Кан 2013: Дни 6-12

Наградите на 66-тия фестивал в Кан бяха раздадени и с това той официално приключи. Закриваме поредната силна година във френската столица на киното с изключително интересни предложения във всички програми и отлични критически оценки за голяма част от тях. Вчера председателят на журито на конкурсната програма Стивън Спилбърг обяви новия носител на Златна палма, а именно френската лента La vie d'Adèle (Blue is the Warmest Colour) на тунизиеца Абделатиф Кешиш. Това идва като сериозна изненада с оглед на малкото шум, който се вдигна около драмата в две части, особено в сравнение с този около по-амбициозните заглавия. И докато гръмките оценки за филмите на Франсоа Озон, братя Коен и Хироказу Корееда са сипеха, този на Кешиш просто спечели одобрението на най-много членове на силно разнородното жури. И Inside Llewyn Davis и Like Father, Like Son в крайна сметка не останаха с празни ръце, тръгвайки си с Гран при и Наградата на журито респективно. Копродукцията между Франция и Камбоджа L'image manquante (The Missing Image) спечели програмата "Особен поглед", а Амат Ескаланте (Heli) и Джиа Жангке (A Touch of Sin) бяха наградени съответно за режисура и сценарий. Актьорските призове отидоха при Беренис Бежо за The Past и ветерана Брус Дърн за Nebraska.

За да избере La vie d'Adèle за най-добър филм на фестивала, журито показа сериозна готовност да разчупи рамките на рутината. За La vie d'Adèle важи любимото на киноиндустрията в момента "слабо базиран" (в крайна сметка не е ли и най-оригиналният сюжет (слабо) базиран на нещо вече съществуващо?), но интересното в случая е, че лентата на Абделатиф Кешиш съществува благодарение на комикс, ставайки по този начин първия носител на Златна палма, който е адаптиран по графичен роман. Друго, което кара филма да изглежда като изненадващ победител, е скандализиращият му център, в който се намира любовната и подчертано сексуална история на две френски момичета. Адел (Адел Ексарчопулос) е средностатистическото 15-годишно момиче, чийто живот се преобръща с главата надолу, когато в него се появява синьокосата Ема (Лея Сейду), която въвежда Адел в света на възрастните, на желанието и удоволствията. Лентата е с продължителност 3 часа, като сериозна част от тях, според аудиторията в Кан, е запълнена с графични секс сцени между главните героини. Според Роби Колин от The Telegraph най-добрите актьорски изпълнения на фестивала тази година са именно тези на Сейду и Ексарчопулос, а за филма критикът казва: "Kechiche’s film is three hours long, and the only problem with that running time is that I could have happily watched it for another seven. It is an extraordinary, prolonged popping-candy explosion of pleasure, sadness, anger, lust and hope... The sex scenes have proved to be a major talking point; particularly one 15-minute extravaganza that occurs roughly halfway through the picture. Kechiche’s camerawork is entirely unfussy, and yet it operates almost like one of those abstracted dance interludes in films like An American In Paris and A Star Is Born; an ecstatic celebration of the way human bodies can move, interact and interlock." Престижната награда осигурява на филма отличната възможност да достигне до една значително по-широка аудитория.

L'image manquante (The Missing Image) на камбоджанския режисьор Рити Панх, който получи голямата награда на програмата "Особен поглед" с жури, оглавявано от Томас Винтенберг, е автобиографична история в първо лице, засягаща политическия режим в Камбоджа през 70-те. Социалното кино по традиция се толерира на фестивали, а в случая носи един рядък успех за азиатската страна.

За първите пет дни ви разказах в предишната публикация. Няма да се връщам към призьорите, за които вече съм говорил, така че смело към ден 6 and beyond. Там като част от конкурсната програма бяха показани Wara no tate (Shield of Straw) на Такаши Миике и Un Château en Italie (A Castle in Italy) на Валерия Бруни-Тедески, а като част от програмата "Особен поглед" - Omar на Хани Абу-Асад и As I Lay Dying на Джеймс Франко, а денят се оформи като един от най-слабите на фестивала. Новото предложение от Такаши Миике бе прието по-скоро негативно. Настроенията у критиците относно Wara no tate са добре формулирани от IndieWire: "A tedious, dumb & overstuffed thriller", което е доста тежък удар по претенциите на японския режисьор. Италианската комедия на Тедески също не бе пожалена, а определението, което се използваше с най-голяма честота, беше "unamusing". As I Lay Dying пък бе етикетиран като неубедителна адаптация на класическия роман на Уилям Фокнър и по-скоро неуспешен режисьорски опит на Джеймс Франко.

Ден 7 предложи на зрителите в Кан няколко интересни премиери, начело с тази на евентуално последния филм на Стивън Содърбърг. Получаващият мощно одобрение дотук Behind the Candelabra разказва историята на американския пианист Либърейс, в ролята Майкъл Дъглас, и неговият много по-млад любовник (Мат Деймън). В Кан популярно стана мнението, че филмът на Содърбърг е един от най-увлекателните от началото на годината и аз лично няма да се изненадам ако остане в класациите и до края ѝ. За ролята на Майкъл Дъглас от The Indipendent не пестят суперлативи: "In normal circumstances, the critics in Cannes would be talking up Douglas' Oscar prospects. However, Behind The Candelabra was made by HBO and will be on TV in the US in late May", а цялата лента определя като "a wildly enjoyable ride that ends in suitably (and quite literally) uplifting style." Тъй като филмът е телевизионен и бе излъчен по HBO в последния ден на фестивала, имаме възможността да потвърдим или отхвърлим ширещите се мнения за него още сега. Ако разбирате какво имам предвид.

В същия ден бяха представени още Le grande bellezza (The Great Beauty) от режисьора на This Must Be the Place Паоло Сорентино и Les Salauds (Bastards) на Клер Денис. И докато лентата на италианския режисьор бе приета позитивно от критиците в Кан, то тази на Денис срещна сериозно неодобрение.

Осмият ден на събитието бе белязан от една от най-очакваните премиери на фестивала тази година. След смазващия Drive не знам кой не би очаквал с нетърпение следващата стъпка в кариерата на Николас Виндинг Рефн. Истината обаче (поне до момента и доколкото можем да се доверим на критиците) се оказва доста неприятна, а разочарованието е неизбежно и тези абсурдни 15% го онагледяват. Интересното е, че, докато почти всички отзиви са не просто негативни, но и откровено офанзивни, Питър Брадшоу от The Guardian го оценява с 5/5. Със сигурност Рефн би се радвал творението му да създава противоречия, но този път критиците са единодушни - Only God Forgives е ексцентричен, бездушен, изпразнен от съдържание и самоцелно кървав. Едва ли някой се съмнява обаче, че филмът изглежда изключително, и засега не спирам да се надявам критиците някак да бъркат.

Другото интересно заглавие за деня беше All is Lost на талантливия Дж. С. Чандор (Margin Call). Филмът представлява камерна драма с един-единствен персонаж, изгубен в открито море и изигран от завръщащия се ветеран Робърт Редфорд. Почти всяко ревю на лентата дотук изразява умерена адмирация.

Nebraska на Александър Пейн бе част от конкурсната програма през ден 9-ти. За минималистичната семейна драма с участието на Брус Дърн, който в крайна сметка си тръгна с наградата за най-добър актьор, Тод Макарти от The Hollywood Reporter казва: "[A] wryly poignant and potent comic drama about the bereft state of things in America’s oft-vaunted heartland". Критикът хвали и черно-бялата визия и музиката на лентата.

През предпоследния ден от фестивала конкурсът предложи единствено The Immigrant на Джеймс Грей. Филмът с участието на Хоакин Финикс, Марион Котияр и Джереми Ренър бе приет така, както са приемани всичките филми на Грей до момента - хладно.

