка не останаха с празни ръце, тръгвайки си с Гран при и Наградата на журито респективно. Копродукцията между Франция и Камбоджа L'image manquante (The Missing Image) спечели програмата "Особен поглед", а Амат Ескаланте (Heli) и Джиа Жангке (A Touch of Sin) бяха наградени съответно за режисура и сценарий. Актьорските призове отидоха при Беренис Бежо за The Past и ветерана Брус Дърн за Nebraska.


За да избере La vie d'Adèle за най-добър филм на фестивала, журито показа сериозна готовност да разчупи рамките на рутината. За La vie d'Adèle важи любимото на киноиндустрията в момента "слабо базиран" (в крайна сметка не е ли и най-оригиналният сюжет (слабо) базиран на нещо вече съществуващо?), но интересното в случая е, че лентата на Абделатиф Кешиш съществува благодарение на комикс, ставайки по този начин първия носител на Златна палма, който е адаптиран по графичен роман. Друго, което кара филма да изглежда като изненадващ победител, е скандализиращият му център, в който се намира любовната и подчертано сексуална история на две френски момичета. Адел (Адел Ексарчопулос) е средностатистическото 15-годишно момиче, чийто живот се преобръща с главата надолу, когато в него се появява синьокосата Ема (Лея Сейду), която въвежда Адел в света на възрастните, на желанието и удоволствията. Лентата е с продължителност 3 часа, като сериозна част от тях, според аудиторията в Кан, е запълнена с графични секс сцени между главните героини. Според Роби Колин от The Telegraph най-добрите актьорски изпълнения на фестивала тази година са именно тези на Сейду и Ексарчопулос, а за филма критикът казва: "Kechiche’s film is three hours long, and the only problem with that running time is that I could have happily watched it for another seven. It is an extraordinary, prolonged popping-candy explosion of pleasure, sadness, anger, lust and hope... The sex scenes have proved to be a major talking point; particularly one 15-minute extravaganza that occurs roughly halfway through the picture. Kechiche’s camerawork is entirely unfussy, and yet it operates almost like one of those abstracted dance interludes in films like An American In Paris and A Star Is Born; an ecstatic celebration of the way human bodies can move, interact and interlock." Престижната награда осигурява на филма отличната възможност да достигне до една значително по-широка аудитория.

L'image manquante (The Missing Image) на камбоджанския режисьор Рити Панх, който получи голямата награда на програмата "Особен поглед" с жури, оглавявано от Томас Винтенберг, е автобиографична история в първо лице, засягаща политическия режим в Камбоджа през 70-те. Социалното кино по традиция се толерира на фестивали, а в случая носи един рядък успех за азиатската страна.

За първите пет дни ви разказах в предишната публикация. Няма да се връщам към призьорите, за които вече съм говорил, така че смело към ден 6 and beyond. Там като част от конкурсната програма бяха показани Wara no tate (Shield of Straw) на Такаши Миике и Un Château en Italie (A Castle in Italy) на Валерия Бруни-Тедески, а като част от програмата "Особен поглед" - Omar на Хани Абу-Асад и As I Lay Dying на Джеймс Франко, а денят се оформи като един от най-слабите на фестивала. Новото предложение от Такаши Миике бе прието по-скоро негативно. Настроенията у критиците относно Wara no tate са добре формулирани от IndieWire: "A tedious, dumb & overstuffed thriller", което е доста тежък удар по претенциите на японския режисьор. Италианската комедия на Тедески също не бе пожалена, а определението, което се използваше с най-голяма честота, беше "unamusing". As I Lay Dying пък бе етикетиран като неубедителна адаптация на класическия роман на Уилям Фокнър и по-скоро неуспешен режисьорски опит на Джеймс Франко.


