Тhe Films of David Fincher

 Напоследък доста се засили интересът ми относно филмографията на небезизвестния режисьор Дейвид Финчър. Търсейки любопитни факти около творчеството му, се натъкнах на едно видео, събрало в себе си части от най-известните ленти на гореспоменатата личност. Искам да обърна по-специално внимание на създателя на това видео. Човекът се казва Kees van Dijkhuizen (както и да се произнася фамилията му :D) и искам да поставя акцент върху майсторските монтажистки умения, правещи впечатление в този клип.
 Enjoy! :)

Нов постер: Terrence Malick's "The Tree of Life"

"The Tree of Life" все повече заприличва на много сериозен проект и аз лично нямам търпение да го видя. Като вземем предвид и рутинните 20-годишни паузи, които Малик обича да прави между проектите си, хайпът няма накъде да става по-мощен. Макар и с едва 5 пълнометражни филма досега, той е демонстрирал страхотен визуален и разказвачески потенциал, така че наистина има логика в този проект като закономерно развитие за него. А и кастът е сила в лицето на Брад Пит и Шон Пен. Музиката е на Александър Десплат ("The Curious Case of Benjamin Button", "The King's Speech", "The Ghost Writer")

Ето и един забележителен трейлър:

10-те най-култови живи актьори

  В последно време доста внимание отделям да търся в интернет пространството класации за най-добрите живи актьори. Колкото класации-толкова различни мнения и обосновки на подредбата в тях. За да не остана по-назад, реших и аз да последвам примера на хилядите хора, споделили гледната си точка по въпроса : "Кой е най-добрият жив актьор?". Ще помоля за разбиране от всички тези актьори, които не попадат в челните позиции. Знам, че мнението ми е от изключително значение, но това е то - и моята скромна персона си има своите фаворити.
 Слагам край на прелюдията и поставям началото на така очакваната класация от всички, която, както ще забележите, ще се проведе в обратен ред - похват за засилване на съспенса. В нея, освен лидерите й, са включени и техните най-забележителните роли, според моето така непретенциозно разбиране за кино изкуството.

    №10  Leonardo DiCaprio   

             Най-запомнящите се негови роли: 

             

             "What's Eating Gilbert Grape" (1993)

             "Catch Me If You Can" (2002)

             "The Aviator" (2004)

             "Blood Diamond" (2006)

             "Shutter Island" (2010)

  

      №9  Javier Bardem

             Най-запомнящите се негови роли:

       

             "Before Night Falls" (2000)

             "The Sea Inside" (2004)

             "Goya's Ghosts" (2006)

             "No Country For Old Men" (2007)

             "Biutiful" (2010) 

      №8  Kevin Spacey

             Най-запомнящите се негови роли:

        

             "The Usual Suspects" (1994)

             "Seven" (1995)

             "l.A. Confidential" (1997)

             "American Beauty" (1999)

             "Pay It Forward" (2000) 

      №7  Jeff Bridges

             Най-запомнящите се негови роли:

             "The Last Picture Show" (1971)

             "The Fisher King" (1991)

             "The Big Lebowski" (1998)

             "Crazy Heart" (2009)

             "True Grit" (2010)

      №6  Daniel Day-Lewis

             Най-запомнящите се негови роли:

            

            "My Left Foot: The Story of Christy Brown" (1989)

            "The Last of the Mohicans" (1992)

            "In The Name of the Father" (1993)

            "Gangs of New York" (2002)

            "There Will Be Blood" (2007) 

      

      №5  Anthony Hopkins

             Най-запомнящите се негови роли:

            "The Silence of the Lambs" (1991)

            "The Remains of the Day" (1993)

            "Nixon" (1995)

            "Amistad" (1997)

            "Red Dragon" (2002)

      №4  Al Pacino

              Най-запомнящите се негови роли:

             "The Godfather: Part II" (1974)

             "Dog Day Afternoon" (1975)

             "Scarface" (1983)

             "Glengarry Glen Ross" (1992)

             "Scent of a Woman" (1992)

      №3  Tom Hanks

               Най-запомнящите се негови роли:

              "Big" (1988)

              "Philadelphia" (1993)

              "Forrest Gump" (1994)

              "Saving Private Ryan" (1998)

              "Cast Away" (2000)