Последните две ленти в борбата за Златна палма бяха Only Lovers Left Alive на Джим Джармъш и La Vénus à la fourrure (Venus in Fur) на Роман Полански. Първият предлага свеж поглед върху вампирските романси, a самото име на Джармуш гарантира оригинален подход. Мнението на Variety за филма звучи така: "Did somebody make it a rule that every director has to do a vampire movie at some point? If so, Jim Jarmusch got the memo, and he tweaks the genre slightly in “Only Lovers Left Alive” to fit his own laid-back vibe, turning in a sweet but slight love story about world-weary hipster bloodsuckers. Tilda Swinton and Tom Hiddleston have empathic chemistry as the leads..", от IndieWire добавят: "[...]the real pleasure of the film is in its languid droll cool and its romantic portrayal of the central couple, who are now our number one role models in the inevitable event of us turning vampiric."

Средната критическа оценка за новия филм на големия Полански пък орбитира около средната, което, поне според мен, не е голяма изненада.

Това беше всичко от 66-тия фестивал в Кан. Вярвам, че за тези две седмици във френския град са били показани едни от най-добрите неща в киното за цялата година, така че остава да се надяваме да достигнат възможно най-бързо и до нас.

Кан 2013: Дни 1-5

Цели пет дни от началото на 66-тия фестивал в Кан се изтърколиха неусетно и времето да обобщим критическите отзиви за най-интересните заглавия, представени на фестивала досега, настъпи. Давам приоритет на конкурсните филми, а извадките от ревюта оставям в оригинал, тъй като и аз като големите режисьори не подценявам аудиторията си (Даже, ако трябва да съм честен, системно я надценявам. Хаха.), а не защото ме мързи да превеждам... например.

За тези пет денонощия борбата за Златна палма вече успя да се завърже, а положителните ревюта (много от тях крайни във възторга си) и докато пиша не спират да се сипят, най-вероятно повлияни от приповдигнатия дух на авторите си, намиращи се в най-кинаджийската точка от света в най-кинаджийското време от годината. Спиритите са хай и напук на бруталния дъжд над Ривиерата тези дни. Остава ни да се надяваме оценките да са плод на обективен мисловен процес, защото в голямата си част звучат добре.

Между премиерата на отварящия филм The Great Gatsby в САЩ и тази в Кан (х)американските критици намериха достатъчно време, за да покажат какви коравосърдечни и старомодни копелета са, заклеймявайки лентата, докато публиката въздишаше по това предполагаемо визуално пиршество и модернистичен шедьовър, размекната от музиката, продуцирана не от кого да е, а от самия Джей Зи. Не за първи път хейтя филм, който не съм гледал, и даже не ми е нервно.

Чуждестранната критика бе не по-малко неблагосклонна към творението на Баз Лърман, а чуждестранната аудитория - не по-малко шашната. Някои от по-оригиналните кански ревюта протичат в този дух: "Having watched this fantastically unthinking and heavy-handed adaptation, the opening gala of this year's Cannes festival, I feel the only way to make it less subtle would be to let Michael Bay direct it. As it is, the task has fallen to Baz Luhrmann, the director of Moulin Rouge! and Australia, a man who can't see a nuance without calling security for it to be thrown off his set... It's a flashy Gatsby, a sighing Gatsby, an angry Gatsby, a celeb Gatsby. But not a great one." (Питър Брадшоу, The Guardian) и "Beneath such bombast, the book's delicacy disappears. As the opener to this year's Cannes Film Festival, The Great Gatsby has made plenty of noise as required, just not very much sense." (Дейвид Секстън, London Evening Standart).

Така тази година фестивалът си има доста по-разочароващ opening от миналогодишния (Midnight in Paris), но с началото на конкурсната програма нещата потръгнаха. В първия ден от надпреварата и втори от началото на цялото събитие сред представените филми бяха новият на Франсоа Озон Jeune et Jolie (Young and Beautiful), мексиканският Heli, хитът от Сънданс Fruitvale Station и последното предложение от София Копола The Bling Ring.

След силно успешния сред критиците Dans la maison (In the House) тази година Озон ражда един ранен фаворит за Златна плама. Дори и голяма част от анализаторите да смятат, че Jeune et Jolie не надскача предшественика си, те остават позитивни и възмездяват оригиналността на френския режисьор. Роби Колин от The Telegraph казва за лентата: "François Ozon’s Young & Beautiful is, in the very best sense, a film that won't add up. Moment by moment you think you have the measure of it, but when you stand back, the overall picture is as baffling as that optical illusion in which the tuning fork suddenly seems to grow an extra prong." и сравнява изпълнението на младата ѝ звезда Марин Вакт (някаква 23-годишна Летисия Каста) с това на Катрин Деньов в Belle de Jour. Филмът разисква необхватната тема на женската сексуалност и по-специално тази от тийнейджърските години. Красивата Изабел (Вакт) планира да бележи 17-тия си рожден ден като изгуби девствеността си, но първият път я оставя апатична. Действието се разпростира върху четири сезона, а лентата обещава нови сцени с вградени мета-техники от Франсоа Озон.

Heli на мексиканския режисьор Амат Ескаланте има реалната възможност да се окаже Антихристът на тазгодишния фестивал с големият си брой walk-outs. А това може да означава много неща. Роби Колин от The Telegraph оригиналничи: "Heli may be the most optimistic film you will ever see in which one young man sets another’s genitals on fire.", а Стивън Далтън от The Hollywood Reporter добавя: "Heli is undoubtedly made with serious intent, but it is also relentlessly depressing and curiously uninvolving, with limited audience appeal beyond the film-festival bubble."

Носителят на две награди от Сънданс Fruitvale Station разказва реалната история на Оскар (Майкъл Б. Джордан), който е застрелян от полицай в новогодишния ден (това не е масивен спойлер, защото филмът започва с действителни кадри от инцидента) и е част от програмата "Особен поглед" на фестивала. И в Кан критиците са ласкави: "Ryan Coogler's directorial debut, Fruitvale Station, is the first truly great film I've seen at this year's Cannes Film Festival. This is a story told with such honesty, heart and emotion it's an exhaustive experience trying to make it to the end without breaking down and it's all thanks to a spectacularly lean screenplay, tight direction and performances that will knock you over." (Брад Бревет, Rope of Silicon); "It’s a fantastic debut, and an excellent film all round: provocative, emotionally devastating at times, and underpinned by some exceptional performances, particularly by Jordan and on-screen mother Octavia Spencer." (Саймън Галахър, WhatCulture!).

Последното заглавие от втория ден на фестивала, на което ще обърна внимание, е The Bling Ring на София Копола. За разлика от Fruitvale Station той е само "вдъхновен" от реални събития и разказва за група тийнейджъри, които обират домовете на известните личности. Той също е част от програмата "Особен поглед". От InsideMovies го наричат "Sofia Coppola's most provocative film yet", а първата реакция на Empire е следната: "Though low-key (as ever), it is, however, deceptively smart, and possibly one of Coppola's most complete and intelligent films, perfectly capturing the bizarre madness of modern pop culture", но на този етап е трудно да бъде открита по-задълбочена критика на темата, тъй като сериозните критици вероятно са предпочели да видят нещо друго в този натоварен ден, а останалите смятат за полезно да ни информират, че, представяте ли си, Парис Хилтън била плакала докато го гледала (тя е една от жертвите в онази, реалната история).

Третият ден от Кан 2013 бе белязан от премиерите на Le passé (The Past) на Асгар Фархади (A Separation) и Soshite chichi ni naru (Like Father, Like Son) на Хироказу Корееда, а рецензиите ставаха все по-възторжени.