Ден 7 предложи на зрителите в Кан няколко интересни премиери, начело с тази на евентуално последния филм на Стивън Содърбърг. Получаващият мощно одобрение дотук Behind the Candelabra разказва историята на американския пианист Либърейс, в ролята Майкъл Дъглас, и неговият много по-млад любовник (Мат Деймън). В Кан популярно стана мнението, че филмът на Содърбърг е един от най-увлекателните от началото на годината и аз лично няма да се изненадам ако остане в класациите и до края ѝ. За ролята на Майкъл Дъглас от The Indipendent не пестят суперлативи: "In normal circumstances, the critics in Cannes would be talking up Douglas' Oscar prospects. However, Behind The Candelabra was made by HBO and will be on TV in the US in late May", а цялата лента определя като "a wildly enjoyable ride that ends in suitably (and quite literally) uplifting style." Тъй като филмът е телевизионен и бе излъчен по HBO в последния ден на фестивала, имаме възможността да потвърдим или отхвърлим ширещите се мнения за него още сега. Ако разбирате какво имам предвид.

В същия ден бяха представени още Le grande bellezza (The Great Beauty) от режисьора на This Must Be the Place Паоло Сорентино и Les Salauds (Bastards) на Клер Денис. И докато лентата на италианския режисьор бе приета позитивно от критиците в Кан, то тази на Денис срещна сериозно неодобрение.


Осмият ден на събитието бе белязан от една от най-очакваните премиери на фестивала тази година. След смазващия Drive не знам кой не би очаквал с нетърпение следващата стъпка в кариерата на Николас Виндинг Рефн. Истината обаче (поне до момента и доколкото можем да се доверим на критиците) се оказва доста неприятна, а разочарованието е неизбежно и тези абсурдни 15% го онагледяват. Интересното е, че, докато почти всички отзиви са не просто негативни, но и откровено офанзивни, Питър Брадшоу от The Guardian го оценява с 5/5. Със сигурност Рефн би се радвал творението му да създава противоречия, но този път критиците са единодушни - Only God Forgives е ексцентричен, бездушен, изпразнен от съдържание и самоцелно кървав. Едва ли някой се съмнява обаче, че филмът изглежда изключително, и засега не спирам да се надявам критиците някак да бъркат.

Другото интересно заглавие за деня беше All is Lost на талантливия Дж. С. Чандор (Margin Call). Филмът представлява камерна драма с един-единствен персонаж, изгубен в открито море и изигран от завръщащия се ветеран Робърт Редфорд. Почти всяко ревю на лентата дотук изразява умерена адмирация.

Nebraska на Александър Пейн бе част от конкурсната програма през ден 9-ти. За минималистичната семейна драма с участието на Брус Дърн, който в крайна сметка си тръгна с наградата за най-добър актьор, Тод Макарти от The Hollywood Reporter казва: "[A] wryly poignant and potent comic drama about the bereft state of things in America’s oft-vaunted heartland". Критикът хвали и черно-бялата визия и музиката на лентата.

През предпоследния ден от фестивала конкурсът предложи единствено The Immigrant на Джеймс Грей. Филмът с участието на Хоакин Финикс, Марион Котияр и Джереми Ренър бе приет така, както са приемани всичките филми на Грей до момента - хладно.


Последните две ленти в борбата за Златна палма бяха Only Lovers Left Alive на Джим Джармъш и La Vénus à la fourrure (Venus in Fur) на Роман Полански. Първият предлага свеж поглед върху вампирските романси, a самото име на Джармуш гарантира оригинален подход. Мнението на Variety за филма звучи така: "Did somebody make it a rule that every director has to do a vampire movie at some point? If so, Jim Jarmusch got the memo, and he tweaks the genre slightly in “Only Lovers Left Alive” to fit his own laid-back vibe, turning in a sweet but slight love story about world-weary hipster bloodsuckers. Tilda Swinton and Tom Hiddleston have empathic chemistry as the leads..", от IndieWire добавят: "[...]the real pleasure of the film is in its languid droll cool and its romantic portrayal of the central couple, who are now our number one role models in the inevitable event of us turning vampiric."

