Ревю: This Is Not a Film (2012)

Survival of the fittest е моделът, белязал киното на Иран през последните десетилетия. Този, който метафоризира творчеството си до степен, позволяваща му да лавира между ударите на цензурата, оцелява - докато един ден не успее. В този смисъл, единствената вирееща разновидност на аудиовизуалната медия е артхаус киното, а неблагородната почва на иранското изкуство отправя все по-сериозни предизвикателства към обитателите си. Те трябва да бъдат все по-находчиви, за да не свършат като плячка в ръцете на ахуманната политическа действителност. Така, например, Джафар Панахи, създател на провокативни авторски проекти като The White Balloon и Offside, успява да пренесе последния си филм (действен оксиморон, наречен This Is Not a Film) чрез флашка, скрита в торта, до Кан, където да бъде прожектиран на фестивала през 2011-та година. Това се налага заради наложената му забраната да снима филми. Така, вместо социалният глас на творците в Иран да бъде трайно заглушен, на бял свят се появява лентата на Панахи и неговия приятел Моджтаба Миртахмасб, която се явява най-звучния шамар в лицето на потисничеството в страната от известно време насам. Озадачаващо е, че филмът е показван на София филм фест, но до мен не са достигнали никакви отзиви и дори едва сега откривам това.

Това не е филм, това е животът на иранския режисьор Джафар Панахи.

През 2010-та той е арестуван в дома си заедно с двама свои колеги и по-късно осъден, а присъдата му е потвърдена от иранското правителство. Разбира се, престъпленията му не са уточнени, защото причините за ареста не са юридически, а изцяло политически. Каквито всъщност са и надеждите му за спасение, тъй като пред него стоят единствено политически аргументи. Редица влиятелни световни творци застават зад режисьора и се обявяват за неговото освобождаване. Сред тях са титани като Скорсезе, Спилбърг, Итън и Джоел Коен, Оливър Стоун и Пол Томас Андерсън. Сред защитниците му са и директорите на Европейската филмова академия, Берлинале и кинофестивалите в Карлови Вари и Ротердам. Кариерата на Панахи е утвърдила позицията му на противоречива личност в Иран, а два от филмите му са били забранявани от ислямистката власт - The Circle и Crimson Gold (по сценарий на Абас Киаростами).

Това не е филм, защото Панахи не може да прави филми. Присъдата му е шест години затвор и двайсет години забрана да снима, да пътува, да бъде политически активен или да дава интервюта. Това е видеоматериал, заснет от неговия приятел документалист Моджтаба Миртахмасб. В началото е идеята на Панахи да заснеме деня си, разговорите с близките и адвоката си и най-вече да даде израз на крепостническия си бит, което преди криминализирането на тази дейност е правил чрез филмите си. В тях винаги е присъствал персонаж, с който режисьорът да се отъждестви; това виждаме в откъс от The Mirror, където той показва своя порив да захвърли булото на религиозното потисничеството и да стане героя, напуснал парадно сценария на политическата цензура. Сега той проявява изключителната изобретателност на човек, който диша кино. Лишен от всякакви технически предпоставки и против всяко правило на седмото изкуство, той прави филм, в който да разкаже нова история за Иран, за града, за хората и за иранското кино.

Това не е филм, защото всеки филм си има технически екип, който рафинира крайния продукт. Тук буквално чуваме хриптящото дишане на Панахи. Движението на камерата е хаотично, но това е така, защото поведението на субекта пред нея е непредвидимо. Чуват се и произволни урбанистични звуци, които допринасят за това градът да се превърне в активен персонаж.

Но това е филм, който Панахи не може да заснеме сам. Лентата започва със статична камера, показваща дома на режисьора. Виждаме го да закусва, да провежда телефонен разговор, но не може да става дума за каквото и да е директно обръщение или апел. Той осъзнава, че този подход няма как да работи. От съществено значение е да го видим като герой на чужд проект, за да постигне легитимност през себе си и пред зрителя. В тясна връзка с това стои неуспешният опит на режисьора да разкаже последния си сценарий, който при тези обстоятелства няма как да се материализира. Целта не е да бъдат изиграни само диалозите, но и да се навлезе в сърцето на скрипта като бъде пресъздадена сценографията. Панахи опитва да постигне това, очертавайки с лентички границите на филмовия си свят и вкарвайки в него предмети от дома си. В един момент режисьорът спира и прави констатация, говореща за вътрешните му колебания, но и за безграничния му ентусиазъм: ако филмите можеха да бъдат разказани - защо да правим филми? Именно. Вместо това и вместо всякаква схематичност, той решава да прави това, което е научил от киното - да наблюдава и да документира.

Това е филм, защото, въпреки мъглявите си цели и безумните си ограничения, проектът изглежда изненадващо кинематографично. Интересни в тази връзка са безсмислените на пръв поглед кадри с пълзящата из жилището игуана. Те внасят необходимата визуална провокация, за да може не-филмът да бъде наречен филм при желание за това. Когато нещо събуди любопитството му, Панахи просто снима (дори в случая с телефона си). Това е неговият начин да абсорбира света. След като Миртахмасб напуска дома му, но оставя камерата включена, режисьорът намира нов главен герой за не-филма си и успява да заснеме една последна красива сцена преди последното отрязване на лентата. Той интервюира момчето, което изхвърля боклука докато двамата слизат към изхода и враждебния за Панахи свят навън. Последните думи, които той чува преди финалните надписи е предупреждение да се прибира, за да не бъде видян с камерата.

Това не е филм, това е киното в ролята на точно това, за което го смята иранското правителство - оръжие. Това е индиректно обръщение към всеки, който е там да слуша. И то използва единствено кинематографични аргументи.

Това не е филм, това е тъжната и вдъхновяваща история на иранското кино.

Review: Contraband

Contraband е името на новия филм, в който участва Марк Уолбърг. Истината за тази лента е съвсем проста - това е от онези посредствени, предвидими екшън филмчета, на които спокойно можеш да изкараш един сън. Contraband не заслужава да бъде гледан на кино, та дори и не заслужава да бъде гледан въобще.

Режисьор на лентата е Балтазар Кормакур, който, освен като филммейкър, се подвизава също така и като актьор. Всъщност Кормакур играе персонажа на Марк Уолбърг в Contraband в исландския му оригинал Reykjavik-Rotterdam.