Le passé е първият френскоезичен филм на първия ирански режисьор с Оскар Асгар Фархади. В ролите са Беренис Бежо (The Artist), Тахар Рахим (A Prophet) и Али Мосафа (Leila). Ксан Бруукс от The Guardian туитна от мястото на събитието: "Ashgar Farhadi's The Past: shattering drama of domestic demons & rattling baggage. Scratches scab to let the wound bleed clean.", но пък в същото време Дейв Калхаун от Time Out London контрира: The Past [...] is a huge disappointment: meandering, melodramatic and heavy-handed." Докато се чудите на кого да повярвате, можете да сте убедени в едно: Le passé най-вероятно е много подобна на A Separation битова мелодрама. Да се надяваме, че се доближава до него и по класа.

Семейната драма на японския режисьор Хироказу Корееда Soshite chichi ni naru предизвика може би най-едногласното одобрение на критиците от всички заглавия показани дотук. Лентата получи 5/5 от The Telegraph и B+ от Film School Rejects, а Шон Мънро от последния я нарича "Heartfelt family drama and a strong Palme d'Or contender".

Ден 4 мина под знака на френския режисьор Арно Деплешен и разочарованието, което новият му филм Jimmy P. поднесе на аудиторията. В него Бенисио дел Торо се превъплъщава в ролята на травматизиран войник - американски кореняк Джими Пикард, а Матийо Амалрик в тази на неговия психотерапевт. Катрин Шоард от The Guardian не е особено впечатлена: ""I could talk about my dreams all day," says Benicio Del Toro's wounded-soul soldier near the end of the Cannes competition's wackiest, crappiest contender yet. It's a line that's meant to show just how far our Jimmy has come from the near-mute migraine-sufferer of the first reel. In fact, after an hour and a half's acquaintance with those dreams, it just sounds like a threat.", а от сърцето на Доналд Кларк от Irish Times се откъсват скромните 2/5 звезди.

Всичко това води до ден 5-ти и Събитието на 66-тия кинофестивал в Кан. Гостите на малкия френски град имаха уникалната възможност да видят първи новия филм на братята Коен Inside Llewyn Davis, който просто (йес, йес, йес) ги хвърли в екзалтация. 5/5 от The Telegraph, Irish Times, The Guardian, Time Out London, The Independent и Indiewire ни доставят най-добрата новина от фестивала до тук, а лошата такава е, че всеки, който не е бил в Кан на 19-ти май, ще трябва да чака поне до декември, за да види Inside Llewyn Davis.

Днес в състезателната програма на ред са Wara no tate (Shield of Straw) на Такаши Миике и Un Château en Italie (A Castle in Italy) на Валерия Бруни-Тедески, а като част от програмата "Особен поглед" са планирани прожекции на Omar на Хани Абу-Асад и As I Lay Dying на Джеймс Франко.

Преди Кан 2013

66-тият кинофестивал в Кан започва днес с прожекция на The Great Gаtsby. През следващите 12 дни на късметлиите, които ще посетят френската Ривиера, им предстои да видят някои от най-интересните заглавия за цялата година, а на нас ни остава да се примирим с критическия отзвук като утешителна награда. Една от многото причини за това, събитието да е от огромно значение в света на киното, е тази, че то помага да си изградим представа за филмовата конюнктура до края на годината. Затова за улеснение по време на фестивала ще се опитвам системно да смилам за вас информацията от първо лице, огромни количества в несортиран вид от която ще се излеят из интернет между 15-ти и 26-ти този месец.

За щастие от година на година фестивалът става все по-силен и с все по-голяма лекота можем да го наричаме най-значимото ежегодно събитие в киното. Този път обаче имаме особен повод за оптимизъм. Причините за това са няколко и важат най-вече в съотношение една към друга.

Първата е традиционно силната програма, която, ако е спорно дали е по-добра от тези през миналите две години, тя поне със сигурност не е по-лоша. На зрителите в Кан им предстои да видят вълнуващите нови филми на братята Коен, Роман Полански, Джим Джармъш, Николас Виндинг Рефн, Асгар Фархади, Франсоа Озон, Такаши Миике и последния такъв на Стивън Содърбърг. Лентата на Баз Лърман пък, която открива фестивала, е извън надпреварата.

Не по-малко впечатляващ от списъка със заглавията е и този с членовете на журито, което трябва да реши съдбата на големия приз. В него откриваме имената на утвърдени творци с огромно културно влияние по света и това придава особена тежест на Златната палма тази година. Сред тях са най-уважаваният съвременен американски режисьор Стивън Спилбърг, носителите на Оскар от последната церемония Анг Лий и Кристоф Валц, талантливите европейски режисьори Лин Рамзи и Кристиан Мунджиу и една от най-големите холивудски звезди Никол Кидман. За тези, които различават Cinema от Movies, разликата между Златната палма и Оскара е в рамките на статистическата грешка и тенденцията през последните години определено е в полза на Палмата.

Друг аргумент е и подобреният баланс между елитаризъм и достъпност, авторски принцип и комерс. През последните години все повече от представените на фестивала заглавия постигат добри резултати в бокс офиса и са все по-успешни през сезона на наградите, което е изключително важно, за да можем да виждаме повече филми като Moonrise Kingdom (2012; $68,3 млн. глобално), The Artist (2011; $133 млн. глобално; Оскар за най-добър филм), Midnight in Paris (2011; $151 млн. глобално) и Drive (2011; $76 млн. глобално). Въпреки това не съм убеден, че дори такива събития могат да стимулират големите студия да повишат качеството на продукцията си, при все че успехът на скъпите проекти не се измерва в критически оценки и спечелени награди (ако не си спомняте четвъртият Pirates of the Caribbean беше представен във френското градче). Но за независимото кино приносът на Кан и фестивалите като цяло е огромен. В същото време администрацията на фестивала се намира в процес на либерализация и показва все по-голяма готовност да адресира проблемите на киноиндустрията и на разпространителския бизнес в частност, а и своя собствен елитаризъм. Важна стъпка към това е включването в програмата на документалния Seduced and Abandoned.

Фестивалната култура е основен крепител на авторския принцип и последна крепост на качественото кино, чийто празник ще отбележим от днес за близо две седмици. Дано за този период получаваме само добри новини от френската Ривиера.

Преди старта можете да си припомните участниците в основния конкурс, програмата "Особен поглед" или да видите днешните пресконференции на журито и на екипа зад The Great Gatsby.

Poster: Cannes 2012

Въпреки че до кинофестивала в Кан има доста време, началото на ескалиращия хайп бе поставено от новината, че събитието вече си има постер. Организаторите избраха холивудската икона Мерилин Монро за символ на 65-тото издание на фестивала. Това решение е свързано с факта, че тази година отбелязваме 50 години от смъртта на холивудската икона. За постера е използвана фотография на Otto L. Bettman, а дизайнът е на агенция Bronx. Официалното изявление по случая гласи: 

Each of her screen appearances sparks the imagination. The Festival poster captures Marilyn by surprise in an intimate moment where myth meets reality – a moving tribute to the anniversary of her passing, which coincides with the Festival anniversary. She enchants us with this promising gesture: a seductively blown kiss. The Festival is a temple of glamour and Marilyn is its perfect incarnation. Their coming together symbolises the ideal of simplicity and elegance.

Фестивалът тази година продължава от 16-ти до 27-ми май, като все още не е известно нито едно от заглавията, които ще вземат участие.

Viennale 2011 Review: The Artist

   Текстът е във вида, в който е публикуван във Framespotting.net на 23.10.2011


   Годината е 1927, мястото е все още младият, но славен Холивуд. Въведени сме в препълнен кинотеатър, на чийто екран вървят последните минути от "A Russian Affair" - новия филм на най-бляскавата звезда на киното - Джордж Валентин. Музиката на оркестъра обрисува случващото се на екрана. Артистът чака нетърпеливо финала зад кулисите, за да дари след това публиката с възможността да се докосне до него. Оркестърът нанася няколко финални щрихи и замлъква. След края на този филм във филма откриваме, че светът на Валентин е ням. Начинът, по който това се случва, ме разсмива за първи път и съм някак дълбоко убеден, че не е за последен. Не можем да чуем аплодисментите от възторжената аудитория, но артистът ги чува. Той ни показва това по широката усмивка, с която приема овациите. Той е щастлив на сцената, неговото място е там. Към този момент съм вече уверен, че в епохата на CGI и 3D имам възможността да видя нещо специално.