      №2 Robert De Niro

             Най-запомнящите се негови роли:

            "The Godfather: Part II" (1974)

            " Taxi Driver" (1976)

            "The Deer Hunter" (1978)

            "Raging Bull" (1980)

            "Goodfellas" (1990)

       №1 Jack Nicholson

       Най-запомнящите се негови роли:

           "Chinatown" (1974)

           "One Flew Over the Cuckoo's Nest" (1975)

           "The Shining" (1980)

           "Terms of Endearment" (1983)

           "As Good as It Gets" (1997) 







      

Испанското кино: Алехандро Аменабар

Tranquilo

Ставаш все по-спокоен.

Сега си представи екран...

Кино екран, който се разтваря пред очите ти

   Началната сцена на „Mar Adentro” ни въвежда в един живот, превърнал се в пътешествие към смъртта. До последните си кадри филмът те пренася над Галисийските полета, потънал в мечтите на героите.

   Във времена, когато киното е една изключително печеливша индустрия, а за „Кино изкуство” все по-рядко става въпрос, можем да приемем Европа като спасителен остров за удавника-киноман. Културните течения в европейското изкуство се отличават с изтънчения си привкус и целенасочената си артистичност.  Всяка година Старият континент влива една освежаваща доза различност в индустриализираната картина на холивудската действителност. Неоспорима е оригиналността в творческите пориви, идващи от скандинавските страни, западна и централна Европа, а значимостта на британските филммейкъри в световен мащаб е неоспорима. Към едно вдъхновяващо влияние е много трудно да останем равнодушни. То идва от Иберийския полуостров и е оставило дълбока следа в световното културно наследство. Испанското кино е безспорен фактор в исторически план с многото си незабравими личности и когато говорим за него, изпъкват имената на творци като Луис Бунюел и Педро Алмодовар.

   Аз, обаче, обичам да вярвам, че съм здраво стъпил в настоящето. Затова ще започна с един млад, но в същото време с много сериозно портфолио, режисьор, който, въпреки че дори все още не е навършил 40, вече има зад гърба си най-успешната испанска продукция на всички времена. Става дума за Алехандро Аменабар, чиято работа отдавна е напуснала локалните предели и към днешна дата е известна навсякъде. За творческия му потенциал достатъчно красноречиво говори фактът, че той, освен че режисира и пише сценария, също така сам композира и музиката към филмите си, за което е и нерядко отличаван. Аменабар е разказвач по призвание, но и визуалната част изиграва своята роля във филмите му. Често си сътрудничи в проектите си с Матео Гил.

   „Mar Adentro” е четвъртият пълнометражен продукт на Аменабар и до този момент най-яркият пример в творчеството му. Той събира талантливия режисьор с един от много големите не само в национален мащаб актьори. Ролята на парализирания в продължение на 28 години Рамон Сампедро се изпълнява от респектиращия Хавиер Бардем, роля, която би представлявала сериозно предизвикателство дори за най-авторитетните имена в киното. Името на Бардем пък ще бъде често споменавано, когато говорим за испанско, а и за световно кино. Изключително многопластов и харизматичен, той успя да заслужи мястото си сред най-големите на нашето време с роли като тази на Антон Чигур в „No Country for Old Men”  на братята Коен, където се превъплъти в образа на психопат-убиец, а да откъснеш поглед от играта му беше почти толкова трудно, колкото да откъснеш поглед от абсурдната му прическа. Други негови роли, които не могат да бъдат пренебрегнати са тези в “Before Night Falls” (2000) на Джулиан Шнабел, с която става първият испанец с номинация от академията за главна роля, и “Carne tremula” (1997) на Педро Алмодовар, а за „Biutiful” (2010) на Алехандро Гонзалес Иняриту получи и третата си номинация за оскар.

