It Gets Loud!

Чувства на наслада и възхищение изпитах, гледайки документалния филм It Might Get Loud на доказалия се в този жанр режисьор Davis Guggenheim (An Inconvenient Truth, Waiting For Superman) за трима от най-добрите китаристи на всички времена – Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White ( The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather).

Филмът предостaвя възможността на всички рок фенове да изпитат тези така чисти и неподправени емоции на радост, докосвайки се до мощния звук на рока. А у зрителите, които не се причисляват към тази група, лентата би могла да събуди интерес с откровеността на тримата си герои. Guggenheim разглежда три нишки, изтъкани от спомените на знаменитите творци, направили ги великите китаристи, които познаваме днес. От откровенията на Jimmy Page разбираме колко неразбрано е било творчеството му от критиците по времето, когато на музикалния пазар се появява албум, превърнал се в шедьовър и емблема на рок сцената, а именно Led Zeppelin IV, включващ песни като Black Dog, Rock And Roll, Stairway To Heaven. От разказа на The Edge научаваме за случайния начин, по който се присъединява към U2 – виждайки закачена обява, в която се търси китарист за рок банда. Успяваме да се докоснем и до борбената същност на Jack White, за когото свиренето на китара представлява борба с цел укротяването на този инструмент. Тук ще направя вметката, че за първи път обърнах по-специално внимание на блус жанра, слушайки любимата песен на White – Grinnin’ in Your Face в изпълнение на Son House. Бих казала, че това е страхотен избор за любима песен.



В началните кадри на It Might Get Loud виждаме почитанието на двама доказали се китаристи, когато в ръцете си Jimmy Page хваща китарата и от нея зазвучава легендарната мелодия на Whole Lotta Love.

It Might Get Loud е филм, в който Jimmy Page, The Edge и Jack White - творци от различни музикални епохи- се събират, за да покажат и споделят със зрителя неизмеримата си любов към електрическата китара.

Лентата успешно изпълни зададената си цел - It really does get loud!

I'm With You by Red Hot Chili Peppers

През около тридесет годишния си живот на музикалната сцена калифорнийската група Red Hot Chili Peppers преминава през доста трудности и изпитания по пътя си да опази своето съществуване. Едни от тях са тези, свързани със зависимостта на някои от членовете на фънк-рок бандата към наркотиците. Оригиналният китарист на групата, Хилел Словак, умира от свръхдоза на 25-ти юни 1988г., на 26 годишна възраст. Мястото му е заменено от бъдещия ключ към успеха на бандата, а именно Джон Фрушанте. Това е човекът, дал живот на едни от най-запомнящите се мелодии в историята на музиката – Under The Bridge, Californication, Scar Tissue, Dani California. Всеизвестен е фактът, че Фрушанте също се причислява към наркозависимите в бандата, вследствие на което е и първото му отцепване от групата през 1992г., което трае до 1999г.,когато Джон, напълно излекуван, отново се завръща на музикалната сцена с Red Hot Chili Peppers, внасяйки нови сили и енергия в предстоящите им проекти. След като през 2006г. на музикалния пазар излезе един от най-продаваните албуми на калифорнийците, Stadium Arcadium, обирайки повечето музикални награди, през 2009г. Джон Фрушанте обяви напускането си за втори и, както личи, за финален път на бандата. Мнозина смятат Stadium Arcadium за един от най-комерсиалните албуми на Peppers, с цел по-голям брой продажби. Истината е, че песните в албума са доста повече, отколкото е било нужно, но все пак в съдържанието му влизат мелодии като Dani California, Snow (Hey Oh), Charlie, Tell Me Baby, Readymade, които допринасят за значимостта на този проект.