В Contraband виждаме Уолбърг в ролята на Крис Фарадей - бивш контрабандист, сложил край на незаконната си кариера, за да се отдаде на тих и спокоен семеен живот. Но, както се очаква, спокойствие в битието му няма да има. Причина за това е нескопосаният зет на Фарадей, който се забърква в нелегалната дейност, в която водеща фигура преди време е бил съпругът на сестра му. Както се оказва, партньорите, с които невръстният зет на Крис си има вземане-даване не са много стока и тъй като младежът опропастява заплануваната им печалба, го чака смърт. Но на помощ се притичва Фарадей и така се поставя началото на множеството отегчителни екшън сцени, с които режисьорът на филма е искал да блесне, но за нещастие ентусиазмът не довежда  до нищо добро в работата му. Няма да пропусна да спомена, че участие в Contraband взима Кейт Бекинсейл, чиято роля в този филм - съпруга на Фарадей, впоследствие жертвено агне, което трябва да бъде спасено от лошите - е на светлинни години от тази ѝ в Laurel Canyon.

Накратко, филмът предлага Марк Уолбърг с тясно прилепнала тениска, която да подчертава релефите му, боеве на татуирани мъже без и с Марки Марк и жертвена, хленчеща жена, която съпругът ѝ рицар трябва да спаси. Единственото по-интересно нещо в Contraband е участието на Бен Фостър (3:10 To Yuma). Не че и неговата роля е нещо запомнящо се, но Фостър на моменти успява да прогони заспалата атмосфера, витаеща около филма.

Не бих препоръчала на никого да гледа Contraband - отделеното време ще е било напразно. Филмът не предлага нещо, което вече да не е било разгледано безброй пъти в други ленти на този жанр. 

Review: Young Adult

Young Adult  е новият плод на съвместната работа между сценаристката Диабло Коди и режисьора Джейсън Райтман. Стилът на взаимната им работа е добре познат на аудиторията от излезлия през 2007 година  Juno.

Историята в Young Adult се развива на две географски места, където животът на главния персонаж протича по различен начин. Минеаполис е градът, където Мейвис Гери (Чарлийз Терон) прекарва порасналата, съзряла част от житейския си път, докато родният ѝ град е светът на тийнейджърските ѝ мечти, мястото, което ѝ е носело щастие и където центърът на внимание винаги е била тя. Мейвис е писателка на романи в жанра young adult. Живее сама, чувствайки се изключително самотна, като единственият приятел в живота ѝ е домашният ѝ любимец – куче на име Долче. Наскоро разведена, изпаднала в задънена улица с кариерата си, тя решава да се върне там, където е родена и израснала. Основната причина за това е бившето ѝ гадже от гимназиалните години Бъди Слейд (Патрик Уилсън), който вече, освен че е женен, има и дете. Но за Мейвис този факт не се оказва проблем, тъй като, както самата тя казва, те са създадени един за друг. Връщайки се в малкото си родно градче, където всички се познават, личността на героинята ни предоставя възможността да навлезем все по-надълбоко в същността ѝ. Откриваме една изключително нестабилна и неуравновесена персона, която се определя като алкохоличка.  По пътя си към спечелването на сърцето на Бъди тя среща бивш свой съученик, който всъщност е единственият, осмеляващ се да ѝ казва истината такава, каквато е в действителност. Името му е Мат Фрийхоф и е известен в града заради инцидента, който е претърпял в ученическите си години и който душевно и физически го е белязал за цял живот. Мейвис извървява дълъг път, докато открие и асимилира Аза си, като през този период на зрителите е предоставена възможността да станат част от един не толкова смешен, колкото тъжен и деградивен свят.

Сценарият на Диабло Коди определено не успява да впечатли с нещо по-особено, придържайки се към характерния за Коди стил. Сравнението с написаната от тази сценаристка в Juno история е несъстоятелно и определено не на място. Лесно се откриват пропуски и неточности в сюжета, но пък за сметка на това режисурата на Young Adult е от доста високо ниво, като за пореден път изпъкват отличните професионални качества на Джейсън Райтман (Juno, Up In The Air).

Review: Tinker Tailor Soldier Spy

  

   Трудно можем да се усъмним във версията на Джон льо Каре за живота в Британските секретни разузнавателни служби. Именно защото самият той е бил част от MI6 в един определен момент от живота си. В този смисъл имаме пълно оправдание да смятаме, че животът на шпионите от британското разузнаване в действителност е много различен от този, който познаваме от популярната култура. Но как бихме могли да предположим, че той може да бъде толкова разтърсващ, напрегнат и подвижен, когато преследванията, престрелките и невероятните каскади са толкова далече от действителността, а агентите от MI6 в крайна сметка не са Бонд? Отлична работа да ни убеди в това върши шведският режисьор Томас Алфредсон, заедно с целия екип, работил върху най-новата адаптация по британския автор. Те ни представят MI6 като мощна и организирана, но и чувствителна структура, в която всеки може да бъде враг и заплахата винаги е трудно разпознаваема. На творчеството на льо Каре са базирани немалко висококачествени кино и телевизионни продукции, но "Tinker Tailor Soldier Spy", с потенциала си за мигновена класика, определено се нарежда сред най-дпбрите.

 

   Циркът, както британското разузнаване е наричано във вътрешните среди, е оглавяван от Контрол (Джон Хърт). Той изпраща един от агентите си (Марк Стронг) в Будапеща на среща с унгарски генерал, който трябва да достави ключова информация за евентуална руска къртица във висшите ешелони на MI6. Мисията не само не протича по план и агентът е разкрит и прострелян, но също така вдига на крак руските редици, което довежда до напускането на Контрол и най-доверения му човек Джордж Смайли (Гари Олдман). Скоро Контрол умира, а Смайли получава задачата да открие шпионина, проникнал в структурите на разузнаването, като заподозрените са четиримата най-високопоставени действащи агенти - Пърси Алелайн (Тоби Джоунс), Бил Хейдън (Колин Фърт), Рой Бленд (Киърън Хайндс) и Тоби Естерхаз (Дейвид Денсик), символично означени с кодовите имена: "Tinker", "Tailor", "Soldier", "Poor Man", а самият Смайли - "Beggarman". 