   Сред отличията на „Mar Adentro” са голямата награда на Кинофестивала във Венеция и Оскарът за чуждоезичен филм, а на наградите за испанско кино „Гоя” филмът става най-награждаваният в историята. Лентата е заснета по действителния случай на Рамон Сампедро, който, израстнал в Галисия,Испания, чупи врата си, скачайки от скала в опразнен от отлива риф. Инцидентът се случва докато той е още млад и го приковава на легло в продължение на 28 години, а Рамон прекарва остатъка от живота си в борба за правото да го прекрати. Бардем успява да създаде персонаж, който предизвиква, приковава, разчувства и очарова зрителя, докато лежи, неспособен да помръдне. Филмът показва колко витално може да бъде пътешествието към смъртта чрез главния герой, който, борейки се за правото да умре, несъзнателно разкрива красотата на живота на всички около себе си. „Животът трябва да бъде право, а не задължение” е аргументът на Рамон, а предизвикателната тематика завлича зрителя и не му позволяват да остане неутрален. Заснет от Алехандро Аменабар, той приема мащабите на цяло едно съществуване, засяга провокативни и общозначими теми. А това са едни от признаците на голямото кино.

  - „Tesis” (1996) е пълнометражният дебют на Аменабар, сътворен със съвсем скромен бюджет. В ролите виждаме Ана Торент, Феле Мартинез и Едуардо Нориега. „8mm” (1999) на Джоел Шумахер е слабо базиран на „Tesis” и е заснет с близо 40 пъти по-големи разходи. Резултатът не е никак приятен.

 - „Abre los ojos” (1997) с участието на Едуардо Нориега и Пенелопе Круз е вторият сериозен проект на Аменабар. Той е добре приет от аудиторията и също има своя холивудски еквивалент в лицето на „Vanilla Sky”, в който режисьорът Камерън Кроу пренася действието от Мадрид в Ню Йорк.

  - „The Others” (2001) е психотрилър с 8 награди „Гоя”, като той е и първият англоезичен филм, удостоен с “Най-добър филм”, без да съдържа нито дума на испански. Историята се върти около майка (в ролята Никол Кидман), чиито деца страдат от фотофобия. Лентата се превръща в най-големия комерсиален успех в испанското кино.

  

  - В биографичния “Agora” (2009), който е създаден отново в партньорство с Матео Гил виждаме в главната роля Рейчъл Уайз. Това е и най-скъпият проект на Аменабар досега и отново засяга силно провокативни теми.

   В сравнително кратката си кариера досега Алехандро Аменабар се е утвърдил като артист, провокиращ ума, смело противопоставящ се на комформизма. Той е част от новото поколение разказвачи, връщащи вярата на обикновения фен в киното.

Кино препоръка: The Girl with the Dragon Tattoo

 Здравейте, хора :)! Реших да публикувам един пост, темата на който ще бъде последният филм, който гледах. Става дума за шведската продукция "The Girl with the Dragon Tattoo ".Филмът е адаптация по първия роман от трилогията "Millenium" на шведския новелист Stieg Larsson.

  Филмът започва със загадка, която трябва да бъде разрешена в края му. Моето мнение е, че колкото и интересен наистина да е сюжетът на лентата, Hollywood вече безброй пъти е предоставял на своите зрители подобни сценарии. За тези, които не са гледали филма - спокойно! Няма да издавам какво се случва в края му. По-скоро в този пост ще обърна внимание на един от двата главни персонажа в тази лента, а именно "момичето с драконовата татуировка". Каква е неговата същност? Става въпрос за 24-годишната, антисоциално настроена, хакерка Лисбет Саландър (Noomi Rapace), която веднага с появата си успява да грабне вниманието на зрителя. Първоначално това се случва, заради начина, по който изглежда. Тя е от онези, облечени в черно, верни на готик стила, хора. Но интерсът към визията й бързо бива заменен от този към личността й. За да мога да коментирам впечатленията си от персонажа на Лисбет, ще направя едно кратко вмъкване, в което ще ви запозная частично със сюжета на филма.

  Загадката, която споменах в началото, се отнася за изчезването на племенницата на Хенрик Вангер, част от заможната шведска фамилия Вангер. Той смята, че племенницата му е станала жертва на член от собственото му семейство. За да разгадае загадката около мистеризоното изчезване на племенницата си, Хариет, той се свързва с известния изследователски журналист Микаел Бломквист, от който търси помощ за тази си цел. И ето тук идва основната роля на "момичето с драконовата татуировка". Лисбет Саландър изиграва ключова роля в концепцията, въртяща се около загадката във филма. Необикновеното излъчване на героинята на Noomi Rapace разграничава този филм от останалите продукции на същата тематика.