Няколко въпроса се въртяха около името Red Hot Chili Peppers през периода след напускането на Фрушанте, който, както вече в предишна статия съм споменавала, е един от най-добрите китаристи на нашето време, и те бяха: Ще продължи ли да съществува групата и ако да, кой ще е заместникът на Джон? Отговорите вече са ясни. Бандата не само запази целостта си, но и с полъх на нови идеи и креативизъм в лицето на настоящия китарист Джош Клингхофер издаде нов албум, озаглавен I’m With You. Споровете относно това, дали Клингхофер успешно заменя Фрушанте, няма да намерят еднозначно решение. Едва ли в лицето на новия си китарист калифорнийците ще открият втори Фрушанте, но все пак качествата и уменията на Клингхофер трябва да са доста впечатляващи, имайки предвид ранга на групата в музикалното пространство.

Слушайки I’m With You, първото нещо, което прави впечатление, е новото звучене на повечето от песните, което е доста по-различно от досегашното общоприето за тази група. Повод за написването на една от композициите е смъртта на Брендан Мълан, близък приятел на квартета и инспиратор на сцената на пънк музиката в Los Angeles. Мелодията на Brendan’s Death Song се отличава с изключителната работа на барабаниста Chad Smith. Концепцията на тази песен би могла да бъде интерпретирана като празненство на живота, преминавайки в обятията на вечността.
"the night’s are long, /but the years are short, /when you’re alive. /way back when, /will never be again, /it was a time. /it’s gonna catch you, /so glad i met you, /to walk a line."

Въведението на “Annie Wants A Baby” ни предлага възможността да се насладим на уменията на един от най-добрите басисти на музикалната сцена – Michael Balzary a.k.a. Flea. Въпреки че работата на Chad Smith в повечето песни остава на заден план, тук тя отново се отличава, сливайки се с делото на останалите музиканти и достигайки баланса на една добре изпипана композиция. 

“Even You, Brutus?” е дванадесетата поред песен в албума. В нея се откроява звукът на инструмент не толкова характерен за работата на квартета, а именно този на пианото. В синхрон с барабаните, мелодията се доближава до джаз стила, което всъщност трае само дотогава, когато се включват вокалите на Anthony Kiedis, който отново ни показва сърцевината на Red Hot Chili Peppers – фънка. Това определено е песен, която заинтригува и която навява спомен за отминали времена в историята на групата. При това произведение няма как да убегне на слушателя насладата, която изпитват музикантите, изпълнявайки композицията. Точно поради тази причина “Even You, Brutus?” притежава всички предпоставки да остави траен отпечатък в съзнанието на феновете. Това е песен, която е заредена с чувства на удоволствие, креативност и наслада.

Албумът разкрива изобилие от вариации относно стиловете в него. Слушайки го, преминаваме през жанрове като psychedelia, в лицето на “Monarchy Of Roses”, акустично звучене (“Brandon’s Death Song), достигайки до леко напомняне стила на Beatles (“Even You, Brutus?”). Иновативността в работата на Клингхофер пренася песните на Red Hot Chili Peppers на друго ниво, различно от характерното за тази група. Готовността на квартета да изпробва различни похвати в творчеството си отваря пред него нови хоризонти, където Клингхофер има пълната свобода да изяви нестандартните си умения. 

В заключение бих искала да допълня, че с излизането на новия албум, Red Hot Chili Peppers наистина успяват да накарат феновете да ги асимилират по нов, различен начин. Новаторството при написването на композициите, дължаща се най-вече на стила на новия член на бандата, определено оставя отворена темата за успешността на песните. Фактът обаче е, че макар и добър да е, “I’m With You” е далече от вдъхновяващ и витален.

Ето го и първият официален клип от новия албум.

Reisefieber

Всяка година през лятото покривът на градската библиотека във Виена се превръща в най-високото открито кино в града. Традицията живее вече осма година. За три и половина месеца киноестетите имат възможността да видят деветдесет и два тематично организирани филма. В сърцевината на събитието през изминалите години са били темите "Покрив", "Кораб", "Италия", "Светлините на града", "Любов", "Хумор" и "Крайм тайм". Това лято покривът придобива значението на истинска летателна площадка, от която да се отправим към всяка въобразима точка на земята, на галактиката или вселената, за да срещнем безброй разноцветни култури. Защото тазгодишната тема е "Reisefieber" или "Треска за пътуване". И освен пътешествията във времето и пространството, програмата на Kino am Dach ни кани да пребродим човешкото съзнание като най-забележителния път, който можем да извървим.