Средната критическа оценка за новия филм на големия Полански пък орбитира около средната, което, поне според мен, не е голяма изненада.

Това беше всичко от 66-тия фестивал в Кан. Вярвам, че за тези две седмици във френския град са били показани едни от най-добрите неща в киното за цялата година, така че остава да се надяваме да достигнат възможно най-бързо и до нас.


понеделник, 20 май 2013 г.

Кан 2013: Дни 1-5


Цели пет дни от началото на 66-тия фестивал в Кан се изтърколиха неусетно и времето да обобщим критическите отзиви за най-интересните заглавия, представени на фестивала досега, настъпи. Давам приоритет на конкурсните филми, а извадките от ревюта оставям в оригинал, тъй като и аз като големите режисьори не подценявам аудиторията си (Даже, ако трябва да съм честен, системно я надценявам. Хаха.), а не защото ме мързи да превеждам... например.

За тези пет денонощия борбата за Златна палма вече успя да се завърже, а положителните ревюта (много от тях крайни във възторга си) и докато пиша не спират да се сипят, най-вероятно повлияни от приповдигнатия дух на авторите си, намиращи се в най-кинаджийската точка от света в най-кинаджийското време от годината. Спиритите са хай и напук на бруталния дъжд над Ривиерата тези дни. Остава ни да се надяваме оценките да са плод на обективен мисловен процес, защото в голямата си част звучат добре.

Между премиерата на отварящия филм The Great Gatsby в САЩ и тази в Кан (х)американските критици намериха достатъчно време, за да покажат какви коравосърдечни и старомодни копелета са, заклеймявайки лентата, докато публиката въздишаше по това предполагаемо визуално пиршество и модернистичен шедьовър, размекната от музиката, продуцирана не от кого да е, а от самия Джей Зи. Не за първи път хейтя филм, който не съм гледал, и даже не ми е нервно.


Чуждестранната критика бе не по-малко неблагосклонна към творението на Баз Лърман, а чуждестранната аудитория - не по-малко шашната. Някои от по-оригиналните кански ревюта протичат в този дух: "Having watched this fantastically unthinking and heavy-handed adaptation, the opening gala of this year's Cannes festival, I feel the only way to make it less subtle would be to let Michael Bay direct it. As it is, the task has fallen to Baz Luhrmann, the director of Moulin Rouge! and Australia, a man who can't see a nuance without calling security for it to be thrown off his set... It's a flashy Gatsby, a sighing Gatsby, an angry Gatsby, a celeb Gatsby. But not a great one." (Питър Брадшоу, The Guardian) и "Beneath such bombast, the book's delicacy disappears. As the opener to this year's Cannes Film Festival, The Great Gatsby has made plenty of noise as required, just not very much sense." (Дейвид Секстън, London Evening Standart).

Така тази година фестивалът си има доста по-разочароващ opening от миналогодишния (Midnight in Paris), но с началото на конкурсната програма нещата потръгнаха. В първия ден от надпреварата и втори от началото на цялото събитие сред представените филми бяха новият на Франсоа Озон Jeune et Jolie (Young and Beautiful), мексиканският Heli, хитът от Сънданс Fruitvale Station и последното предложение от София Копола The Bling Ring.


След силно успешния сред критиците Dans la maison (In the House) тази година Озон ражда един ранен фаворит за Златна плама. Дори и голяма част от анализаторите да смятат, че Jeune et Jolie не надскача предшественика си, те остават позитивни и възмездяват оригиналността на френския режисьор. Роби Колин от The Telegraph казва за лентата: "François Ozon’s Young & Beautiful is, in the very best sense, a film that won't add up. Moment by moment you think you have the measure of it, but when you stand back, the overall picture is as baffling as that optical illusion in which the tuning fork suddenly seems to grow an extra prong." и сравнява изпълнението на младата ѝ звезда Марин Вакт (някаква 23-годишна Летисия Каста) с това на Катрин Деньов в Belle de Jour. Филмът разисква необхватната тема на женската сексуалност и по-специално тази от тийнейджърските години. Красивата Изабел (Вакт) планира да бележи 17-тия си рожден ден като изгуби девствеността си, но първият път я оставя апатична. Действието се разпростира върху четири сезона, а лентата обещава нови сцени с вградени мета-техники от Франсоа Озон.