   Режисьорът и сценарист Мишел Азанависиюс ни запознава с холивудската звезда на върха на славата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) и обикновеното момиче, което мечтае за бляскаво бъдеще във филмите, Пепи Милър (Беренис Бежо). Съдбите на двамата се преплитат и това ги променя завинаги. Вододелният момент в живота на Валентин, който е експерт в областта на нямото кино, идва, когато започва преходът към филмите със звук - talkies. Той остава убеден, че единственото, което публиката иска, е да го вижда, а не да го чува, но неговият продуцент (Джон Гудман) му показва ясно, че не се нуждае от него по пътя към модернизацията. В лицето на Милър, чийто старт в киното, иронично, самият Валентин е подпомогнал, студиото открива новата си голяма звезда. Опитът на героя да продължи своята кариерата самостоятелно, като сам продуцира и режисира следващия си ням филм, се оказва нищо повече от един анахронизъм, който бива разгромен от успоредно прожектирания говорещ филм с участието на Пепи Милър. Това е моментът, в който Валентин започва да вижда екранния си образ, погълнал почти напълно личността му, като отживелица, а дните му на кинозвезда изглеждат преброени.

   За да ни бъде представен днес като едно хомогенно и завършено цяло, филмът е развит като идея и реализиран от един добре сработен екип. С оператора Гийом Шифман и композитора Людовик Бурсе Азанависиюс е работил и в предишни свои проекти. Що се отнася до водещите актьори - техният талант е част от инструментариума на режисьора от няколко години, въпреки че едва с "The Artist" той успява да го сподели пълноценно с по-обширна международна аудитория. Жан Дюжарден, Беренис Бежо и Мишел Азанависиюс работят заедно по френската шпионска комедия "OSS 117: Le Caire, nid d'espions" през 2006 година, a режисьорът използва Дюжарден и в продължението от 2009.

   "The Artist" е нов, ням, черно-бял филм, който, противно на логиката на модерния свят, функционира безгрешно на всички нива. Той се превърна в един от фестивалните хитове на есента благодарение на ентусиазираното одобрение на критиците. В Кан филмът бе един от най-добре приетите, а Жан Дюжарден получи актьорския приз на фестивала. С оглед на логично мащабните очаквания, първият шок, който филмът ни поднася, е откритието за неговата непретенциозност. Всъщност историята е ужасно универсална и дори донякъде тривиална. Тя звучи еднакво актуално както преди осемдесет години, така и днес. Приказката за амбицираната мечтателка и опитния артист, който ѝ помага по стълбата на успеха, но и чието време в бранша изтича, е разказвана много пъти дори само в Холивуд. Въпреки това тонове оригиналност кипят изпод простотата на максимално изчистената основна сюжетна линия. В същото време лентата не допуска посредствеността в своята максима, остава концентрирана и целенасочена в разгръщането на засегнатите теми - за промяната като порок или неизбежност, задушаващата гордост, обикновения инат, замаскиран като стоицизъм.

   Въпреки че филмът остава безсловесен през почти цялата си продължителност, неговите герои общуват помежду си и със зрителя на много различни нива. Те са самото въплъщение на термините "многоизмерен" и "пълнокръвен". Актьорската игра е от класа, която трудно може да бъде надмината през целия киносезон. Всички признания към Дюжарден са напълно заслужени, като френският актьор изглежда все по-навътре и в борбата за Оскар. Той получава многопластов и задълбочен персонаж и огромна свобода, за да го развие. Играта му преминава през смайващ брой нюанси на актьорското майсторство. В следната последователност откриваме: аристократична самоувереност, студенокръвна гордост, деликатна чувственост, яростна безпомощност и накрая пълно отчаяние, всички те рамкирани от освежаваща физическа комедия. Неговата партньорка - Беренис Бежо също заслужава кредит за изключително чаровната си и изразителна работа. Мимиките и жестовете на двамата убедително препращат към стилистиката на нямото кино, без да надхвърлят границите на допустимото. Сред поддържащите актьори откриваме, освен симпатичния териер, който следва Валентин навсякъде, имената на Джон Гудман (филмов продуцент), Джеймс Кромуел (верният шофьор и асистент на Джордж Валентин), Пенелъпи Ан Милър (съпругата на главния герой) и дори кратко камео от Малкълм Макдауъл. Техният холивудски блясък не позволява на продукцията да изглежда твърде "чужда" за широката аудитория.

   В един от най-ярките моменти на "The Artist" виждаме снимачния процес на първия филм, в който заедно участват Джордж Валентин, на върха на славата си, и Пепи Милър, все още наивна и неопитна. Те споделят интензивна сцена, в която танцуват за кратко, притиснати един в друг. Двамата правят всичко възможно този динамизиращ химията помежду им момент да продължи по-дълго и го повтарят в няколко дубъла.

   Находчивият режисьор осъзнава, че отсъствието на реален диалог в неговия филм носи много ограничения, но, реализиран със солидни план и визия, може да отвори и много врати, които в света на звучното кино биха останали костеливо заключени. Въпреки че изборът за това лишение е действително смел и рискован подход, авторът успява да грабне всяка една възможност, която се отваря по този начин пред него. Това откриваме в лицето на смайващата физическа комедия, невероятното въздействие на оркестралната музика и зашеметяващо стилния продукционен дизайн. Макар техническите аспекти да са съзнателно занижени в процеса на търсене на автентичност, филмът е реализиран модерно. Виждаме това най-вече в съвременните ъгли на камерата и чрез факта, че лентата е заснета първоначално в цвят и е обработена впоследствие, за да бъдат избегнати негативните ефекти от заснемането в черно и бяло. Това утвърждава тезата, че целта на Азанависиюс съвсем не се изчерпва с обикновеното  отправяне на почит към нямото кино. Той е успял да създаде нещо новаторско, използвайки неговите методики.

   Форматът 4:3 е един от крайъгълните камъни на киното от двайсетте години на миналия век, в който сме свикнали да виждаме колоси на седмото изкуство като Кийтън, Чаплин или Фритц-Ланговия "Metropolis". Това е и форматът, в който Азанависиюс отправя почитта си към една ера и представлява поредния елемент от "The Artist", който го разграничава от всичко, което наричаме днес съвременно кино.

   Най-големият успех на лентата се крие в успешното балансиране между дизайн, забавление и субстанция. Филмът не е просто реверанс към един период от историята на изкуството. Смехът, драмата и тревогата са истински и по-близки от всякога. "The Artist" е емоционално изживяване днес, каквото би бил и утре, защото е един триумф на красотата на медиума, такава, каквато я познаваме, но по невнимание сме забравили. Той ни припомня защо обичаме киното.


4.5/5

Viennale 2011

Днес (20.10.) стартира 49-тото издание на официалния кинофестивал във Виена. Събитието ще бъде открито от новото предложение на финландския майстор Аки Каурисмаки - "Le Havre". Филмът, чиято премиера беше в Кан тази година и премина през още редица престижни фестивали като тези в Торонто и Ню Йорк, разказва историята на млад африкански беглец, попаднал във френския пристанищен град Авър под опеката на местен бохем, работещ като чистач на обувки. Последното заглавие в програмата пък е политическата драма "The Ides Of March" с режисьор Джордж Клуни. Пълната програма на фестивала може да бъде открита тук. 

