Ревю: This Is Not a Film (2012)

Survival of the fittest е моделът, белязал киното на Иран през последните десетилетия. Този, който метафоризира творчеството си до степен, позволяваща му да лавира между ударите на цензурата, оцелява - докато един ден не успее. В този смисъл, единствената вирееща разновидност на аудиовизуалната медия е артхаус киното, а неблагородната почва на иранското изкуство отправя все по-сериозни предизвикателства към обитателите си. Те трябва да бъдат все по-находчиви, за да не свършат като плячка в ръцете на ахуманната политическа действителност. Така, например, Джафар Панахи, създател на провокативни авторски проекти като The White Balloon и Offside, успява да пренесе последния си филм (действен оксиморон, наречен This Is Not a Film) чрез флашка, скрита в торта, до Кан, където да бъде прожектиран на фестивала през 2011-та година. Това се налага заради наложената му забраната да снима филми. Така, вместо социалният глас на творците в Иран да бъде трайно заглушен, на бял свят се появява лентата на Панахи и неговия приятел Моджтаба Миртахмасб, която се явява най-звучния шамар в лицето на потисничеството в страната от известно време насам. Озадачаващо е, че филмът е показван на София филм фест, но до мен не са достигнали никакви отзиви и дори едва сега откривам това.

Това не е филм, това е животът на иранския режисьор Джафар Панахи.

През 2010-та той е арестуван в дома си заедно с двама свои колеги и по-късно осъден, а присъдата му е потвърдена от иранското правителство. Разбира се, престъпленията му не са уточнени, защото причините за ареста не са юридически, а изцяло политически. Каквито всъщност са и надеждите му за спасение, тъй като пред него стоят единствено политически аргументи. Редица влиятелни световни творци застават зад режисьора и се обявяват за неговото освобождаване. Сред тях са титани като Скорсезе, Спилбърг, Итън и Джоел Коен, Оливър Стоун и Пол Томас Андерсън. Сред защитниците му са и директорите на Европейската филмова академия, Берлинале и кинофестивалите в Карлови Вари и Ротердам. Кариерата на Панахи е утвърдила позицията му на противоречива личност в Иран, а два от филмите му са били забранявани от ислямистката власт - The Circle и Crimson Gold (по сценарий на Абас Киаростами).

Това не е филм, защото Панахи не може да прави филми. Присъдата му е шест години затвор и двайсет години забрана да снима, да пътува, да бъде политически активен или да дава интервюта. Това е видеоматериал, заснет от неговия приятел документалист Моджтаба Миртахмасб. В началото е идеята на Панахи да заснеме деня си, разговорите с близките и адвоката си и най-вече да даде израз на крепостническия си бит, което преди криминализирането на тази дейност е правил чрез филмите си. В тях винаги е присъствал персонаж, с който режисьорът да се отъждестви; това виждаме в откъс от The Mirror, където той показва своя порив да захвърли булото на религиозното потисничеството и да стане героя, напуснал парадно сценария на политическата цензура. Сега той проявява изключителната изобретателност на човек, който диша кино. Лишен от всякакви технически предпоставки и против всяко правило на седмото изкуство, той прави филм, в който да разкаже нова история за Иран, за града, за хората и за иранското кино.

Това не е филм, защото всеки филм си има технически екип, който рафинира крайния продукт. Тук буквално чуваме хриптящото дишане на Панахи. Движението на камерата е хаотично, но това е така, защото поведението на субекта пред нея е непредвидимо. Чуват се и произволни урбанистични звуци, които допринасят за това градът да се превърне в активен персонаж.