 

От първи юни до десети септември биват прожектирани както някои култови и модерни класики, така и някои по-нови филми на тема "път". Ще изброя част от изключителните ленти, които събитието включва през тази година, за да добиете представа за качеството на програмата. Това са: "Before Sunrise"(1995) - Richard Linklater, "Zabriskie Point"(1970) - Michelangelo Antonioni, "Monty Python And The Holy Grail"(1975) - Terry Jones, Terry Gilliam, "Fitzcarraldo"(1981) - Werner Herzog, "From Dusk Till Dawn"(1996) - Robert Rodriguez, "L'uomo delle stelle"(1995) - Giuseppe Tornatore, "Lost In Translation"(2003) - Sofia Coppola, "Thelma & Louise"(1991) - Ridley Scott, "Natural Born Killers"(1994) - Oliver Stone, "Pierrot Le Fou"(1965) - Jean-Luc Godard, "Vicky Cristina Barcelona"(2008) - Woody Allen, "Bonnie & Clyde"(1967) - Arthur Penn, "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind"(2004) - Michel Gondry, "Inception"(2010) - Christopher Nolan, "La Voie Lactee"(1969) - Luis Bunuel, "THX 1138"(1971) - George Lucas, "Amarcord"(1973) - Federico Fellini, "Fear And Loathing In Las Vegas"(1998) - Terry Gilliam, "The Straight Story"(1998) - David Lynch, "Badlands"(1973) - Terrence Malick, "Plein Soleil"(1960) - Rene Clement, "Arizona Dream"(1992) - Emir Kusturica, "Mulholland Drive"(2001) - David Lynch, "Night On Earth"(1991) - Jim Jarmush, "2001: A Space Odyssey"(1968) - Stanley Kubrick, "Paris, Texas"(1984) - Wim Wenders и "Babel"(2006) - Alejandro Gonzalez Inarritu.

Въпреки че събитието наближава крайната си дата, ние с la sonrisa имахме щастието да го посетим едва преди няколко дни, когато по програма идваше ред на шедьовъра на Стенли Кубрик ''2001: A Space Odyssey". Причините да изберем него са няколко. На първо място поставям факта, че "2001" е една от онези неизчерпаеми частици естетика, от които можем да извлечем по нещо ново при всяко следващо гледане. В резултат от перфекционизма на автора, например, сегментът "Dawn of man" съдържа солидно количество едва забележими детайли, натоварени със символичен смисъл или просто сюжетно значими, за които е нужно наистина набито око, за да бъдат открити при първа среща с материала. Друг важен фактор за избора ни се оказа и богатата виенска връзка в творението на Кубрик. Малко известен факт е, че големият американски режисьор е желал именно версията на Виенската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян на произведението на Рихард Щраус "Also sprach Zarathustra", което звучи на три пъти във филма, за финалната версия на саундтрака. От британския музикален лейбъл Decca обаче не били склонни да рискуват евентуално обезценяване на записа чрез асоциирането с лентата и се съгласили, само при условие че никъде не се споменават имената на диригента или оркестъра. След финансовия успех на "2001" от Decca опитали да се възползват от ситуацията и преиздали записа, като добавили "As-Heard-in-"2001"" на обложката на албума. Междувременно обаче MGM издали официалния саундтрак на филма, като деликатно заменили версията на Караян/Wiener Philharmoniker с тази на Карл Бьом/Berliner Philharmoniker. Виенската връзка не спира дотук. Истината е, че едно от най-прочутите класически произведения днес - валсът "An der schönen blauen Donau" на Йохан Щраус II е вграден трайно в популярната култура именно от Кубриковия шедьовър. Финалните кредити и "An der schönen blauen Donau" на фона на нощна Виена придават ново значение на понятието open air кино.