  Да си призная, за първи път се сблъсках с играта на тази актриса в този филм. Събуди вниманието ми още с появата на нейната героиня и ме държа под напрежение до самия финал.

  За хората, които се колебаят дали да гледат "The Girl with the Dragon Tattoo", ще кажа, че филмът наистина си заслужава. Мисля, че и небезизвестнят режисьор Дейвид Финчър е забелязал уникалната атмосфера, пресъздадена в романа на Stieg Larsson. Като голям фен на Финчър и ценител на творчеството му, ще кажа, че с нетърпение очаквам и неговата адаптация по този роман в края на 2011г.

  Приятно гледане! :)

"Blue Valentine" - Апогей на искреността

  Изразяването на отношенията между двама души в киното е преминало през множество метаморфози. Виждали сме го в изпълнение на истински виртуози в изкуството и сме ставали свидетели на различни и най-невероятни романтични истории. Не е лесно обаче да покажеш една връзка по толкова брутално реалистичен начин, както това прави Derek Cianfrance в "Blue Valentine" - един филм с неправилна форма, непасващ в кутията, разказващ за една толкова позната и толкова различна любовна история. Движейки се по ръба на сетивното, тя се превръща в сурово, опустошително изживяване.

   Главните роли са две от забележителностите на лентата, които определено заслужават внимание. Синди(Мишел Уилямс) е едно обикновено момиче, изпиващо нуждата да бъде обичано, но и неспособно да изживее истински романтична любов, израствайки в проблемното семейство на родителите си. Примерът, с който е несъзнателно възпитана превръща романтичната й поначало същност в самовглъбена и по-скоро прагматична. "Как можеш да се довериш на чувствата си, когато те непрестанно се променят?" пита тя партньора си, въпрос, който измъчва хората, откакто съществуват взаимоотношенията между тях. Раздвоеност личи в действията й, а връзките й са изпълнени с несигурност. Това е и един от факторите, предопределящи проваления брак, който стои в центъра на събитията. Героят на Райън Гослинг, Дийн, израснал в разбит дом, без майка, парадоксално е запазил емоционалната си същност и определено е по-романтичният от двамата. Както героят сам казва в един момент, "Мисля, че мъжете са по-романтични от жените...Изглежда, че момичетата достигат до момент, в който просто избират най-добрата опция. Прекарват живота си в търсене на принца на бял кон, а се омъжват за момчето, което има добра работа и ще бъде около тях." И тази мисъл се оказва повтарящ се мотив, към който се придържа историята. Дийн е силна, но прекалено импулсивна личност, която, прегърбена от тежестта на семейния живот, се изменя в избухлив и неуравновесен човек. Отговорността от ролята на съпруг и баща е била нежелана от него, но с времето е придобила размерите на целия му живот. Малката дъщеричка на младото семейство е нещото, което го е подържало цяло през последните години.

   Двама от най-перспективните млади актьори на Холивуд впечатляват с дълбочината на изградените образи и разтърсващата сила на показаните емоции. Логиката възтържествува, когато Уилямс е номинирана за Оскар, а оправдано високите очаквания към двамата насочват погледите ентусиазирано към бъдещите им проекти.

   Въпреки че говори за някои фундаментални ценностни ядра в човешкия живот (любов, семейство), предразполагащи към ненужна сантименталност, лентата остава трезва в основата си, стои здраво върху идеите си. Болезнена реалистичност прелива от всеки кадър, всеки цвят и всеки звук и съкрушава сетивата. "Blue Valentine" в характера си наподобява cinèma vèritè, стремящата се към улавянето на тематиката във възможно най-автентичен вид форма на документалното кино.

   Филмът пресъздава успоредно две хронологични линии, а действието динамично прескача между тях, държейки зрителя концентриран. Те са като две паралелни реалности, разкриващи взаимно изключващи се светове. Миналото и настоящето стоят в конфликт, а зрителят става свидетел на живота на една връзка и пътя на разпадането й. В историята на "миналото" виждаме зараждането на една емоционално, красиво влюбване. Във времето "сега" ставаме свидетели на реалността на семейния живот, изпълнена с проблеми, отчуждение и отхвърляне, докато се стигне до пълното угасване на любовта - една трудна за гледане метаморфоза.