В рамките на Виенале се провежда и ретроспективна програма, свързана с личността и творчеството на белгийската режисьорка Шантал Акерман, която включва както нейни творби, така и филми на някои от гениите на световното кино като Жан-Люк Годар, Робер Бресон и Алфред Хичкок. 

По-специално внимание заслужава рекламният клип на събитието, който всъщност е едноминутен филм дело на самия Дейвид Линч. Стилът на неповторимия режисьор не просто присъства и тук; безпощадният му сюрреализъм те атакува от първата и се забавлява с разсъдъка ти до седемдесет и третата секунда. Да съставя текст върху дори минута аудиовизуален experience, излязъл от съзнанието на Линч е нещо, с което не бих се захванал, затова мога да ви препратя тук, където авторката няма подобни задръжки и ни дарява с кратък но адски адекватен разбор на видяното. Убеден съм, че ще ви бъде трудно да го изгледате само веднъж и ви пожелавам от третия или четвъртия път да откриете дали има значение колко камъка всъщност държи Пийт.

La Biennale 2011: Summary

Една много закъсняла публикация, която обаче ви дължа.

Както вече вероятно знаете, "Златният лъв" от кинофестивала във Венеция отиде изненадващо у "Faust" на руския режисьор Александър Сокуров. Журито на тазгодишното издание на фестивала, председателствано от Дарън Аронофски, го предпочете пред заглавия като "Wuthering Heights", новият прочит на романа на Емили Бронте, дело на Андреа Арнолд, "Shame" на Стив Маккуин, "Carnage" на Роман Полански и "Alps" на Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу. Скромният обществен отзвук от лентата на Сокуров направи победата ѝ трудна за предвиждане. В едно от няколкото ревюта, които достигнаха до мен, Daniel Kasman определя мястото на "Faust" в тетралогията на руския режисьор, разглеждаща проблема за силата на властта чрез образите на три значими исторически личности - Хитлер, Ленин и Хирохито и завършваща с фиктивния образ на Фауст (Гьоте). Kasman казва: "That Faust is able to take place before these works about real men allows us finally to see the origins, the temptation, the decision and the precipice of the descent—and since we are yet before hell, the path to get there is, remarkably, a vibrantly soulful, terrible and funny feast." Самият председател на журито обосновава решението си така: "There are some films that make you cry, there are some films that make you laugh, there are some films that change you forever after you see them; and this is one of them." Повечето ревюта в мрежата се появиха, след като филмът беше показан на международния кинофестивал в Торонто. След този момент представянето на филма започна да става все по-противоречиво. Collider твърди: "Alexander Sokurov’s new German-language adaptation will be appreciated by about 237 people on the planet.  To enjoy Sokurov’s film, you must inhabit the highly-specific cross-section of Faust scholars, philosophy grad students, and fans of independent Russian cinema.", а David Huphreys от канадският сайт inmovies.ca, чиято статия носи заглавието "TIFF Review: Despite Venice triumph, `Faust` is a travesty", очевидно не е един от въпросните 237. На този етап "Faust" изглежда като претенциозно, философско преразглеждане на литературния шедьовър, вероятно насочено към аудитория, която просто не съществува. Със сигурност контроверсен победител.

"Сребърният лъв" (наградата за режисура) отиде при китайския режисьор Cai Shangjun за "People Mountain People Sea" ("Ren Shan Ren Hai" - идиом, "огромна група хора"). Филмът разказва историята на Lao Tie, който, въпреки собствените си проблеми, дълбоко в себе си осъзнава, че трябва да открие убиеца на по-малкия си брат. Lao се връща без пукната пара у дома в отдалеченото планинско общество, след като е прекарал години, работейки в големия град. Въпреки че полицията успешно е идентифицирала убиеца, той е успял да избяга. Lao Tie решава да го залови. Той започва пътешествие, което ще отприщи дълго потисканите му вътрешна болка и гняв. В Европа филмът ще се завърти по няколко избрани артхаус кина.

Със специалната награда на журито бе удостоен "Terraferma" на Emanuele Crialese , който показва как едно сицилианско семейство се справя с пристигането на група имигранти на техния остров. "Terraferma" се оказва поредното нестандартно решение на журито на фестивала. Variety го определя като: "Аs an issue film, "Terraferma" is without nuance. The dialogue has considerably more exposition than Crialese's previous pics, and the theme of immigration, so marvelously realized in "Golden Door," is here presented with the over-clarity of a book for adolescents. While Crialese has right on his side, most auds still expect him to deliver the message with a greater sense of artistry." Според Hollywood Reporter: "Writer-director Emanuele Crialese's Italian immigrant drama is morally passionate but features overly familiar storytelling and unsurprising characters"



Наградата за най-добър сценарий спечели гръцкото заглавие "Alps" (Giorgos Lanthimos, Efthymis Filippou). Всеки, запознат с предишното сътрудничество на двамата - един от изненадващите хитове сред киноманите за 2009 "Dogtooth", би очаквал с любопитство "Alps". Alps се нарича компанията, която се занимава със запълване на празнотите, оставени в човешкия живот след загубата на близък. Членовете ѝ буквално заемат местата на починалия в семейството. Филмът проследява един от тях - медицинска сестра, която е изцяло погълната от работата си. Впечатляваща концепция с тонове потенциал. Четири от пет звезди от Ксан Брукс (The Guardian): "Follow the film-maker. Let him lead you by the nose. Lanthimos knows exactly where he's going." Есенцията на ревюто му тълкува лентата така: "The human race is predominantly made up of bad actors, searching desperately for a part to play, a space to fill, a hole to slot into."

Стив Маккуин успя да направи име в киното с един единствен филм - "Hunger" (2008), който се отличава с брилянтна актьорска игра от страна Майкъл Фасбендър. Последвалият проект на Маккуин - "Shame", където режисьорът отново кооперира с Фасбендър, се оказва изключително успешен до момента, като получава почти само положителни ревюта, а актьорът бе оценен с приза за главна роля на фестивала. Брандън (Фасбендър) е около трийсет годишен мъж, живеещ в Ню Йорк, който е напълно неспособен да контролира сексуалния си живот. Когато своенравната му сестра се нанася в апартамента му, светът на Брандън излиза от орбитата си. "Shame" изследва природата на желанието, същността на живота и преживяванията, които ни оформят като личности. Както огромната част от оценките, и тази на Indiewire е положителна: "Тhe film is a powerful, beautifully acted sophomore film, and more than ever, we’ll be watching what McQueen does next like a hawk." Андрю О'Хехър от Salon.com го определя като: "A visual and sonic symphony, and a Dante-esque journey through a New York nightworld where words are mostly useless or worse.", а Ксан Брукс като "fluid, rigorous, serious cinema; the best kind of adult movie."

Наградата за операторско майсторство на шейсет и осмия кинофестивал във Венеция получи Роби Райън за "Wuthering Heights", a наградата "Марчело Мастрояни" за най-добър млад актьор отиде при Shota Sometani и Fumi Nikaido за работата им в "Himizu" на Sion Sono.

La Biennale: Day 1 to Day 4 or Multiple Previews or whatever

Вероятно малко от вас не знаят, че от последния ден на август, вече четири дни, се провежда 68-то издание на кинофестивала във Венеция. Тези, които все пак не знаят, задължително трябва да хвърлят поглед на публикацията на Другото кино по темата.

Традиционно кинофестивалът във Венеция представя едни от най-амбициозните филми на годината. Сериозна част от претендентите за големите годишни награди се показват за първи път именно тук и през датите от 31.08 до 10.09. ранните прогнози биват прекроени. Както всяка година, и тази със сигурност ще предложи разочарования, свързани точно с някои от най-амбициозните ленти. Разбира се няма да липсват и изключения и именно те, заедно с някои приятни изненади, биха могли да оформят част от менюто от най-ярките изживявания, които може да ни предложи седмото изкуство за последните дванайсет месеца. Ето защо толкова важно е да погледнем към някои от по-афишираните филми и да проследим трактовката им в обществото към момент, в който от самата ни близка среща с тях ни делят месеци (повечето филми няма да получат широко разпространение поне до декември).