Но това е филм, който Панахи не може да заснеме сам. Лентата започва със статична камера, показваща дома на режисьора. Виждаме го да закусва, да провежда телефонен разговор, но не може да става дума за каквото и да е директно обръщение или апел. Той осъзнава, че този подход няма как да работи. От съществено значение е да го видим като герой на чужд проект, за да постигне легитимност през себе си и пред зрителя. В тясна връзка с това стои неуспешният опит на режисьора да разкаже последния си сценарий, който при тези обстоятелства няма как да се материализира. Целта не е да бъдат изиграни само диалозите, но и да се навлезе в сърцето на скрипта като бъде пресъздадена сценографията. Панахи опитва да постигне това, очертавайки с лентички границите на филмовия си свят и вкарвайки в него предмети от дома си. В един момент режисьорът спира и прави констатация, говореща за вътрешните му колебания, но и за безграничния му ентусиазъм: ако филмите можеха да бъдат разказани - защо да правим филми? Именно. Вместо това и вместо всякаква схематичност, той решава да прави това, което е научил от киното - да наблюдава и да документира.

Това е филм, защото, въпреки мъглявите си цели и безумните си ограничения, проектът изглежда изненадващо кинематографично. Интересни в тази връзка са безсмислените на пръв поглед кадри с пълзящата из жилището игуана. Те внасят необходимата визуална провокация, за да може не-филмът да бъде наречен филм при желание за това. Когато нещо събуди любопитството му, Панахи просто снима (дори в случая с телефона си). Това е неговият начин да абсорбира света. След като Миртахмасб напуска дома му, но оставя камерата включена, режисьорът намира нов главен герой за не-филма си и успява да заснеме една последна красива сцена преди последното отрязване на лентата. Той интервюира момчето, което изхвърля боклука докато двамата слизат към изхода и враждебния за Панахи свят навън. Последните думи, които той чува преди финалните надписи е предупреждение да се прибира, за да не бъде видян с камерата.

Това не е филм, това е киното в ролята на точно това, за което го смята иранското правителство - оръжие. Това е индиректно обръщение към всеки, който е там да слуша. И то използва единствено кинематографични аргументи.

Това не е филм, това е тъжната и вдъхновяваща история на иранското кино.

It Gets Loud!

Чувства на наслада и възхищение изпитах, гледайки документалния филм It Might Get Loud на доказалия се в този жанр режисьор Davis Guggenheim (An Inconvenient Truth, Waiting For Superman) за трима от най-добрите китаристи на всички времена – Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White ( The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather).

Филмът предостaвя възможността на всички рок фенове да изпитат тези така чисти и неподправени емоции на радост, докосвайки се до мощния звук на рока. А у зрителите, които не се причисляват към тази група, лентата би могла да събуди интерес с откровеността на тримата си герои. Guggenheim разглежда три нишки, изтъкани от спомените на знаменитите творци, направили ги великите китаристи, които познаваме днес. От откровенията на Jimmy Page разбираме колко неразбрано е било творчеството му от критиците по времето, когато на музикалния пазар се появява албум, превърнал се в шедьовър и емблема на рок сцената, а именно Led Zeppelin IV, включващ песни като Black Dog, Rock And Roll, Stairway To Heaven. От разказа на The Edge научаваме за случайния начин, по който се присъединява към U2 – виждайки закачена обява, в която се търси китарист за рок банда. Успяваме да се докоснем и до борбената същност на Jack White, за когото свиренето на китара представлява борба с цел укротяването на този инструмент. Тук ще направя вметката, че за първи път обърнах по-специално внимание на блус жанра, слушайки любимата песен на White – Grinnin’ in Your Face в изпълнение на Son House. Бих казала, че това е страхотен избор за любима песен.



В началните кадри на It Might Get Loud виждаме почитанието на двама доказали се китаристи, когато в ръцете си Jimmy Page хваща китарата и от нея зазвучава легендарната мелодия на Whole Lotta Love.

It Might Get Loud е филм, в който Jimmy Page, The Edge и Jack White - творци от различни музикални епохи- се събират, за да покажат и споделят със зрителя неизмеримата си любов към електрическата китара.

Лентата успешно изпълни зададената си цел - It really does get loud!

La Biennale: Day 1 to Day 4 or Multiple Previews or whatever

Вероятно малко от вас не знаят, че от последния ден на август, вече четири дни, се провежда 68-то издание на кинофестивала във Венеция. Тези, които все пак не знаят, задължително трябва да хвърлят поглед на публикацията на Другото кино по темата.