   Когато говорим за точно тази творба на льо Каре, няма как да не споменем блестящия минисериал на BBC от 1979 г., който поставя летвата достатъчно високо. И докато неговите създатели са разполагали с предостатъчно време за разгръщане на историята (общо 290 минути), то сценаристите на кинопродукцията, Бриджет О'Конър и Питър Строган, са опитали да се вместят в само два часа и седем минути, което е сериозно ограничение, когато говорим за толкова богат материал. Компресираността на сюжета предполага някои лишения, най-лесно забелязващи се в отсъствието на подробни обяснения и разяснителни пасажи, характерни за криминалните и шпионски мистерии. В това отношение авторите на сценария не просто не подценяват аудиторията си, но дори леко я надценяват. Защото "Tinker Tailor Soldier Spy" е наистина труден за следване и изисква огромна концентрация, за да не свършиш изгубен из заплетените коридори на шпионския свят.

   В киното Томас Алфредсон пробива през 2008 г. със смазващия "Let The Right One In", макар че това не е първият му режисьорски опит ("Fyra nyanser av brunt" един от отличимите му проекти). Тук шведският режисьор утвърждава името си на уравновесен творец с усет за стил и визия. Технически "Tinker Tailor Soldier Spy" се доближава до съвършенството. Блестящите операторска работа (Hoyte Van Hoytema, работил с Алфредсон и в "Let The Right One In"), костюми (Жаклин Дюран) и музика (Алберто Иглесияс) правят филма страхотно атмосферен и изграждат един автентичен Лондон от седемдесетте, оцветен в различни нюанси на кафявото. Светът на шпионажа изглежда някак институционално смътен и студен. Специално внимание заслужава монтажът, дело на Dino Jonsäter, който се справя с предизвикателството да поддържа действието в отлично темпо и да изгражда натурално напрежение. А това изглежда изключително трудна задача, като вземем предвид, че основният двигател на действието е информация, която получаваме от многозначителни разговори между шпиони, а туистовете са съзнателно заглушени от нетрадиционната структура на лентата.

   Смайли на Олдман е най-силният елемент в този отличен продукт. Трудно е да си представим изпълнение, което да въздейства толкова интензивно и на толкова различни нива, както това на Олдман прави, когато основната му цел е да изглежда хладнокръвно безизразно. В едно от най-високите постижения в кариерата си той се въплъщава в сломен, застаряващ бивш агент на британските тайни служби, на когото, след като е приключил с шпионажа и изгубил съпругата си,  не остава много, освен да чака смъртта. Възможността, която го връща в играта, го кара да се чувства отново жив, не заради патриотичната стойност на разобличаването на руска къртица във високите етажи на разузнаването, а защото MI6 е целият му живот. С крайната си неекспресивност играта му постига чудеса в областта на активното мълчание и издига в култ психологическото въздействие на тишината. През първите петнайсет минути Смайли нe проронва дума, а дори и след това говори малко. Той е перфектният рефлективен наблюдател. Гари Олдман изобразява този класически герой с невероятна деликатност и премереност и го персонализира до такава степен, че го прави безпрекословно свой и неповторим, напълно разграничим от образа на Алек Гинес в минисериите на BBC.

   "Tinker Tailor Soldier Spy" е елегантен шпионски трилър за мислещи хора, рамкиран от силна актьорска игра, солидна режисьорска работа и автентична атмосфера. Той показва колко вълнуващ, опасен и умен може да бъде шпионският свят и разкрива потенциала на човешкия интелект. Един от годишните ми фаворити.

4.5/5 

Review: Drive

Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.

 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 

Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 

Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

Review: The Help

   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.

   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 

  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5 

Review: Life in a Day

На 24-ти юли 2010г. хора от 192 държави заснемат случаващото им се на тази ден, което може да бъде нещо необичайно или пък просто да представи ежедневието им такова, каквото е, без да бъде излишно доукрасявано. Заснетите непрофесионално материали са качени в YouTube, a продължителността им надхвърля 4000 часа. Целта на тази идея е да се създаде филм, направен от самите нас, чиято съставна част да бъде собственото ни ежедневие, личните ни премеждия, успехи, интереси. Life in a Day е името на продукта, сътворен от хилядите личности, решили се да станат част от инициативата на YouTube в колаборация с продуцентската фирма на братята Ридли и Тони Скот и да покажат това, което са, това, от което се интересуват, заниманията си, правейки го обществено достояние чрез качването на материалите си в интернет пространството. 

Основен принос за успеха на Life in a Day имат режисьорът му Кевин Макдоналд, носител  на Оскар през 2000г. за документалния си филм One Day in September (1999) и монтажистът  Джо Уокър (Hunger), които заедно преминават през 4500 часовия материал, за да подберат най-доброто и да го пресъздадат в 90 минутна лента.  

            

24-ти юли започва в полунощ на фона на пълнолуние, заснето от различни точки на земята. Разновидностите за начало на деня са представени чрез хора, намиращи се на хиляди километри едни от други. Но също така ставаме свидетели и на сходствата при всеки един от нас, базиращи се върху човешката ни същност. Денят започва със стандартните методи  за поздрав на едно типично ново начало: миене на зъби, бръснене, закуска. Следват работа, обяд, вечеря. И измежду всичката тривиалност откриваме и необикновеното, което ни заобикаля. Ставаме свидетели на раждане на жираф, заколване на крава, кражба на храна от хранителен магазин, сватби. Проследяваме куража на момче от Ню Йорк да признае пред баба си хомосексуалната си същност и множество други картини, предтставящи ни сходтсвата и различията, породени от еднаквостта и своеобразността на природата ни. 

Life in a Day е филм, чрез който успешно усещаме и се докосваме до човечността по един доста интимен и забавно поднесен начин. От филма блика реална любов, без всъщност в нито една сцена да има загатване за секс. Без излишна сантименталност лентата се докосва до най-чувствителната част от нашето съзнание, именно защото показва истинския живот, нашия живот. 

Review: 30 Minutes or Less

30 Minutes or Less е новата колаборация между режисьора Рубен Флайшър и нашумелия с ролята си на Марк Зукерберг в The Social Network Джеси Айзенберг. Очакванията на аудиторията за успешен продукт между двамата се оказаха напразни. Нивото на лентата е в пъти по-ниско от това на Zombieland (2009), където сполучливостта на съвместната работа между гореспоменатите личности е лесно забележима. 30 Minutes or Less e безмилостен към публиката - празно и неуместно развито съдържание, където незабавата и липсата на хумор заемат челните позиции. За 83 минутната продължителност на филма зрителят трудно успява да запази присъствие на духа, като покаже смелост, достигайки финалните надписи. Описанието на този филм би било най-точно, ако съдържа думите плосък, грозен, липсващ интелект. Обобщението гласи: културната издръжливост на филма в никакъв случай не е по-дълга от тази, заложена в заглавието му.