Ако не "The ultimate trip", то какво би било по-подходящо за подобен тип изживяване. Всъщност два часа и половина, прекарани на най-обикновен пластмасов стол, не олицетворяват всичкия комфорт на света, а и понятия като "Най-красивият покрив на Виена" са силно романтизирани, но "Kino am Dach" при всички положения е глътка свежест и отмора от тегавия мултиплекс. Ето нещо наистина добро за киноманите в бароковия град през летните месеци.

PEARL JAM 20

Pearl Jam Twenty е предстоящият документален филм, хроникиращ живота на една от емблематичните американски рок банди - легендарните Pearl Jam. Поводът е двайсетгодишнината на групата. През 1990 г. Еди Ведър, Стоун Госард, Майк Макрийди, Джеф Амент и Дейв Кръсън поставят началото на един проект с ужасно много потенциал. Групата запазва този свой лайнъп в продължение на цели 20 години с едно изключение. На барабаните Кръсън е заменен първо от Мат Чембърлейн, който обаче скоро напуска, за да се присъедини към лайв бандата на култовото комедийно вариете на NBC Saturday Night Live. За свой заместник Чембърлейн предлага Дейв Абруцезе, с когото зад барабаните групата изживява фурора около дебютния си албум "Ten". Настоящият барабанист на бандата е Мат Камерън, който се присъединява, след като през 1997 неговият Soundgarden се разпада. Останалите оригинални членове са в бандата и до днес. Тази консистентност а и очевидното творческо родство между петимата от Сиатъл допринасят за уникалната биография на Pearl Jam. Както чуваме и Крис Корнел да казва в трейлъра, американските рок банди рано или късно се разпадат, но Pearl Jam просто остават заедно. Съхраняват творческата си потентност и не спират да ни радват с нови тави, коя от коя по-яки.

От няколко дни можем да се радваме на първия трейлър:


Pearl Jam Twenty from Pearl Jam on Vimeo.

Q&A. На Дейвид Линч. С Еди Ведър. Enough said.

Феновете на групата могат да бъдат напълно удовлетворени от името, което застава на кормилото на проекта, а именно доказаният ценител Камерън Кроу (Almost Famous, Jerry Maguire, Vanilla Sky). Това не е първият допир между Кроу и Pearl Jam. През 1992 групата пише две от песните за неговия Singles (1992) - "Breath" и "State Of Love And Trust". Сред останалите композиции в саундтрака личат парчета и на други активни членове на сиатълската гръндж сцена като Alice In Chains, Soundgarden, Chris Cornell и Mother Love Bone.

Синопсисът гласи: "Pearl Jam Twenty проследява годините до формирането на бандата, хаосът, произхождащ от бързото издигане на членовете ѝ до ранг на мегазвезди, оттеглянето им от светлините на прожекторите и изграждането на тесен кръг, който да осигури творческата среда, в която групата да се развива. Разказан в мащабни теми и дръзки цветове с ескалиращ звук, филмът е изваян от над 1200 часа рядък и никога невиждан материал обхващащ цялата кариера на бандата. Pearl Jam Twenty е завършеният портрет на Pearl Jam: отчасти концертен филм, отчасти интимен поглед отвътре, отчасти атестат за безкрайната мощ на музиката и непоклатимите артисти."

Мисля, че този филм ще бъде перфектният начин да отпразнуваме любимата си група.