Политическата драма "The Ides Of March" на Джордж Клууни, базирана на пиесата на Бо Уилимън "Farragut north" и с участието на Джордж Клуни, Райън Гослинг, Ивън Рейчъл Ууд, Филип Сиймър Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей и Джефри Райт е заглавието, което постави началото на тазгодишното La Biennale. Филмът получи най-постния feedback досега, което носи по-скоро усещането за леко разочарование. Въпреки че критиците го наградиха с  преобладаващо положителни оценки през първите дни на фестивала, никой от тях не стигна до крайност. За сега впечатленията са за една уверена, монолитна и умна страница в режисьорската кариера на Клуни, но чувството за постижение със стойност малко под очакванията резонира в отзвука за филма. Представянето му в общественото пространство е и предметът на текста на Стив Понд George Clooney's 'Ides Of March'- Is It a Contender?

Дейвид Гритън от Daily Telegraph го оценява с четири от пет звезди, твърдейки "A political thriller exploring themes of loyalty, ambition and the gap between public ideals and private fallibility, it engages the brain within the context of a solid entertainment." Едно от най-неблагосклонните мнения е това на Джъстин Чанг от Variety: "George Clooney's fourth feature as a director observes the inner workings of a Democratic presidential campaign through the eyes of a hotshot press secretary who isn't as smart as he thinks he is; something similar could be said of this intriguing but overly portentous drama, which seems far more taken with its own cynicism than most viewers will be." Най-синтезираща и конкретна е гледната точка на Оливър Литълтън от At the Playlist: "This U.K.-based writer is admittedly something of a U.S. politics junkie … but we had a blast. Whether wider audiences enjoy it as much remains to be seen (although we’re fairly sure that it’s early anointment as an Oscar front-runner will disappear quickly), but it at least happily confirms that Clooney the director is here to stay." И "The Ides Of March", който беше един от първите прогнозни претенденти за престижни награди, по всичко изглежда, вече е извън борбата.



Другото интересно събитие през първия ден на фестивала е документалният "¡Vivan las antipodas!" на руския документалист Виктор Косаковски. Филмът се захваща с интересен концепт, изследвайки темата: как би изглеждало едно определено местенце на планетата, съпоставено със своя диаметричен антипод - точката, намираща се точно на обратната страна на Земята. В умереното си ревю от WhatCulture! твърдят: "The way it is right now, it’s a nice idea with lots of potential but that leaves the audience with nothing except our eyes filled with the wonder of nature, from the beautiful landscapes of Russia to the moving lava of a volcano in Hawaii. But this is not a BBC documentary, it’s a series of long shots that show a world where humans seem to be at loss."

През втория ден на фестивала публиката във Венеция е имала възможността да се запознае с две много интригуващи заглавия. "Carnage"(точно така, "Касапница"!) е екранизация на пиесата на Ясмина Реза, реализирана от легендарния Роман Полански. В единствените роли се изявяват Кейт Уинслет, Джоди Фостър, Кристоф Валц и Джон С. Райли. Психодрамата/комедията показва срещата на две двойки, до която се стига, след като синовете им се сбиват в училище.Продължителността на филма е едва 79 минути и макар да е твърде далече от оскаровата формула, изглежда като един от фаворитите за "Златен лъв".

Ксан Брукс е положителен в ревюто си оценявайки с 4/5:  "With this stealthy adaptation of the Yasmina Reza stage play, director Roman Polanski has rustled up a pitch-black farce of the charmless bourgeoisie that is indulgent, actorly and so unbearably tense I found myself gulping for air and praying for release." Брукс добавя още, че героят на Валц е този, който получава най-добрите реплики. Както е присъщо на филм по пиеса, основната тежест пада върху актьорите. По отношение на играта им The Playlist твърди: "Unusually, it’s Winslet who’s most adrift; to begin with, her uneasiness seems to be a character trait, but she never really settles into Nancy... Reilly is on typically good form, letting his amiable persona slide gradually to reveal a caveman underneath, while Waltz dips into grotesque once or twice early on, but is otherwise excellent... It’s Jodie Foster who was the highlight. The double Oscar-winner has been on a sort of auto-pilot of late, but “Carnage” is a vital reminder of her talents"



Вторият филм от същия ден, на който ще обърна внимание, не участва в основния конкурс. Режисьор на "W.E." е самата поп икона Мадона, което е по-скоро повод за порядъчно занижени очаквания. Синопсис: Двулинейна романтична драма, фокусираща върху аферата на Едуард VIII с разведената американка Уолис Симпсън и съвременния романс между омъжена жена и руски охранител.

За няколко дни критиката успя да разкъса тежко отрочето на Мадона. Това е и филмът, за който консенсусът към този момент е най-еднозначен. Тод Маккарти от Hollywood Reporter казва: "Madonna's second foray into directing is pleasing to the eyes and ears, but lacking anything for the soul.", от Variety му пригласят: "Burdened with risible dialogue and weak performances, pic doesn't have much going for it apart from lavish production design and terrific, well-researched costumes.", а най-краен по традиция е Ксан Брукс: "What an extraordinarily silly, preening, fatally mishandled film this is." Едни от малкото положителни ревюта са тези на Дейвид Гритън от Daily Telegraph и Андреа Паскетин от WhatCulture!, от чиито сърца все пак се откъсват три звезди. Втората дори твърди: "Madonna’s direction has nothing to envy to other famous directors and if you thought that she was only able to sing, think again. She can definitely do better, but I am quite sure she will." Мога единствено да отговоря: Who the fuck thought that she was able to sing?

Датата 02.09. бе белязана във Венеция от премиерата на новия филм на Дейвид Кроненберг "A Dangerous Method". Майсторът на хоръра от осемдесетте, който през последните години се преориентира в експлоатиране на драмата като творческа насока, отново използва музата си - Виго Мортенсен - тук в ролята на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд. В ролите още са Майкъл Фасбендър като Карл Юнг, Кийра Найтли като изключително значимата за зараждането на психоанализата Забина Шпилрайн и Венсан Касел като Ото Грос.

До този момент лентата получава предимно позитивни отзиви. Емануел Леви казва: "Cronenberg's psycho-sexual melodrama is a mixed bag, a superbly acted (Oscar-caliber turns by Fassbender, Mortensen, and Knightley), elegant film that's too theatrical and not particularly provocative or unsettling." Ксан Брукс отново се отличава с различна гледна точка: "A Dangerous Method feels heavy and lugubrious. It is a tale that comes marinated in port and choked on pipe-smoke." Като цяло кредитът отива за актьорската игра, а филмът изглежда се представя умерено под очакванията.



"Contagion" (с премиера вчера) на Стивън Содербърг се явява поредното заглавие, засягащо нов смъртоносен вирус, който застрашава съществуването на човечеството. Ако не с друго, филмът се отличава с all-star каст, включващ Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр, Гуинет Полтроу, Лорънс Фишбърн и Джон Хоукс. Лентата нe участва в основния конкурс.

 

Филмът е посрещан със смесени мнения. Според Джейсън Соломонс от The Guardian: "With Soderbergh shooting and editing his own films, Contagion is well-assembled and propulsive, though like the virus it loses momentum. This is a straight-up movie, serious but, crucially, also slightly silly in the knowing Soderbergh style, always aware that it's a disaster movie, and not a documentary." Статията на The Huffington Post 'Contagion Reviews': What The Critics Are Saying At Venice сумира най-интересните отзиви за филма.