Като главен персонаж виждаме Ник (Джеси Айзенберг), разносвач на пица със скромен живот в малък град. Според политиката на пицарията, в която работи, ако доставката отнеме по-дълго от 30 минути, пицата е безплатна (ето от къде идва заглавието на филма, търсенето на каквато и да е семантика е излишно). Пътят му се пресича с тези на разглезения лентяй Дуейн (Дани Макбрайд), който търси начин да се отърве от баща си и по този начин да наследи лотарийното му богатство, и неговият верен другар в безделниченето Травис (Ник Суордсън). Престъпните намерения на двамата раждат идеята да използват Ник като инструмент, чрез който да си набавят парите, нужни за наемането на убиец. Те го залавят и прикрепят към него бомба, като по този начин го принуждават да обере банка преди времето му да изтече. В последвалия хаос героят търси помощ от най-добрия си приятел Чет (Азиз Ансари), въвлича момичето, в което е влюбен, бяга от полицията и опитва да надхитри похитителите си. 

Все пак не мога да отрека, че са налице и няколко наистина смешни шеги, откриващи се най-вече в несъдържателните разговори между двамата най-добри приятели Ник и Чет. И естествено тези забавни, но оскъдни времеви моменти са изцяло извън контекста на основното действие, което e безинтересно, безмислено, глуповато и лишено от хумор - все качества в минус за филм, окачествяващ се като комедия. 

Няма как да не спомена името на Майкъл Дилиберти - сценарист на 30 Minutes or Less и виновник за натрапчиво набиващите се смислови пропуски в сценария на лентата. Също така тук ще направя анализ на персонажа на сестрата на Чет и обект на любовния интерес на Ник - Кейт (Дилшад Вадсариа). Всъщност нейната осовна функция - да покаже на аудиторията блясъка на красотата си, беше изпълнена успешно. С това ролята ѝ във филма е повече от обстойно разгледана и напълно изчерпана. За разлика от Валдсариа героят на Ансари беше доста "по-комплексен" - на моменти смешен, изключително неубедителен, но все пак смешен. Неприятната изненада идва в лицето на образа на Джеси Айзенберг. Трудно е да спреш да си го представяш като Зукерберг в The Social Network, където се справи повече от успешно. Играта му в 30 Minutes or Less ще бъде лишена от моя страна от каквито и да е комплименти - крайно неубедителна и непровокираща по никакъв начин интереса ми.

30 Minutes or Less е само 83 минути, но с изминаването на 20-та минута започнах да си задавам въпроса "Какво още може да покаже лентата и как трябва да стане това, за да придобие смисъл цялото това безразборно лутане на действието?". Въпреки скоростното развитие на филма и бързото му приключване,  30 Minutes or Less по никакъв начин не е  в състояние да донесе наслада на аудиторията си.

Viennale 2011 Review: The Artist

   Текстът е във вида, в който е публикуван във Framespotting.net на 23.10.2011


   Годината е 1927, мястото е все още младият, но славен Холивуд. Въведени сме в препълнен кинотеатър, на чийто екран вървят последните минути от "A Russian Affair" - новия филм на най-бляскавата звезда на киното - Джордж Валентин. Музиката на оркестъра обрисува случващото се на екрана. Артистът чака нетърпеливо финала зад кулисите, за да дари след това публиката с възможността да се докосне до него. Оркестърът нанася няколко финални щрихи и замлъква. След края на този филм във филма откриваме, че светът на Валентин е ням. Начинът, по който това се случва, ме разсмива за първи път и съм някак дълбоко убеден, че не е за последен. Не можем да чуем аплодисментите от възторжената аудитория, но артистът ги чува. Той ни показва това по широката усмивка, с която приема овациите. Той е щастлив на сцената, неговото място е там. Към този момент съм вече уверен, че в епохата на CGI и 3D имам възможността да видя нещо специално.

   Режисьорът и сценарист Мишел Азанависиюс ни запознава с холивудската звезда на върха на славата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) и обикновеното момиче, което мечтае за бляскаво бъдеще във филмите, Пепи Милър (Беренис Бежо). Съдбите на двамата се преплитат и това ги променя завинаги. Вододелният момент в живота на Валентин, който е експерт в областта на нямото кино, идва, когато започва преходът към филмите със звук - talkies. Той остава убеден, че единственото, което публиката иска, е да го вижда, а не да го чува, но неговият продуцент (Джон Гудман) му показва ясно, че не се нуждае от него по пътя към модернизацията. В лицето на Милър, чийто старт в киното, иронично, самият Валентин е подпомогнал, студиото открива новата си голяма звезда. Опитът на героя да продължи своята кариерата самостоятелно, като сам продуцира и режисира следващия си ням филм, се оказва нищо повече от един анахронизъм, който бива разгромен от успоредно прожектирания говорещ филм с участието на Пепи Милър. Това е моментът, в който Валентин започва да вижда екранния си образ, погълнал почти напълно личността му, като отживелица, а дните му на кинозвезда изглеждат преброени.

   За да ни бъде представен днес като едно хомогенно и завършено цяло, филмът е развит като идея и реализиран от един добре сработен екип. С оператора Гийом Шифман и композитора Людовик Бурсе Азанависиюс е работил и в предишни свои проекти. Що се отнася до водещите актьори - техният талант е част от инструментариума на режисьора от няколко години, въпреки че едва с "The Artist" той успява да го сподели пълноценно с по-обширна международна аудитория. Жан Дюжарден, Беренис Бежо и Мишел Азанависиюс работят заедно по френската шпионска комедия "OSS 117: Le Caire, nid d'espions" през 2006 година, a режисьорът използва Дюжарден и в продължението от 2009.