John Frusciante - from the Sound inside

 Когато писах статията за Red Hot Chili Peppers, обещах, че в друга такава ще разкажа за историята на вече бившия китарист на тази банда. Става въпрос за Джон Фрушанте. Няма да ви затормозявам с ненужна информация за житейския му път, която, при наличието на малко повече интерес, ще можете да намерите в интернет пространството. Все пак ще спомена, че този, толкова съвършен в моите очи творец, e роден на 5 март 1970г. в Куинс, Ню Йорк.
 А ето и каква ще бъде основната тема на тази публикация. Оставям на страна автобиографията на този музикант, тъй като в повечето случаи буди недоволство у читателите, класифицирайки я като ненужен и крайно сух материал, и се насочвам към малко известните факти, свързани с житейския и музикален път на Фрушанте.
  Ще започна с вече споменатия от мен в предишна статия факт, че Джон Фрушанте заема 18 място в класацията на списание "Ролинг Стоун": "100-те най-велики китаристи на всички времена". В нея той се нарежда пред легенди като: Джордж Харисън, Франк Запа, Лес Пол, Ричи Блекмор и др. Ето и линк към самата класация: 100 Greatest Guitarists 
 - Взима участие в албума на The Mars Volta "De-loused in the commatorium" . Присъствието му се отличава в песента "Cicatriz ESP".
- Записал е песен, името на която е "Height Down", с вече покойния актьор Ривър Финикс ("Indiana Jones and the Last Crusade", "My Own Private Idaho"), брат на Хоакин Финикс ("Gladiator").
- Пуснал е в интернет пространството един от албумите си като подарък за своите почитатели, който е бил достъпен на неговата уебстраница. Тъй като Фрушанте не дал име на албума си, това сторили неговите фенове, наименувайки го "From the Sounds Inside". Запитан в интервю за "From the Sounds Inside", той бил объркан и трябало да бъде информиран какво е това.
 - Направил е късометражен филм за къщата си ("Stuff") през 1993г., с участието на приятеля му Джони Деп и музиканта от Butthole Surfers Gibby Haynes. Филмът е излъчен директно по Dutch TV през 1994г., веднага след като Фрушанте дал специално интервю за тази телевизия. Лентата представя на бавни обороти къщата отвътре на фона на тежък psychedelic.
 - Напуска Red Hot Chili Peppers по средата на турнето им за албума "Blood Sugar Sex Magic". Впоследствие става ясно, че Джон е зависим от хероин и е бил на косъм да загуби битката с него. В групата се завръща през 1999г., напълно излекуван от предишните си зависимости и готов да записва по албума "Californication".
 - Във видеото към песента "Scar Tissue" той кара кола, за която няма разрешително, а и никога не е възнамерявал да има такова.
 - Посещава курсове в Musicians Institute of Technology.
 - Фрушанте обича да рисува и тренира йога.
 - Има двама братя, Ерик и Майкъл и две сестри, Лили и Анна.
 - Баща му работи като съдия.
 - Корените му са италиански.

 На финала ще ви представя официалното видео към една моя много любима песен на уникалния талант Джон Фрушанте.

The King Of Limbs By Radiohead

Когато си почитател на качествената музика, най-голямата грешка, която можеш да направиш, е да не следиш отблизо най-блестящо постоянната британска банда за последните две десетилетия. Става дума за момчетата от Рейдиохед, а аз смятам с помощта на следващите разсъждения да поправя въпросната грешка, нещо, което планирам да направя от известно време. Поводът за това  е „The King Of Limbs”, който имах възможността да прослушам малко след излизането му.  В него Том Йорк напява, както за едно тежко престъпление, а именно откраднатата магия, така и за изтръгването му от един блажен сън на невъзприятия и въвличането му в този реален, суров свят. Мога да кажа само едно:  Без паника! Магията си е точно на мястото...

Дългоочакваният осми дългосвирещ албум на британците съдържа осем композиции и трае едва 36 минути, което го прави най-краткия в дискографията на групата. Разочароващо с оглед на дългата пауза между него и силния „In Rainbows” от 2007.

За кратката си продължителност  тавата съдържа солидно количество от характерния за групата здрав груув и твърде малко от отличния Джони Грийнууд. В общи линии реалните инструменти остават на заден план за сметка на електрониката, което отнема от сетивната чувственост на албума. Който очаква да чуе част от класическия рок вайб на групата, го чака разочарование. Ако загърбим предразсъдъците обаче, да се насладиш на така или иначе качествения нов Рейдиохед не е никак невъзможно.