   При размислите върху сюжета в съзнанието изниква идеята за възможна съпоставка с шедьовъра на Мишел Гондри и Чарли Кауфман "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind". Двата филма са свързани от паралелния разказ, идеята за трудните взаимоотношения и раздялата, а това, което ги разграничава, е присъствието на абстрактни мотиви в "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind", като изтриване на паметта, както и видимата реална причина за раздялата, която в "Blue Valentine" липсва.

   Сценарият убедително съпоставя някогашната наслада на Синди и Дийн от компанията на другия с грозотата на последните дни от брака им. Прекрасната работа на монтажистите, поддържащи темпото на филма пък, е видима от километри.

   "Blue Valentine" е песимистична лента, втълпяваща на пръв поглед усещането, че истинската любов е илюзия, но вникването в сюжета поражда размисъл, препращащ към великия Уди Алън и неговото творение "Ани Хол". Дали е "по-добре да си обичал и да си изгубил, отколкото никога да не си обичал".

"Играта на играчките 3" - оазис на емоциалността

 

  Годината беше 1995. "Играта на играчките" стана първият филм, създаден изцяло чрез техниката на компютърното анимиране. Това беше едно от най-значимите събития в историята на киното. Отминали бяха дните на традиционната, нарисувана на ръка анимация. Идваше времето на една нова ера. 
  "Играта на играчките" е първият по рода си, но и несъмнено един от най-добрите в своя жанр. Не само с качествената си визия, но и с качеството на разказаната история филмът оставя своята следа в съзнанието на зртителя. Героите в трилогията "Играта на играчките" са лесно запомнящи се поради своята не само визуална, но и емоционална уникалност. Уди и Баз Светлинна година са централни фигури в историите, но трябва да отдадем и заслужения принос за това, случките да бъдат повече от интересни и забавни, на поддържащите герои. Говоря за динозавъра Рекс, прасето Хам и моите лични любимци -  господин и госпожа Картофови (озвучавани от Дон Рикълс и Естел Харис).

  Но историята на поредицата е запомняща се и с нещо друго - със своята сантименталност. На заден фон винаги е младото момче, на име Анди, което притежава и си играе с тези играчки. Когато пораства, интересът му към тях постепенно намалява. Историите на трилогията очевидно са фикция, но всички сме преживявали сходни емоции в собствения си живот. Със стечение на времето идва и промяната в нашите приоритети, следователно и в приятелствата ни.

  Какво прави "Играта на играчките 3" един толкова специален филм? - Духовитият му сценарий и емоционалността, която носи със себе си.

  Ето я и самата история накратко. Анди (озвучаван от Том Морис) се приготвя да напусне дома си, за да замине да учи в колеж. Към вещите, които той взима със себе си, е любимата му играчка - каубоят Уди (озвучаван от Том Ханкс). Останалите играчки той събира в чанта за отпадъци, като намерението му е да ги остави на тавана. След няколко динамични обрата играчките се озовават на едно привидно дружелюбно място, а именно в детската градина "Слънчо", в която начело на тамошните игрчки е плюшеното мече Лоцо (озвучаван от Нед Бийти). Първоначално това място изглежда за нашите познайници като истински рай. Въпреки еуфорията, която Уди усеща сред своите приятели, той не остава заедно с тях, защото знае, че неговото място е при Анди.

  Но понякога външният вид е подвеждащ. Колкото и пухкав да изглежда, Лоцо всъщност е чудовище, което управлява "Слънчо" с желязна ръка. Той насилва новите играчки да бъдат жертва на игрите на най-малките в детската градина, след което през нощта ги държи като в затвор.

  Междувременно Уди се оказва в дома на малкото момиченце Бони, където се среща с нейните играчки. От тях той разбира за ужаса, който очаква неговите приятели в детска градина "Слънчо". Уди решава да се върне обратно и да ги освободи от затвора, в който са принудени да живеят.

  Пътят на Уди към спасението на приятелите му е съпътстван от множество весели моменти, ясно открояващи се, когато Кен прави модно ревю, а Баз е превключен на испански режим и се превръща в танцуващ фламенко латино любовник.

  "Играта на играчките 3" е умен, находчив и дълбоко затрогващ, удивителен филм, на който могат да се насладят хора от всяка възраст - а това може да се каже за много малко филми.