   "The Artist" е нов, ням, черно-бял филм, който, противно на логиката на модерния свят, функционира безгрешно на всички нива. Той се превърна в един от фестивалните хитове на есента благодарение на ентусиазираното одобрение на критиците. В Кан филмът бе един от най-добре приетите, а Жан Дюжарден получи актьорския приз на фестивала. С оглед на логично мащабните очаквания, първият шок, който филмът ни поднася, е откритието за неговата непретенциозност. Всъщност историята е ужасно универсална и дори донякъде тривиална. Тя звучи еднакво актуално както преди осемдесет години, така и днес. Приказката за амбицираната мечтателка и опитния артист, който ѝ помага по стълбата на успеха, но и чието време в бранша изтича, е разказвана много пъти дори само в Холивуд. Въпреки това тонове оригиналност кипят изпод простотата на максимално изчистената основна сюжетна линия. В същото време лентата не допуска посредствеността в своята максима, остава концентрирана и целенасочена в разгръщането на засегнатите теми - за промяната като порок или неизбежност, задушаващата гордост, обикновения инат, замаскиран като стоицизъм.

   Въпреки че филмът остава безсловесен през почти цялата си продължителност, неговите герои общуват помежду си и със зрителя на много различни нива. Те са самото въплъщение на термините "многоизмерен" и "пълнокръвен". Актьорската игра е от класа, която трудно може да бъде надмината през целия киносезон. Всички признания към Дюжарден са напълно заслужени, като френският актьор изглежда все по-навътре и в борбата за Оскар. Той получава многопластов и задълбочен персонаж и огромна свобода, за да го развие. Играта му преминава през смайващ брой нюанси на актьорското майсторство. В следната последователност откриваме: аристократична самоувереност, студенокръвна гордост, деликатна чувственост, яростна безпомощност и накрая пълно отчаяние, всички те рамкирани от освежаваща физическа комедия. Неговата партньорка - Беренис Бежо също заслужава кредит за изключително чаровната си и изразителна работа. Мимиките и жестовете на двамата убедително препращат към стилистиката на нямото кино, без да надхвърлят границите на допустимото. Сред поддържащите актьори откриваме, освен симпатичния териер, който следва Валентин навсякъде, имената на Джон Гудман (филмов продуцент), Джеймс Кромуел (верният шофьор и асистент на Джордж Валентин), Пенелъпи Ан Милър (съпругата на главния герой) и дори кратко камео от Малкълм Макдауъл. Техният холивудски блясък не позволява на продукцията да изглежда твърде "чужда" за широката аудитория.

   В един от най-ярките моменти на "The Artist" виждаме снимачния процес на първия филм, в който заедно участват Джордж Валентин, на върха на славата си, и Пепи Милър, все още наивна и неопитна. Те споделят интензивна сцена, в която танцуват за кратко, притиснати един в друг. Двамата правят всичко възможно този динамизиращ химията помежду им момент да продължи по-дълго и го повтарят в няколко дубъла.

   Находчивият режисьор осъзнава, че отсъствието на реален диалог в неговия филм носи много ограничения, но, реализиран със солидни план и визия, може да отвори и много врати, които в света на звучното кино биха останали костеливо заключени. Въпреки че изборът за това лишение е действително смел и рискован подход, авторът успява да грабне всяка една възможност, която се отваря по този начин пред него. Това откриваме в лицето на смайващата физическа комедия, невероятното въздействие на оркестралната музика и зашеметяващо стилния продукционен дизайн. Макар техническите аспекти да са съзнателно занижени в процеса на търсене на автентичност, филмът е реализиран модерно. Виждаме това най-вече в съвременните ъгли на камерата и чрез факта, че лентата е заснета първоначално в цвят и е обработена впоследствие, за да бъдат избегнати негативните ефекти от заснемането в черно и бяло. Това утвърждава тезата, че целта на Азанависиюс съвсем не се изчерпва с обикновеното  отправяне на почит към нямото кино. Той е успял да създаде нещо новаторско, използвайки неговите методики.

   Форматът 4:3 е един от крайъгълните камъни на киното от двайсетте години на миналия век, в който сме свикнали да виждаме колоси на седмото изкуство като Кийтън, Чаплин или Фритц-Ланговия "Metropolis". Това е и форматът, в който Азанависиюс отправя почитта си към една ера и представлява поредния елемент от "The Artist", който го разграничава от всичко, което наричаме днес съвременно кино.

   Най-големият успех на лентата се крие в успешното балансиране между дизайн, забавление и субстанция. Филмът не е просто реверанс към един период от историята на изкуството. Смехът, драмата и тревогата са истински и по-близки от всякога. "The Artist" е емоционално изживяване днес, каквото би бил и утре, защото е един триумф на красотата на медиума, такава, каквато я познаваме, но по невнимание сме забравили. Той ни припомня защо обичаме киното.


4.5/5

Review: Howl's Moving Castle

Оставям обективното си мнение настрана, когато иде реч за анимация, сътворена от великия японски майстор в този жанр Hayao Miyazaki. Докосвайки се до неговото творчество, изпитвам чувство на възхищение, предизвикано от нереалните същества, изключително елегантния начин на поднасяне на историята, невероятното и безгранично въображение на японския режисьор.

Темата на тази статия ще бъде излезлият през 2004г. Hauro No Ugoku Shiro (Howl’s Moving Castle). Като останалите филми под ръковосдтвото на Miyazaki и този не може да остане незабелязан, тъй като съдържа отново значителна доза уникалност при разглеждането на персонажите и разказаната история. Филмите на този режисьор трудно могат да бъдат възприети от зрителите по еднозначен начин, определено не се залага на универсалния сладникав и лесно смилаем език, присъщ на този жанр. Акцентът и тук, както и в останалите филми на студио Гибли, не пада толкова върху историята, колкото върху света, в който има възможност да влезе зрителят. Последното твърдение в засилена степен се отнася точно за темата на този текст. Ако очакваш Howl’s Moving Castle да следва ясна посока на развитие, историята да е точно детерминирана, то можеш да останеш доста объркан, когато филмът е към своя завършек, а светът, в който си пребивавал 119 минути изчезне. Протагонистите и антагонистите също не са лесно разбираеми. Липсва ясното характеризиране на положителните и отрицателните образи. На моменти плотът на филма може да бъде окачествен като една спирала от безредие, която не води на никъде.

Но светът, представен ни в Howl’s Moving Castle е преизпълнен с толкова чиста магия, че моментите на неразбиране на историята остават на заден план. За пореден път Hayao Miyazaki надминава въображението на всеки един режисьор, творящ в сферата на анимираното кино, когато иде реч за одушевяване на природата и взаимодействието ѝ с основните действащи персонажи (особено засилено при Mononoke-hime (1997) ).