Heli на мексиканския режисьор Амат Ескаланте има реалната възможност да се окаже Антихристът на тазгодишния фестивал с големият си брой walk-outs. А това може да означава много неща. Роби Колин от The Telegraph оригиналничи: "Heli may be the most optimistic film you will ever see in which one young man sets another’s genitals on fire.", а Стивън Далтън от The Hollywood Reporter добавя: "Heli is undoubtedly made with serious intent, but it is also relentlessly depressing and curiously uninvolving, with limited audience appeal beyond the film-festival bubble."


Носителят на две награди от Сънданс Fruitvale Station разказва реалната история на Оскар (Майкъл Б. Джордан), който е застрелян от полицай в новогодишния ден (това не е масивен спойлер, защото филмът започва с действителни кадри от инцидента) и е част от програмата "Особен поглед" на фестивала. И в Кан критиците са ласкави: "Ryan Coogler's directorial debut, Fruitvale Station, is the first truly great film I've seen at this year's Cannes Film Festival. This is a story told with such honesty, heart and emotion it's an exhaustive experience trying to make it to the end without breaking down and it's all thanks to a spectacularly lean screenplay, tight direction and performances that will knock you over." (Брад Бревет, Rope of Silicon); "It’s a fantastic debut, and an excellent film all round: provocative, emotionally devastating at times, and underpinned by some exceptional performances, particularly by Jordan and on-screen mother Octavia Spencer." (Саймън Галахър, WhatCulture!).

Последното заглавие от втория ден на фестивала, на което ще обърна внимание, е The Bling Ring на София Копола. За разлика от Fruitvale Station той е само "вдъхновен" от реални събития и разказва за група тийнейджъри, които обират домовете на известните личности. Той също е част от програмата "Особен поглед". От InsideMovies го наричат "Sofia Coppola's most provocative film yet", а първата реакция на Empire е следната: "Though low-key (as ever), it is, however, deceptively smart, and possibly one of Coppola's most complete and intelligent films, perfectly capturing the bizarre madness of modern pop culture", но на този етап е трудно да бъде открита по-задълбочена критика на темата, тъй като сериозните критици вероятно са предпочели да видят нещо друго в този натоварен ден, а останалите смятат за полезно да ни информират, че, представяте ли си, Парис Хилтън била плакала докато го гледала (тя е една от жертвите в онази, реалната история).

Третият ден от Кан 2013 бе белязан от премиерите на Le passé (The Past) на Асгар Фархади (A Separation) и Soshite chichi ni naru (Like Father, Like Son) на Хироказу Корееда, а рецензиите ставаха все по-възторжени.


Le passé е първият френскоезичен филм на първия ирански режисьор с Оскар Асгар Фархади. В ролите са Беренис Бежо (The Artist), Тахар Рахим (A Prophet) и Али Мосафа (Leila). Ксан Бруукс от The Guardian туитна от мястото на събитието: "Ashgar Farhadi's The Past: shattering drama of domestic demons & rattling baggage. Scratches scab to let the wound bleed clean.", но пък в същото време Дейв Калхаун от Time Out London контрира: The Past [...] is a huge disappointment: meandering, melodramatic and heavy-handed." Докато се чудите на кого да повярвате, можете да сте убедени в едно: Le passé най-вероятно е много подобна на A Separation битова мелодрама. Да се надяваме, че се доближава до него и по класа.