Reisefieber

Всяка година през лятото покривът на градската библиотека във Виена се превръща в най-високото открито кино в града. Традицията живее вече осма година. За три и половина месеца киноестетите имат възможността да видят деветдесет и два тематично организирани филма. В сърцевината на събитието през изминалите години са били темите "Покрив", "Кораб", "Италия", "Светлините на града", "Любов", "Хумор" и "Крайм тайм". Това лято покривът придобива значението на истинска летателна площадка, от която да се отправим към всяка въобразима точка на земята, на галактиката или вселената, за да срещнем безброй разноцветни култури. Защото тазгодишната тема е "Reisefieber" или "Треска за пътуване". И освен пътешествията във времето и пространството, програмата на Kino am Dach ни кани да пребродим човешкото съзнание като най-забележителния път, който можем да извървим.

 

От първи юни до десети септември биват прожектирани както някои култови и модерни класики, така и някои по-нови филми на тема "път". Ще изброя част от изключителните ленти, които събитието включва през тази година, за да добиете представа за качеството на програмата. Това са: "Before Sunrise"(1995) - Richard Linklater, "Zabriskie Point"(1970) - Michelangelo Antonioni, "Monty Python And The Holy Grail"(1975) - Terry Jones, Terry Gilliam, "Fitzcarraldo"(1981) - Werner Herzog, "From Dusk Till Dawn"(1996) - Robert Rodriguez, "L'uomo delle stelle"(1995) - Giuseppe Tornatore, "Lost In Translation"(2003) - Sofia Coppola, "Thelma & Louise"(1991) - Ridley Scott, "Natural Born Killers"(1994) - Oliver Stone, "Pierrot Le Fou"(1965) - Jean-Luc Godard, "Vicky Cristina Barcelona"(2008) - Woody Allen, "Bonnie & Clyde"(1967) - Arthur Penn, "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind"(2004) - Michel Gondry, "Inception"(2010) - Christopher Nolan, "La Voie Lactee"(1969) - Luis Bunuel, "THX 1138"(1971) - George Lucas, "Amarcord"(1973) - Federico Fellini, "Fear And Loathing In Las Vegas"(1998) - Terry Gilliam, "The Straight Story"(1998) - David Lynch, "Badlands"(1973) - Terrence Malick, "Plein Soleil"(1960) - Rene Clement, "Arizona Dream"(1992) - Emir Kusturica, "Mulholland Drive"(2001) - David Lynch, "Night On Earth"(1991) - Jim Jarmush, "2001: A Space Odyssey"(1968) - Stanley Kubrick, "Paris, Texas"(1984) - Wim Wenders и "Babel"(2006) - Alejandro Gonzalez Inarritu.

Въпреки че събитието наближава крайната си дата, ние с la sonrisa имахме щастието да го посетим едва преди няколко дни, когато по програма идваше ред на шедьовъра на Стенли Кубрик ''2001: A Space Odyssey". Причините да изберем него са няколко. На първо място поставям факта, че "2001" е една от онези неизчерпаеми частици естетика, от които можем да извлечем по нещо ново при всяко следващо гледане. В резултат от перфекционизма на автора, например, сегментът "Dawn of man" съдържа солидно количество едва забележими детайли, натоварени със символичен смисъл или просто сюжетно значими, за които е нужно наистина набито око, за да бъдат открити при първа среща с материала. Друг важен фактор за избора ни се оказа и богатата виенска връзка в творението на Кубрик. Малко известен факт е, че големият американски режисьор е желал именно версията на Виенската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян на произведението на Рихард Щраус "Also sprach Zarathustra", което звучи на три пъти във филма, за финалната версия на саундтрака. От британския музикален лейбъл Decca обаче не били склонни да рискуват евентуално обезценяване на записа чрез асоциирането с лентата и се съгласили, само при условие че никъде не се споменават имената на диригента или оркестъра. След финансовия успех на "2001" от Decca опитали да се възползват от ситуацията и преиздали записа, като добавили "As-Heard-in-"2001"" на обложката на албума. Междувременно обаче MGM издали официалния саундтрак на филма, като деликатно заменили версията на Караян/Wiener Philharmoniker с тази на Карл Бьом/Berliner Philharmoniker. Виенската връзка не спира дотук. Истината е, че едно от най-прочутите класически произведения днес - валсът "An der schönen blauen Donau" на Йохан Щраус II е вграден трайно в популярната култура именно от Кубриковия шедьовър. Финалните кредити и "An der schönen blauen Donau" на фона на нощна Виена придават ново значение на понятието open air кино.

Ако не "The ultimate trip", то какво би било по-подходящо за подобен тип изживяване. Всъщност два часа и половина, прекарани на най-обикновен пластмасов стол, не олицетворяват всичкия комфорт на света, а и понятия като "Най-красивият покрив на Виена" са силно романтизирани, но "Kino am Dach" при всички положения е глътка свежест и отмора от тегавия мултиплекс. Ето нещо наистина добро за киноманите в бароковия град през летните месеци.

Cannes Summary: Palme d'Or for "The Tree Of Life"

   Завърши 64-ят кинофестивал в Кан - бляскав, но и по-скандален от всякога. Въпреки че бе съпътстван от скандали, пътят за двете най-популярни заглавия - "Дървото на живота" на Терънс Малик и "Меланхолия" на Ларс Фон Триер остана чист до самия край и те не изгубиха позицията на фаворити. Двете амбициозни заглавия си извоюваха одобрението на журито и се очертаваха като ранни фаворити за Златната палма, но в последствие скандалното изказване на Триер на нацистка тематика сериозно нарани шансовете на режисираната от него лента. По този въпрос ми се струва, че можем да приемем думите му по-скоро като неуместна и недодялана шега, отколкото като сериозно изказване. Откакто стана ясна програмата на фестивала, филмите на Малик и Триер излязоха на преден план и бяха най-дискутирани през всичките 11 дни на събитието. За това допринесоха и полемичните събития около премиерите им. Макар и несравним с издънката на датчанина, фактът, че "Дървото на живота" бе приет спорно при първата си прожекция, остава един от запомнящите се моменти от тазгодишното издание. Филмът бе безцеремонно освиркан от част от аудиторията в Grand Théâtre Lumière, само за да получи контриращи бурни аплодисменти от останалите в залата - при всички положения неочаквана и импулсивна реакция. При това положение все по-оправдан изглежда пословичният стремеж на Малик да избягва публичността и прекия контакт със светската общност.

   В крайна сметка "Дървото на живота" се превърна от "освиркания" в "носителя на "Златна палма". Остта, около която се върти драмата е обикновено американско семейство от петдесетте, чието съществуване е съпоставено с това на раждащата се Земя. За Терънс Малик това е второ отличие от Кан след лауреата от 1978г. "Days Of Heaven". Консолидираща награда -"Best Actress" - получи и "Меланхолия", представен от Кирстен Дънст, изненадващо надвила Тилда Суинтън и нейния образ на отчаяна майка в "We Need To Talk About Kevin". "Grand Prix" бе поделен от братята Дарден ("The Kid With The Bike") и Нури Билге Джейлан ("Once Upon A Time In Anatolia). Режисьорският приз отиде при Николас Виндинг Рефн ("Drive"), а за най-добър сценарий бе определен този на Йозеф Седар ("Footnote"). Наградата за късометражен филм отиде при Марина Вирода за "Cross Country". 

   Тук е мястото да изтъкнем поводите за българска гордост на престижното събитие. Възпитаничката на германската киношкола Доротея Друмева бе удостоена с наградата на фондацията на фестивала в Кан за подпомагане на млади таланти - Cinefondation  за късометражен филм с произведението си "Der Brief". Наградата бе връчена от председателя на журито Мишел Гондри (Режисьор - "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind", "Be Kind Rewind", "The Science Of Sleep"). Иглика Трифонова пък си тръгна с награда за най-добър източноевропейски нереализиран сценарий. "Островът" на Камен Калев пък получи предимно позитивни отзиви, въпреки че участваше в програма с несъстезателен характер.