Умна и често очарователна, историята в тази лента е вдъхновена от романа на британската фентъзи писателка Diana Wynne Jones. В английската версия на филма могат да бъдат разпознати гласовете на Billy Crystal (който, в сравнение с останалия каст е доста не на място и на моменти съвсем не оправдава очакванията), Christian Bale, Emily Mortimer, Lauren Becall, Jean Simmons.

В началото на филма се запознаваме с образа на Sophie (Emily Mortimer), тийнейджърка, работеща в магазина за шапки на майка си. Скоро след това ни е представен и вторият главен персонаж в лентата, а именно магьосникът Howl (Christian Bale), който след срещата си със Sophie изглежда споделя чувствата на симпатия, които изпитва младото момиче към него. Но беда сполетява Sophie, когато късно вечерта в магазина се появява вещицата на пустошта и омагьосва младата девойка да се превърне в деветдесет годишна старица. По пътя си да се освободи от магията, Sophie попада на пътуващия замък на Howl (още една уникално реализирана идея на Miyazaki), където става прислужница. Не минава дълго време, за да станем свидетели на зараждащата се любов между Sophie и Howl, който се влюбва в младото момиче, изглеждащо като старица именно, заради самата ѝ същност, заради добротата, която отваря очите на магьосника към истински красивото. Ключово значение за историята на филма има демонът огън, носещ името Calcifer (Billy Crystal), с когото Sophie се сприятелява и който ѝ обещава да развали направената ѝ магия, ако го освободи.

Определено филмът не успява да достигне висините на “Spirited Away”, за който Miyazaki получава Оскар през 2003г., но въпреки това успява да бъде оригинален и предоствящ на зрителя възможността да се докосне до един наистина вълшебен свят и за няколко часа да бъде част от него. Запазената марка на Hayao Miyazaki e лесно откриваема и в тази негова лента: фантастични елементи, панорамно пресъздаване на природата, наситени емоции и непредвидим концепт. Истинско удоволствие е да гледаш филм, без да имаш реална представа накъде ще те отведе.

Review: Meek's Cutoff

   В четвъртия си пълнометражен филм като режисьор Кели Рейхард отново поставя сценарий на Джонатан Реймънд, с чиято помощ е реализирала и други два от своите проекти - "Old Joy" и "Wendy and Lucy". Този път двамата се захващат с предизвикателството на уестърн жанра. Те поставят шепа клетници в тежките условия на орегонската пустош в стремежа си да анализират опита за оцеляване на човешката същност в духовно и физически мъртвата околна среда. Техният стремеж се синтезира в идеята за търсенето на отговори по пътя, а не за самото им откриване. В този смисъл "Meek's Cutoff" ни повежда по един път, който не води до никъде, но ни дарява с мъдрост чрез своите уроци.

   Филмът показва част от прехода на три от първите семейства пионери, пътуващи на запад през орегонската пустиня. Стивън Мийк (Брус Гринууд) е човекът, нает да преведе групата през пряк път, известен на малцина. След дълги дни на странстване пътуващите започват да се чувстват изгубени и доверието към водача им изчезва, докато в същото време жаждата и чувството за изолация сред оцеляващите ескалират. Основният конфликт се заражда, когато залавят енигматичен индианец, който може да се окаже тяхното спасение, но може да ги отведе и до гибелта им. Фокусът на лентата пада върху Емили (Мишел Уилямс) и нейните вътрешни и външни борби в условията на оцеляване.

   Редно е да започнем, противно на логиката, от финала на "Meek's Cutoff", защото той е или най-добрата или най-лошата част на филма. По този въпрос аудиториите вероятно ще бъдат разединени. В амбицията си филмът се осмелява да приеме отворения завършек като най-подходящ и да не даде отговор на основния си сюжетен въпрос - дали героите успяват да излязат от безизходицата и да стигнат до целта си. Кулминацията на филма, ако изобщо можем да открием такава, идва дълго преди финалните надписи под формата на психологичен сблъсък между приелите полюсни възгледи Емили и Мийк. Диалозите са кратки и не на фокус, а дори във въпросния върхов момент откриваме мотивите на героите чрез действията им, а не чрез думите. Последните моменти на лентата бележат минути на емоционален спад и логично биха предизвикали разочарование у част от аудиторията, която би се чувствала предадена заради практическата липса на завършек. За останалите обаче финалът би осмислил всичките 104 минути. Той носи проникновението, че точно както постъпва с героите си, сценарият води и нас по пътя към нищото.

   Мишел Уилямс отново демонстрира чудесна форма. От началото филмът показва желанието си да се съсредоточи върху изучаване на персонажите си, използвайки бавно развитие на сюжета за фон, но постепенно се концентрира почти изцяло върху нейния образ. Въпреки че е най-комплицираният в лентата, той е и най-достъпен за зрителя. Емили е олицетворение на хуманното, което изпитва сериозни затруднения, но се бори до последно да оцелее в жестоката околна среда. Тя не се поддава на инстинктите си, не губи човешкото в себе си, за което свидетелства отношението ѝ към индианеца (тя вярва най-силно, че той може да е пътя към тяхното спасение, но и единствена гледа на него като на равноправно човешко същество). Но в същото време, въпреки съмненията и нарастващата несигурност, героинята нито за момент не спира да се ръководи главно от резона и да демонстрира истинска непреклонност.

   Целият поддържащ каст се състои освен от солидния Брус Гринууд и изключително талантливия Пол Дейно, чийто образ за съжаление не получава достатъчно екранно време, още от Шърли Хендерсън, Зоуи Казан, Нийл Хъф, Томи Нелсън и Род Рондо.

   Филмът изгражда физическата си среда чрез методите на минимализма. За дълги периоди не виждаме нищо освен безкрайни неплодородни площи без капка вода. В автентичната атмосфера на нескончаема безнадеждност, в която зрителят почти може да усети горещината, жаждата и сушата, човекът е символично обективизиран като миниатюрен и безпомощен. Лайтмотивът на филма, че пътят е по-важен от крайната цел, тук е осезаем чрез мъдростта, до която достигаме, вървейки по него - духовната сила е способна далеч да надхвърля мащабите на физичното.

   Методично изследващ персонажите си, "Meek's Cutoff" е тих, но дързък нео-уестърн, който плавно стъпва на границата между амбицията и тщеславието. Това е филм, чийто отказ от сантименталност адмирирам, но и чиято претенция остава умерено натрапчива.