“The King Of Limbs” получи предимно позитивни отзиви от критици и музиканти, но бе засипан с по-скоро противоречиви оценки от обикновения фен, който завиши прекомерно очакванията си след по-продължителния период без нищо ново от Том Йорк и компания. Вероятно влияние оказва и тенденцията всеки нов проект на групата да бъде сравняван с гениалния „Kid A”(2000), който представлява един солиден монумент , определящ за популярната култура, и като цяло е дяволски труден за надминаване. Във всеки случай албумът притежава експерименталната различност, за да прикове вниманието, и артистичната компетентност, достатъчна, за да спечели уважението ти.

Чувството за разцъфваща пролет в „Bloom” поставя началото на поредицата ексцентрични експресии, съставяща “ The King Of Limbs”. Електронните бийтове постепенно втълпяват усещането за извратената реалност, в която ни въвеждат лириките и провлачените стонове на Том Йорк. “Morning Mr. Magpie” нахлува на LSD и мародерства в продължение на близо 5 минути, за да бъде последвана от “Little By Little”, което се оказва първото истинско рок парче в тавата с параноичните, изпълнени с носталгия вокали и електрическото пиано – наслада за сетивата. Ако не говорех за Рейдиохед, вероятно бих се осмелил да нарека „Feral” „пълнеж”.  Следващия „Lotus Flower” обаче мога да определя като забележителна и обсебваща от първото слушане композиция. Неслучайно видеото към нея съпроводи официалния рилийз на албума в интернет, а движенията на Том Йорк, целящи да наподобят  танц, се оказаха заразни. Изчистеното, първично звучене на  „Codex” и “Give Up The Ghost” носталгично  припомня за миналия век, когато такива творби преобладаваха в творчеството на групата, а засегнатите теми като самоубийство, чистота на душата и приказните мотиви ги правят най-лиричната част от албума. Заключителната песен „Separator” впечатлява с интересен ритъм и поддържа като цяло високото ниво на тавата.

В заключение можем да обърнем внимание(можем и да не го правим) на мнението на Лиъм Галахър от Оейзис, който неотдавна разкритикува новия материал на Рейдиохед като го категоризира като музика „за някакво шибано дърво”, визирайки 1000-годишното дърво в Уилтшир, дало името на албума. Ако се вслушаме в лириките на началното парче обаче, можем да доловим вдъхновеното тристишие:

And while the ocean blooms

It’s what keeps me alive

So I lose and start over

което нашепва, че докато океанът разцъфва оксфордската петорка няма да губи магията си и ще продължава да бъде непоклатима. Точно като онова дърво в Югозападна Англия...

Вдъхновението, наречено Red Hot Chili Peppers

  Реших да публикувам едно мнение за една моя много любима група, а именно Red Hot Chili Peppers. Поводът за това е не само, че музиката, която те творят, ми е меко казано на сърце, а и фактът, че тази година излиза техният нов албум.

 Всичко започна преди две години. Просто ей така- любов от пръв поглед, е в случая от първо слушане. Започна се с познатите "Californication", "Under the bridge" и т.н., за да се стигне до познаване на текста на всяка една тяхна песен в детайли. Чувството, което изпитвам- чувство на жизненост, на себепознание, когато слушам музиката, сътворена от Джон Фрушанте, Чад Смит, Антъни Кийдис и Флий, е наистина великолепно. Винаги, когато нещо не е наред, знам, че RHCP са насреща. Когато се вслушаш в мелодията и възприемеш текста, успяваш да се докоснеш до нещо изключително истинско.  Нещо, което се намира в душата на всеки един от нас. Нещо, което те кара да се почувстваш наистина жив и свободен. Осъзнаваш, че около теб е пълно с любов и щастие, стига само да повярваш в тяхното съществуване.
 В музиката на калифорнийците всеки ценител може да открие част от себе си. Текстовете на групата засягат много разнообразни теми, а техен автор е най-често вокалистът й Антъни Кийдис. Темите, които той засяга са приятелство и любов, тийнейджърски гняв и агресия, сексуални теми, връзката между музиката и секса, политически и социални коментари, романтика, самота, глобализация , слава, Холивуд и Калифорния, наркотици, алкохол и др. Успях ли да Ви убедя в разнообразието, което ни предлагат RHCP?
 А като стана дума за фронтмена на групата Антъни Кийдис, няма как да не се похваля, че преди около месец прочетох книгата "Белези", в която музикантът разказва за целия си житейски път, без да ни спестява нищо. Книгата ни предоставя и информация за сформирането, развитието и превръщането на групата в една от най-популярните и успешни групи на световната музикална сцена.