Семейната драма на японския режисьор Хироказу Корееда Soshite chichi ni naru предизвика може би най-едногласното одобрение на критиците от всички заглавия показани дотук. Лентата получи 5/5 от The Telegraph и B+ от Film School Rejects, а Шон Мънро от последния я нарича "Heartfelt family drama and a strong Palme d'Or contender".

Ден 4 мина под знака на френския режисьор Арно Деплешен и разочарованието, което новият му филм Jimmy P. поднесе на аудиторията. В него Бенисио дел Торо се превъплъщава в ролята на травматизиран войник - американски кореняк Джими Пикард, а Матийо Амалрик в тази на неговия психотерапевт. Катрин Шоард от The Guardian не е особено впечатлена: ""I could talk about my dreams all day," says Benicio Del Toro's wounded-soul soldier near the end of the Cannes competition's wackiest, crappiest contender yet. It's a line that's meant to show just how far our Jimmy has come from the near-mute migraine-sufferer of the first reel. In fact, after an hour and a half's acquaintance with those dreams, it just sounds like a threat.", а от сърцето на Доналд Кларк от Irish Times се откъсват скромните 2/5 звезди.


Всичко това води до ден 5-ти и Събитието на 66-тия кинофестивал в Кан. Гостите на малкия френски град имаха уникалната възможност да видят първи новия филм на братята Коен Inside Llewyn Davis, който просто (йес, йес, йес) ги хвърли в екзалтация. 5/5 от The Telegraph, Irish Times, The Guardian, Time Out London, The Independent и Indiewire ни доставят най-добрата новина от фестивала до тук, а лошата такава е, че всеки, който не е бил в Кан на 19-ти май, ще трябва да чака поне до декември, за да види Inside Llewyn Davis.

Днес в състезателната програма на ред са Wara no tate (Shield of Straw) на Такаши Миике и Un Château en Italie (A Castle in Italy) на Валерия Бруни-Тедески, а като част от програмата "Особен поглед" са планирани прожекции на Omar на Хани Абу-Асад и As I Lay Dying на Джеймс Франко.

сряда, 15 май 2013 г.

Преди Кан 2013

66-тият кинофестивал в Кан започва днес с прожекция на The Great Gаtsby. През следващите 12 дни на късметлиите, които ще посетят френската Ривиера, им предстои да видят някои от най-интересните заглавия за цялата година, а на нас ни остава да се примирим с критическия отзвук като утешителна награда. Една от многото причини за това, събитието да е от огромно значение в света на киното, е тази, че то помага да си изградим представа за филмовата конюнктура до края на годината. Затова за улеснение по време на фестивала ще се опитвам системно да смилам за вас информацията от първо лице, огромни количества в несортиран вид от която ще се излеят из интернет между 15-ти и 26-ти този месец.

За щастие от година на година фестивалът става все по-силен и с все по-голяма лекота можем да го наричаме най-значимото ежегодно събитие в киното. Този път обаче имаме особен повод за оптимизъм. Причините за това са няколко и важат най-вече в съотношение една към друга.

Първата е традиционно силната програма, която, ако е спорно дали е по-добра от тези през миналите две години, тя поне със сигурност не е по-лоша. На зрителите в Кан им предстои да видят вълнуващите нови филми на братята Коен, Роман Полански, Джим Джармъш, Николас Виндинг Рефн, Асгар Фархади, Франсоа Озон, Такаши Миике и последния такъв на Стивън Содърбърг. Лентата на Баз Лърман пък, която открива фестивала, е извън надпреварата.

Не по-малко впечатляващ от списъка със заглавията е и този с членовете на журито, което трябва да реши съдбата на големия приз. В него откриваме имената на утвърдени творци с огромно културно влияние по света и това придава особена тежест на Златната палма тази година. Сред тях са най-уважаваният съвременен американски режисьор Стивън Спилбърг, носителите на Оскар от последната церемония Анг Лий и Кристоф Валц, талантливите европейски режисьори Лин Рамзи и Кристиан Мунджиу и една от най-големите холивудски звезди Никол Кидман. За тези, които различават Cinema от Movies, разликата между Златната палма и Оскара е в рамките на статистическата грешка и тенденцията през последните години определено е в полза на Палмата.