   За смелостта в подхода на Райхард индикативно е и нестандартното решение филмът да бъде заснет в редкия днес формат 1.33:1

3/5 

It Gets Loud!

Чувства на наслада и възхищение изпитах, гледайки документалния филм It Might Get Loud на доказалия се в този жанр режисьор Davis Guggenheim (An Inconvenient Truth, Waiting For Superman) за трима от най-добрите китаристи на всички времена – Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White ( The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather).

Филмът предостaвя възможността на всички рок фенове да изпитат тези така чисти и неподправени емоции на радост, докосвайки се до мощния звук на рока. А у зрителите, които не се причисляват към тази група, лентата би могла да събуди интерес с откровеността на тримата си герои. Guggenheim разглежда три нишки, изтъкани от спомените на знаменитите творци, направили ги великите китаристи, които познаваме днес. От откровенията на Jimmy Page разбираме колко неразбрано е било творчеството му от критиците по времето, когато на музикалния пазар се появява албум, превърнал се в шедьовър и емблема на рок сцената, а именно Led Zeppelin IV, включващ песни като Black Dog, Rock And Roll, Stairway To Heaven. От разказа на The Edge научаваме за случайния начин, по който се присъединява към U2 – виждайки закачена обява, в която се търси китарист за рок банда. Успяваме да се докоснем и до борбената същност на Jack White, за когото свиренето на китара представлява борба с цел укротяването на този инструмент. Тук ще направя вметката, че за първи път обърнах по-специално внимание на блус жанра, слушайки любимата песен на White – Grinnin’ in Your Face в изпълнение на Son House. Бих казала, че това е страхотен избор за любима песен.



В началните кадри на It Might Get Loud виждаме почитанието на двама доказали се китаристи, когато в ръцете си Jimmy Page хваща китарата и от нея зазвучава легендарната мелодия на Whole Lotta Love.

It Might Get Loud е филм, в който Jimmy Page, The Edge и Jack White - творци от различни музикални епохи- се събират, за да покажат и споделят със зрителя неизмеримата си любов към електрическата китара.

Лентата успешно изпълни зададената си цел - It really does get loud!

Inner City vs. Outer Space

Започва вечер, по нищо различаваща се останалите такива, за бандата от квартала. На преден план виждаме Моисей (John Boyega), който заедно със своите приятели обикаля областта на Южен Лондон. Характеристиката на тази група тийнейджъри? Да речем, че се причисляват към бандите, които имат за цел да ограбват и тормозят населението. Въпросната вечер започва с познатата ни до болка ситуация от действителността: момиче, в случая медицинска сестра, се прибира от работа, минавайки през неоживена, тъмна улица. Резултат: нападната е, ограбена, изплашена до смърт от въпросната групичка “gangsters”. И точно в кулминацията на тази сцена (бедната девойка на име Сам (Jodie Whittaker) се чуди как да избяга от Моисей и компания) се случва нещото, което прави вечерта не само необикновена, но и свръхестествена. Метеорит с извънземен живот на него пада на мястото на престъплението. Извънземното, което впоследствие се оказва, че е от женски пол и оставя дирята си, имаща за цел размножителни функции, върху Моисей, бива убито от него и взето от компанията му като свидетелство за героичния им дух. По пътя си към вкъщи тийнейджърите осъзнават, че готовите за оплождане E.T. вече са надушили маркировката на женската и съвсем не са приятелски настроени. Нашествието на неземен животински вид, в случая създания, наподобяващи смеска между тези от видеоклиповете на Gorillaz и автентични примати, с разликата, че тези в Attack the Block имат усти, пълни със светещи зъби, започва. Момчетата разбират, че единственият начин да се справят със ситуацията е да защитят квартала си от извънземната инвазия по единствения възможен начин – чрез война.

По пътя си към оправянето на бъркотията, която самата банда забърква, зрителят има възможността да стане част от доста енергичното, на бързи обороти темпо на лентата. Режисьорът и сценарист на филма Джо Корниш успява от нискобюджетната си продукция да направи една доста нетипична, изпълнена с неподправен хумор, лента, която успява да задържи вниманието на киномана през цялото й времетраене. Няма как да не обърна внимание и на факта, че тук виждаме самия Ник Фрост (познат ни като неразделната част на Саймън Пег). Двамата са уникален тандем при заснемането на филми, където играят приятели и бягат я от зомбита (Shaun of The Dead), я са на мисия да спасят някое извънземно (Paul) или пък просто си партнират като полицаи при разнищването на серии от подозрителни случки и събития ( Hot Fuzz). В Attack the Block не можахме да се насладим на целия блясък на Фрост при среща с оплодително настроени извънземни, просто защото такива бяха рядкост или пък героят му беше толкова напушен, че не успяваше напълно да асимилира случващото се. Няма как да не обърна внимание и на изобилстващите съпоставки от страна на режисьора с целия свят на филми, изградени върху тематики и реалности за свръхестествени събития, чиято съставна част са гоблини, големи, извънземни, амгъли и т.н. Продукцията си Джо Корниш успява да поднесе на зрителя, използвайки доста интересни, наситени с голяма доза забава и неподправеност кадри. Не знам дали успешността на работата му се дължи на факта, че самият той е бил част от обществото на тази част от Лондон, но като старт на режисьорската му кариера похватите, с които борави, са наистина сполучливи.

В заключение ще обърна внимание и на факта, че главните действащи персонажи са изиграни по перфектен начин от младежи, невиждани досега като актьори на големия екран – Leeon Jones, Jumayn Hunter, Alex Esmail. Четейки ревюто на Peter Travers от Rolling Stone за Attack the Block, се закостени в главата ми последното изречение от изказаното му мнение като идеално описващо цялостната концепция на лентата без излишни обяснения: „This movie wants and needs to come at you like a beast in the dark. Allow it.“

Review: "Hesher"

Кой е Хъшър? Отговорът на този въпрос остава неизвестен до самия финал на филма. Не знаем какъв е, откъде е, от какви мисли и чувства е изградена самоличността му. Разгадаема за зрителя е само външната опаковка на този герой, който е отлично изигран от Joseph Gordon-Levitt (500 Days of Summer, Mysterious Skin, Inception). Това, което остава в съзнанието ни относно Hesher, е непредсказуемият начин, по който създава ситуациите във филма. Неконтролируем в действията си, този персонаж всява безпорядък навсякъде, където е бил. Външността му, както и нетипичният му характер лесно успяват да привлекат вниманието върху себе си. Обликът му е изграден върху подобие на човек занимаващ се с и фен на метал музиката. Татуировките по тялото му също са забележителни от една страна с непрофесионализма на направата си, от друга с автентичното си изглеждане - на корема си героят притежава рисунка на човек, който си пръска мозъка с пистолет, а на гърба си има нарисувана ръка с показан среден пръст.