Cannes Update: Day 4

Голямото филмово събитие стартира на 11 май и през трите изминали досега дни от фестивала щастливците, посетили Кан вече са имали възможността да видят някои от силно очакваните заглавия в програмата, а ние разполагаме с първите отзиви от там. Уди Алън показва топ-форма, откривайки фестивала с носталгичната фантазия "Midnight In Paris". След премиерата Алън получи едно от редките си консенсусни одобрения сред критиците в последно време. Много от положителните ревюта дори определят филма като един от най-добрите в творчеството на режисьора за последните десет години. Според "Hollywood Reporter":

"Woody's in good form and Paris looks glorious in this droll time-traveling fantasy."

а "Variety" го описва като:

"Like a swoony lost chapter from Paris, je t'aime agreeably extended to feature length."

Когато говорим за Уди Алън, замъгляването на преценката от невъзможното равнодушие към личността му е неизбежно, а и аналогиите с миналите му проекти няма как да бъдат избегнати от ревюиращия. Дискусионната му натура често подтиква към силна емоционална обвързаност, независимо с положителна или отрицателна насоченост, към филмите му от страна на критиците. Едно от негативните мнения е това на "TIME Magazine", гласящо:

"Pure Woody Allen. Which is not to say great or even good Woody, but a distillation of the filmmaker's passions and crotchets, and of his tendency to pass draconian judgment on characters the audience is not supposed to like."

 а "Daily Telegraph" е дори по-краен в преценката си:

"It's far too ponderous. Still, it's not wholly terrible, and that's not something you can say about Allen's films very often these days."

Въпреки това, можем да кажем, че "Midnight In Paris" си изгражда добро име сред критиците и  три дни след премиерата отбелязва 78% одобрение в "Rotten Tomatoes".

Във втория ден на фестивала впечатление правят три заглавия: "We need to talk about Kevin", където след деветгодишна пауза на режисьорския стол се завръща Лин Рамзи, режисьорският дебют на Джулия Лий "Sleeping Beauty", и представеният в програмата Un Certain Regard "Restless" на Гюс Ван Сант.

Премиерата на "We need to talk about Kevin" успя да разтърси Кан и вече със сигурност е с едни гърди пред останалите. Всеки един от "Guardian", "Daily Telegraph", "Variety", "Movieline" и Film.com са твъдре експресивни в комплиментите си, а Тилда Суинтън, по всичко изглежда, е на път да ни представи поредната си блестяща роля, елиминирайки и последните граници пред таланта си. Суинтън изглежда на този етап и като сигурна номинация и сериозна конкуренция на Мерил Стрийп (като Маргарет Тачър в "The Iron Lady") в надпреварата за оскарите през следващата година. Ето и някои от по-ярките мнения:
 

"Cinema's worst ever case of post-natal depression is the subject of this compelling psycho-horror nightmare from Lynne Ramsay, adapted from the novel by Lionel Shriver"               "Guardian"

 "There are so many great things happening on almost every level of this movie, from Swinton's haunting, magnetic and tremendously vulnerable performance, which is absolutely free of condescension to the suburban American wife-ness of her character, to the many unsettling individual moments"     Salon.com

 Не такова е положението със "Sleeping Beauty", който до момента изглежда разочароващо и въпреки сериозния хайп около заглавието, надеждите към лентата не намират своето оправдание. Голямата част от критиците описват филма като отегчителен и твърде претенциозен. Според "Obsessed With Film" след края на прожекцията в четвъртък в салона е царяла тишина - рядко явление в Кан, което е смятано за дори по-наказателно от освиркванията. Но и положителни ревюта не липсват, като такова е мнението на "San Francisco Chronicle":

"There's a quietness about "The Sleeping Beauty" that's unusual for Breillat, that feels almost like Jacques Rivette's explorations of history."

С противоречиви отзиви е посрещнат и "Restless" на Гюс Ван Сант. Негативните характеристики на филма, отразени от критиците, се изразяват в отсъстващия този път уникален почерк на режисьора и драматичната инертност.

Сред премиерите от вчера личи името на скандалната комедия "Habemus Papam" на Нани Морети, съпътстван от предимно позивитвни отзиви.

Днес с премиери в Кан са "Michael" на Маркус Шлайнцер и "Pirates Of The Caribbean: On Stranger Tides" на Роб Маршал.

Cannes Film Festival: Official Selection 2011

На официална пресконференция директорът на фестивала Тиери Фремо обяви участниците на 64-тото издание на престижното кино събитие. Кинофестивалът в Кан ще бъде открит на 11 май от "Midnight In Paris" на Уди Алън, който не участва в конкурса за златната палма. За голямата награда на журито ще се борят:

“The Skin That I Inhabit” – Pedro Almodovar
“L’Apollonide”” – Betrand Bonello
“Footnote” – Joseph Cedar
“Paterre” – Alain Cavalier
“Once Upon A Time In Anatolia” – Nuri Bilge Ceylan
“The Kid With The Bike” – The Dardenne Brothers
“Le Havre” – Aki Kaurismaki
“Hanezu no Tsuki” – Naomi Kawase
“Sleeping Beauty” – Julia Leigh
“Tree of LIfe” – Terrence Malick
“La Source de Femmes” – Radu Mihaileanu
“Polisse” – Maïwenn Le Besco
“Harakiri” – Takashi Miike
“We Have A Pope” – Nanni Moretti
“Melancholia” – Lars Von Trier
“This Must Be The Place” – Paolo Sorrentino
“Drive” – Nicholas Winding Refn
“We Need To Talk About Kevin” – Lynne Ramsay

Като един от ранните фаворити изпъква мрачният трилър на Педро Алмодовар "The Skin That I Inhabit", в който имаме възможността да станем свидетели на първата колаборация на режисьора с Антонио Бандерас от осемдесетте насам. Сред другите големи имена в надпреварата за Palme d'Or личат тези на двукратните носители на наградата Жан-Пиер и Люк Дарден ("The Kid With The Bike"), изненадващия участник Терънс Малик ("The Tree Of Life") и Ларс Фон Триер с неговия апокалиптичен каприз ("Melancholia")

В програмата Un Certain Regard с крачка пред останалите е Гюс Ван Сант със своя "Restless", разказващ за умираща тинейджърка.

Un Certain Regard:

“Restless” – Gus Van Sant
“Martha Marcy May Marlene” – Sean Durkin
“The Hunter” – Bazur Bakuradze”
“Halt auf freier Strecke” – Andreas Dresen
“Skoonheid” – Oliver Hermanus
“Hors Satan” – Bruno Dumont
Les Neiges du Kilimandjaro” – Robert Guédiguian
“The Days He Arrives” – Hong Sang-Soo
“Bonsai” – Christian Jimenez
“Tatsumi” – Erik Khoo
“En maintenant, on va ou?” – Nadine Labaki
“Ariang” – Kim Ki Duk
“Loverboy”- Cătălin Mitulescu,
“Toomelah” – Ivan Sen
“Yellow Sea” – Na Hong-Jin,
“Miss Bala” – Gerardo Naranjo,
“L’exercice de l’Etat” – Pierre Schoeller,
“Oslo, August 31st” Joachim Trier
“Travailler fatigue” – Juliana Rojas, Marco Dutra

Джоди Фостър прави режисьорското си завръщане в "The Beaver" с участието на Мел Гибсън. Филмът е и едно от интересните предложения в категорията "Out of Competition", в която виждаме още "Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides" на Роб Маршал.

Out of Competition:
“The Beaver” – Jodie Foster
“The Artist” – Michel Hazanavicius
“Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides” – Rob Marshall
“La Conquete” – Xavier Durringer
“Kung Fu Panda 2: The Kaboom Of Doom” – Jennifer Yuh