Друг аргумент е и подобреният баланс между елитаризъм и достъпност, авторски принцип и комерс. През последните години все повече от представените на фестивала заглавия постигат добри резултати в бокс офиса и са все по-успешни през сезона на наградите, което е изключително важно, за да можем да виждаме повече филми като Moonrise Kingdom (2012; $68,3 млн. глобално), The Artist (2011; $133 млн. глобално; Оскар за най-добър филм), Midnight in Paris (2011; $151 млн. глобално) и Drive (2011; $76 млн. глобално). Въпреки това не съм убеден, че дори такива събития могат да стимулират големите студия да повишат качеството на продукцията си, при все че успехът на скъпите проекти не се измерва в критически оценки и спечелени награди (ако не си спомняте четвъртият Pirates of the Caribbean беше представен във френското градче). Но за независимото кино приносът на Кан и фестивалите като цяло е огромен. В същото време администрацията на фестивала се намира в процес на либерализация и показва все по-голяма готовност да адресира проблемите на киноиндустрията и на разпространителския бизнес в частност, а и своя собствен елитаризъм. Важна стъпка към това е включването в програмата на документалния Seduced and Abandoned.

Фестивалната култура е основен крепител на авторския принцип и последна крепост на качественото кино, чийто празник ще отбележим от днес за близо две седмици. Дано за този период получаваме само добри новини от френската Ривиера.

Преди старта можете да си припомните участниците в основния конкурс, програмата "Особен поглед" или да видите днешните пресконференции на журито и на екипа зад The Great Gatsby.


понеделник, 6 май 2013 г.

"Некрономикон" - Х.Ф.Лъвкрафт

  

Автор: Х.Ф.Лъвкрафт
Година: 2012 
Издателство: Enthusiast
Страници: 392
Цена: 15 лв. (мека корица) 

„Некрономикон“ е сборник с хорър разкази, написани от американския автор Хауърд Филипс Лъвкрафт. На корицата на изданието с определено немалки букви е изписано, че Лъвкрафт е вдъхновител на краля на ужасите Стивън Кинг. Естествено, че това твърдение е страхотна маркетингова стратегия, която ще уцели точно в десетката и ще привлече феновете на Кинг да си купят „Некрономикон“. За мен тези очевидни манипулации към аудиторията са меко казано дразнещи, но в случая написаното е наистина релевантно. Още преди да започнат самите разкази читателят има възможността да прочете мнението на Стивън Кинг относно творчеството на Лъвкрафт, споделяйки кои разкази на колегата му предшественик са му повлияли най-значително.

Книгата привлече вниманието ми преди около пет, шест месеца, когато я забелязах в една книжарница в чужбина. Корицата беше основният подтик, който ме накара да хвана изданието в ръцете си и да се поинтересувам за какво иде реч. Външният ѝ вид спокойно можеше да бъде оприличен на небезизвестната „Книга на Злото“ от филмите Evil Dead на Сам Райми. Изданието определено беше едно от най-луксозните и интересни на тази книга, които съм имала възможността да видя. По време на скорошния си престой в България успях да обиколя всичките книжарници в родния си малък град (както можете да предположите, те се броят на пръстите на едната ръка). Не намерих луксозното издание, което бях гледала, но пък в над 50 % от книжните магазини книгата присъстваше. Интересът ми към нея вече определено беше на върхово ниво, затова се случи и неизбежното – направих я част от книжната си колекция. Корицата не е нищо особено, по-скоро предизвиква негативни реакции всеки път, когато хвана „Некрономикон“. Отдалече си личи аматьорската работа на фотошоп, но за тези пари, толкова. Нямам никакви забележки към преводаческия и редакторски екип (с малката забележка, че хипогриф не е "кон с крила"). В това си отношение книгата е изпипана до последния елемент.