Традиционно кинофестивалът във Венеция представя едни от най-амбициозните филми на годината. Сериозна част от претендентите за големите годишни награди се показват за първи път именно тук и през датите от 31.08 до 10.09. ранните прогнози биват прекроени. Както всяка година, и тази със сигурност ще предложи разочарования, свързани точно с някои от най-амбициозните ленти. Разбира се няма да липсват и изключения и именно те, заедно с някои приятни изненади, биха могли да оформят част от менюто от най-ярките изживявания, които може да ни предложи седмото изкуство за последните дванайсет месеца. Ето защо толкова важно е да погледнем към някои от по-афишираните филми и да проследим трактовката им в обществото към момент, в който от самата ни близка среща с тях ни делят месеци (повечето филми няма да получат широко разпространение поне до декември).

Политическата драма "The Ides Of March" на Джордж Клууни, базирана на пиесата на Бо Уилимън "Farragut north" и с участието на Джордж Клуни, Райън Гослинг, Ивън Рейчъл Ууд, Филип Сиймър Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей и Джефри Райт е заглавието, което постави началото на тазгодишното La Biennale. Филмът получи най-постния feedback досега, което носи по-скоро усещането за леко разочарование. Въпреки че критиците го наградиха с  преобладаващо положителни оценки през първите дни на фестивала, никой от тях не стигна до крайност. За сега впечатленията са за една уверена, монолитна и умна страница в режисьорската кариера на Клуни, но чувството за постижение със стойност малко под очакванията резонира в отзвука за филма. Представянето му в общественото пространство е и предметът на текста на Стив Понд George Clooney's 'Ides Of March'- Is It a Contender?

Дейвид Гритън от Daily Telegraph го оценява с четири от пет звезди, твърдейки "A political thriller exploring themes of loyalty, ambition and the gap between public ideals and private fallibility, it engages the brain within the context of a solid entertainment." Едно от най-неблагосклонните мнения е това на Джъстин Чанг от Variety: "George Clooney's fourth feature as a director observes the inner workings of a Democratic presidential campaign through the eyes of a hotshot press secretary who isn't as smart as he thinks he is; something similar could be said of this intriguing but overly portentous drama, which seems far more taken with its own cynicism than most viewers will be." Най-синтезираща и конкретна е гледната точка на Оливър Литълтън от At the Playlist: "This U.K.-based writer is admittedly something of a U.S. politics junkie … but we had a blast. Whether wider audiences enjoy it as much remains to be seen (although we’re fairly sure that it’s early anointment as an Oscar front-runner will disappear quickly), but it at least happily confirms that Clooney the director is here to stay." И "The Ides Of March", който беше един от първите прогнозни претенденти за престижни награди, по всичко изглежда, вече е извън борбата.



Другото интересно събитие през първия ден на фестивала е документалният "¡Vivan las antipodas!" на руския документалист Виктор Косаковски. Филмът се захваща с интересен концепт, изследвайки темата: как би изглеждало едно определено местенце на планетата, съпоставено със своя диаметричен антипод - точката, намираща се точно на обратната страна на Земята. В умереното си ревю от WhatCulture! твърдят: "The way it is right now, it’s a nice idea with lots of potential but that leaves the audience with nothing except our eyes filled with the wonder of nature, from the beautiful landscapes of Russia to the moving lava of a volcano in Hawaii. But this is not a BBC documentary, it’s a series of long shots that show a world where humans seem to be at loss."

През втория ден на фестивала публиката във Венеция е имала възможността да се запознае с две много интригуващи заглавия. "Carnage"(точно така, "Касапница"!) е екранизация на пиесата на Ясмина Реза, реализирана от легендарния Роман Полански. В единствените роли се изявяват Кейт Уинслет, Джоди Фостър, Кристоф Валц и Джон С. Райли. Психодрамата/комедията показва срещата на две двойки, до която се стига, след като синовете им се сбиват в училище.Продължителността на филма е едва 79 минути и макар да е твърде далече от оскаровата формула, изглежда като един от фаворитите за "Златен лъв".