  Няма как да не обърна внимание и на останалите членове на RHCP. Ще започна с един велик китарист на нашето време, а именно Джон Фрушанте. Неслучайно заема осемнадесето място в класацията "Топ 100 китаристи" на сп. "Rolling Stone". Фрушанте внася много по-мелодичен и видоизменен звук в музиката на бандата, което е най- осезаемо в албумите "By The Way", "Californication" и "Stadium Arcadium". Друг интересен факт относно Фрушанте, на който се натъкнах миналата година и смятам, че заслужава да му бъде отделено внимание, е обявяването му за най- добър китарист в последните 30 години след допитване, проведено от радио BBC 6 Music. Повече от 30000 слушатели са наредили Фрушанте в личната си класация пред легенди като Слаш, Принс, Мат Белами (Muse) и Кърк Хамет (Metallica). За съжаление обаче официално е птвърдено, че Джон Фрушанте е напуснал RHCP и се е отдал на соловата си кариера, която също ще бъде обект на моите коментари, но някъде напред в близкото бъдеще.

  Сега ще ви представя накратко и останалите двама музиканти в състава на RHCP, а именно басиста Флий и барабаниста Чад Смит.
  Нека започна с Флий- наистина един многообразен и разноцветен образ. Още от детските си години Флий прави впечатление на обкръжаващите го с уникалността си. Попадайки в ново училище и нова среда, той не е сред популярните деца най-вече заради странния си музикален вкус. Откъде идва прякорът му Флий (от англ. бълха)? От приятеля му Антъни Кийдис, който впоследствие става негов музикален партньор и брат по съдба. Прякорът му олицетворява и самата същност на музиканта, а именно неговата капризност и непредсказуемите му действия. Искам също така да споделя с вас, че наскоро гледах уникалния "The Big Lebowski " и познайте кой участваше в него. Да! Флий. Каква роля играеше ли?- Тази на нихилист. Повярвайте ми, справяше се отлично. http://www.redhotchilipeppers.com/

 И така дойде времето да представя и последния от членовете на фънк рок групата- барабаниста Чад Смит. Ще загърбя тривиалните твърдения, че Чад Смит е прекрасен музикант и ще обърна внимание на това, което го отличава от останалите му колеги в групата в моите очи. Интерсното за него е, че през 2008г. участва в супергрупата Chickenfoot, а също така и през различни периоди от кариерата си в соловите проекти на Джон Фрушанте, Дейв Наваро и др.

   Всъщност, като се замисля, никак няма да бъде лошо всеки един от членовете на групата да последва примера на Антъни Кийдис и да разкаже за житейския си опит, защото той наистина ще бъде поучителен за повечето от нас.
   Като заключителни думи ще изразя радостта си от предстящото излизане на новия албум на RHCP на музикалния пазар. Вдъхновението на албума е почерпено от твърде интересните приятели на бандата, техните невъзможни истории и пътешествия на изкривените им до краен предел възприятия. Затова и първоначалната идея за име на албум звучи по следния начин: " Dr. Johnny Skinz's Disproportionately Rambunctious Polar Express Machine- Head".
  И така, хора, нека магията, наречена RHCP, бъде с вас!