Ако сте зажаднели за не страховити, а направо страшни истории, то „Некрономикон“ е правилният избор. Още с първия си разказ Лъвкрафт ни пренася в светове, където хората са безсилни пред неописуемото зло, зародило се не на нашата планета, а някъде във Вселената, където от незапомнени времена, още когато Слънцето е било облак водороден газ или може би много преди това, царува злото. Лъвкрафт съвсем не пише историите си с идеята, че те ще бъдат развлекателно четиво, за тези, които се докоснат до тях. Авторът борави с такъв изказ и стил, от които оставаш с впечатлението, че нещата, за които пише наистина съществуват и се намират някъде съвсем близо около теб. Лъвкрафт говори за такова зло, чиито размери и предели са непонятни за човешкия ум. Допирайки се дори за секунда до някоя от меко казано отвратителните форми на тъмните сили, героите в разказите в над 99% от случаите губят разсъдъка си. Лъвкрафт пише за изконното зло с такава увереност, че на моменти успяваш да бъдеш убеден в истинността на словата му. Измислените създания придобиват изключително реални форми и очертания, които подсилват представата, че са част от реалността. Както авторът пише, никой археолог, антрополог, историк или какъвто и да е учен не е срещал подобни писмени форми и останки. Материалът, от който са направени по-голямата част от реликвите, които ни дават сведения за причудливите форми на живот, не е известен на Земята, по простата причина, че е направен някъде другаде, в някой друг свят. Лъвкрафт се загнездва дълбоко в подсъзнанието на читателите си, като оставя идеи, които за цял живот бележат начина им на мислене и възприемане на света.

Любителите на хорър жанра несъмнено ще открият елементи от представата на съвременната култура за изначалното зло в откачените истории на Лъвкрафт. Много от неговите концепции, изграждащи митологичните образи на светове, където властват зли сили, олицетворени в събирателно същество, което притежава неописуемо ужасяваща външност, са лесно откриваеми не само в множество актуални литературни произведения, но и в такива, причисляващи се към седмото изкуство.

„Некрономикон“ ме отдалечава от реалността, пренася ме на места, за които въображението ми до този момент не е и подозирало, омагьосва ме с начина си на комуникиране и ангажиране. Това е книга, която се докосва до най-тъмните кътчета, познати на съзнанието ти, за да те накара да изпиташ немислими и трудно пресъздадими емоции.


„Нещото на прага“ – разказ №1 от  сборника „Некрономикон“
“Да, сега твърдо зная, че съществуват ужаси отвъд границите на живота, за които изобщо не подозираме, и понякога могат да бъдат призовани в нашия свят от определени чудовища.“
„Мога ли бъда уверен в своята безопасност? Тези сили са способни да престъпват рамките на нормалните съществуващи форми.“
„Един живот – Ефраим, Ейзенат, Едуард, - кой ще бъде следващият? Няма да им се удаде да ме изгонят от тялото ми... Няма да разменя душата си с онзи натъпкан с олово  мъртвец, който лежи в подземията на психиатрията!“

„Показанията на Рандолф Картър“ – разказ №2
„Повтарям ви, господа, че цялото ви разследване е безрезултатно. Задръжте ме тук навеки, ако желаете; хвърлете ме в затвора или ме екзекутирайте, щом ви трябва жертва, за да умилостивите илюзията, която наричате правосъдие; аз обаче не мога да кажа повече, отколкото вече казах. Разправих ви всичко, което съм в състояние да си спомня, с абсолютна искреност. Нищо не е изопачено или прикрито и ако нещо остава неясно, то се дължи на тъмния облак, обгърнал съзнанието ми... както и на обвеяната в тайнственост природа на ужасите, които го създадоха.“