Ксан Брукс е положителен в ревюто си оценявайки с 4/5:  "With this stealthy adaptation of the Yasmina Reza stage play, director Roman Polanski has rustled up a pitch-black farce of the charmless bourgeoisie that is indulgent, actorly and so unbearably tense I found myself gulping for air and praying for release." Брукс добавя още, че героят на Валц е този, който получава най-добрите реплики. Както е присъщо на филм по пиеса, основната тежест пада върху актьорите. По отношение на играта им The Playlist твърди: "Unusually, it’s Winslet who’s most adrift; to begin with, her uneasiness seems to be a character trait, but she never really settles into Nancy... Reilly is on typically good form, letting his amiable persona slide gradually to reveal a caveman underneath, while Waltz dips into grotesque once or twice early on, but is otherwise excellent... It’s Jodie Foster who was the highlight. The double Oscar-winner has been on a sort of auto-pilot of late, but “Carnage” is a vital reminder of her talents"



Вторият филм от същия ден, на който ще обърна внимание, не участва в основния конкурс. Режисьор на "W.E." е самата поп икона Мадона, което е по-скоро повод за порядъчно занижени очаквания. Синопсис: Двулинейна романтична драма, фокусираща върху аферата на Едуард VIII с разведената американка Уолис Симпсън и съвременния романс между омъжена жена и руски охранител.

За няколко дни критиката успя да разкъса тежко отрочето на Мадона. Това е и филмът, за който консенсусът към този момент е най-еднозначен. Тод Маккарти от Hollywood Reporter казва: "Madonna's second foray into directing is pleasing to the eyes and ears, but lacking anything for the soul.", от Variety му пригласят: "Burdened with risible dialogue and weak performances, pic doesn't have much going for it apart from lavish production design and terrific, well-researched costumes.", а най-краен по традиция е Ксан Брукс: "What an extraordinarily silly, preening, fatally mishandled film this is." Едни от малкото положителни ревюта са тези на Дейвид Гритън от Daily Telegraph и Андреа Паскетин от WhatCulture!, от чиито сърца все пак се откъсват три звезди. Втората дори твърди: "Madonna’s direction has nothing to envy to other famous directors and if you thought that she was only able to sing, think again. She can definitely do better, but I am quite sure she will." Мога единствено да отговоря: Who the fuck thought that she was able to sing?

Датата 02.09. бе белязана във Венеция от премиерата на новия филм на Дейвид Кроненберг "A Dangerous Method". Майсторът на хоръра от осемдесетте, който през последните години се преориентира в експлоатиране на драмата като творческа насока, отново използва музата си - Виго Мортенсен - тук в ролята на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд. В ролите още са Майкъл Фасбендър като Карл Юнг, Кийра Найтли като изключително значимата за зараждането на психоанализата Забина Шпилрайн и Венсан Касел като Ото Грос.

До този момент лентата получава предимно позитивни отзиви. Емануел Леви казва: "Cronenberg's psycho-sexual melodrama is a mixed bag, a superbly acted (Oscar-caliber turns by Fassbender, Mortensen, and Knightley), elegant film that's too theatrical and not particularly provocative or unsettling." Ксан Брукс отново се отличава с различна гледна точка: "A Dangerous Method feels heavy and lugubrious. It is a tale that comes marinated in port and choked on pipe-smoke." Като цяло кредитът отива за актьорската игра, а филмът изглежда се представя умерено под очакванията.



"Contagion" (с премиера вчера) на Стивън Содербърг се явява поредното заглавие, засягащо нов смъртоносен вирус, който застрашава съществуването на човечеството. Ако не с друго, филмът се отличава с all-star каст, включващ Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр, Гуинет Полтроу, Лорънс Фишбърн и Джон Хоукс. Лентата нe участва в основния конкурс.

 

Филмът е посрещан със смесени мнения. Според Джейсън Соломонс от The Guardian: "With Soderbergh shooting and editing his own films, Contagion is well-assembled and propulsive, though like the virus it loses momentum. This is a straight-up movie, serious but, crucially, also slightly silly in the knowing Soderbergh style, always aware that it's a disaster movie, and not a documentary." Статията на The Huffington Post 'Contagion Reviews': What The Critics Are Saying At Venice сумира най-интересните отзиви за филма.