„Плъхове в стените“ – разказ №3
„Но най-ярко от всички беше преданието за плъховете. Веднъж, три месеца след трагедията, довела до изоставянето на замъка, цяла армия алчни паразити като лавина се изсипали от имението, изяждайки всичко, което срещнали по пътя си – кокошки, котки, кучета, прасета, овце. Яростта им утихнала едва тогава, когато изяли и двама селяни. Около този призрачен легион от гризачи се бе създала цял цикъл от легенди, всяващ ужас и страх в селските домове.“

„Зовът на Ктхулу“ – разказ №4
„Смятам, че висшата форма на милосърдие в нашия свят представлява неспособността на човешкия разум да свърже в едно цяло всичките му компоненти. Живеем на спокойното си островче на невежеството насред черния океан на безкрая и не ни е съдено да плаваме надалеч. Науките, всяка от които дърпа колата в своята посока, досега не са ни навредили кой знае колко; ще дойде ден обаче, когато събирането на разпокъсаните до този момент елементи на знанието ще разкрие пред нас такива чудовищни бездни на реалността, че ние или ще изгубим разсъдъка си от видяното, или ще бъдем завинаги прокудени от светлината на знанието и ще подирим покой и безопасност в гробницата на нови тъмни векове.“

Хърбърт Уест, Съживителят на мъртвите – разказ №5
„За методите, използвани от него през последните пет години, не се решавам да говоря. Не го изоставих само заради страха си от него и това ме направи свидетел на сцени, които човешкият език не е в състояние да опише. Постепенно Хърбърт Уест започна да ми се струва далеч по-ужасяващ от експериментите си и аз си дадох сметка, че нормалното за един учен желание да удължи човешкия живот се е изродило в мрачно и кръвожадно любопитство, в тайна страст към гробищата, разложението и смъртта в най-отвратителните и скверни техни измерения. Любовта му към науката се превърна в жестока и извратена пристрастеност към всичко уродливо и противоестествено. Той невъзмутимо се наслаждаваше на най-гнусните и чудовищни гледки, способни да всеят панически ужас в душата на всеки здравомислещ човек. Зад лицето на бледия интелектуалец сякаш се криеше един перверзен Бодлер на физическия експеримент.“

„Шепнещият в тъмнината“ – разказ №6
"Там, на Йюггот, има огромни градове - гигантски терасовидни кули от черен камък, подобен на онзи образец, който се бях опитал да ви изпратя. Той е дошъл от Йюггот. Слънцето на тази планета свети не по-ярко от звездите, но тамошните обитатели не се нуждаят от светлина. Те имат други сетива - много по-остри и фини - и не правят прозорци в своите гигантски домове и храмове. Светлината само им вреди и им пречи, понеже там, откъдето идват - черният Космос отвъд пространството и времето, - тя не съществува. Посещението на Йюггот би докарало до лудост всеки по-слаб човек - въпреки това аз имам намерение да отида там. Черните реки от смола, течащи под загадъчни циклопови мостове - построени от още по-древна раса, изчезнала и забравена още преди сегашните създания да дойдат на Йюггот от бездънните дълбини на безкрая - биха превърнали всеки човек в нов Данте или По, стига само да запази разсъдъка си достатъчно дълго, за да опише видяното."
"Възкресителят" - Разказ №7
"Дяволски разум или глас, сянка или живо същество се е явило в отговор на забранените ритуали на Чарлз Декстър Уорд в лабораторията му? Тези гласове изрекли фразата: "необходима е кръв в продължение на три месеца..."Боже всемогъщи! Не се ли разразила малко след това вълната от вампиризъм? Оскверненият гроб на Езра Уийдън, писъците в Поутъксет... Чий ли разум планирал отмъщението си и съживил отдавана забравените кошмари? После се появили бунгалото и брадатият пришълец, мълвата и страхът на хората."