Какво свързва сюжета на филма с образа на Хъшър? Затруднявам се да дам ясен отговор и на този въпрос. Всъщност на моменти е трудно да се открие каквато и да е закономерност в развитието на лентата, а още по-трудно е човек да вникне в ролята на Joseph Gordon-Levitt. Историята е съвсем проста и е често срещан сантиментален материал за филми, излъчвани по Hallmark например. Става въпрос за семейство, на път да се разпадне, поради смъртта на човека, който е свързвал отделните членове в него. В главната роля се запознаваме с детето на тази фамилия T.J. (блестяща игра от страна на Davin Brochu), което се опитва да запази спомена за загиналата в автомобилна катастрофа майка. Мотивите за страданието на детето и съответстващия му жесток външен свят също са налице. Бащата на T.J., Paul Forney (Rainn Wilson), се намира в безизходица след смъртта на съпругата си, изпада в депресия и спира да обръща внимание на случващото се в живота на сина му. Дори когато T.J. докарва в къщата "своя приятел" Hesher (очевидно доста по-голям от момчето), със съмнителен външен вид и още по-съмнително поведение, баща му като че ли не забелязва случващото се. Единствено бабата на детето Madeline Forney (Piper Laurie) се опитва да предпази семейството от предстоящата му разруха.

Каква роля изиграва присъствието на Hesher в живота не само на T.J., но и на роднините му, ще разберете в края на лентата. Факт е, че героят на Gordon-Levitt успява да придобие психологично надмощие над всеки един образ, с който се сблъсква във филма. Е, с изключение на касиерката в хранителния магазин, която всъщност се явява и обект на мечтите в съзнанието на T.J., Nicole (Natalie Portman).

Hesher е драма, на моменти придружена с нотки на хумор. Филмът се явява първият пълнометражен в кариерата на Spencer Susser като режисьор. Natalie Portman в качеството си на съпродуцент също изглежда е усвоила доста добре концепцията за инди творчеството. Емоциите, придружаващи лентата, са разнообразни и на моменти изненадващи. Чувството, което остава у зрителя след финала на филма, не може да бъде еднозначно и лесно определимо. Единственото, което не може да бъде отречено, е, че героят на Joseph Gordon-Levitt е изключително запомнящ се, а с играта си този актьор отново показва класата си.

Review: Midnight In Paris

Париж от 20-те години на миналия век е блян за всеки съвременен артист. След ужаса на Първата световна война множество интернационални артисти намират вдъхновение в агонията от огромната трагедия. Именно френската столица събира през този период таланта на някои истински творчески гении, сред които Скот и Зелда Фицджералд, Коул Портър, Ърнест Хемингуей, Гертруд Стайн, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Т.С. Елиът, Джуна Барнс, Луис Бунюел и Ман Рей. Всички тези бележити личности действително са живели по едно и също време в Париж, когато епохата на джаза била в разгара си. Градът бил центърът на артистичната вселена. Романтичният Париж от този период дава пространство на още един велик артист с антиимпериалистическо мислене - Уди Алън - да развие един свой, но и древен концепт. Културната носталгия като отричане на настоящето. Или в по-универсален смисъл - мистичната притегателна сила на дистанцията. Защото, колкото по-далечен е един идеал, толкова по-привлекателна е осанката му в нашите илюзии.

Чувствам се отговорен да спомена, че ревюто съдържа спойлъри, макар да не мисля, че нещо ще изненада тези, които не чуват за първи път заглавието на филма.

През последното десетилетие сюжетите на Алън напуснаха титулярния си дом - Манхатън и се установиха в Европа. Именно културата, историята, архитектурата и не на последно място хората на Стария континент поддържат продуктивността на американския режисьор, която днес изглежда по-непотушима от всякога. В европейските картини той открива чисто нов извор на инспирация. През последните десет години цели четири филма от неговия репертоар показват безбройните лица на Лондон - "Match Point"(2005), "Scoop"(2006), "Cassandra's Dream"(2007) и "You Will Meet A Tall Dark Stranger"(2010). "Vicky Cristina Barcelona"(2008) пък ни пренася в Испания. Магнетичната си любов към изкуството на Европа е това, което Алън иска да сподели с всички нас.

"Midnight In Paris" разказва за млада двойка - Гил (Оуен Уилсън) и Инез (Рейчъл Макадамс), отседнала в Париж по работа заедно с родителите на Инез. Гил е романтик, който броди из улиците на Париж - градът, в който е влюбен - и търси символика във всяка стара сграда и открива носталгията зад всеки ъгъл. Той иска да напусне Холивуд и професията си на филмов сценарист и да заживее във Франция като истински писател. Инез е много различна от него. Тя, насърчавана от вулгарните си родители, си представя живота си в богаташки американски квартал. Въпреки това двамата се обичат. В Париж срещат Пол (Майкъл Шийн) и Керъл (Нина Арианда), с които прекарват дните си, посещавайки културни забележителности. Пол е прототипът на нетърпимия, педантичен псевдоинтелектуалец. Гил, видял се не на място в тази среда, мечтае за алтернативно време, в което да се чувства комфортно. Тези негови фантазии се сбъдват, когато една вечер, докато се разхожда сам из градските улици, часовникът удря дванайсет и пред него спира старо пежо, което го отвежда в двайсетте години на миналия век. Изживяване, което той не иска да изгуби и затова повтаря всяка вечер.

Изумлението му, когато среща Скот и Зелда Фицджералд (Том Хъдълстън и Алисън Пил) в соаре, е неописуемо. Зад пианото е великият Коул Портър, който чрез харизматичната си музика играе ролята на емоционален контур на нощните преживявания на Гил. Той води задълбочени дискусии и получава съвети с винаги формален и неподправено маскулинен тон от Хемингуей, успява да накара Гертруд Стайн (Кати Бейтс) да прочете черновата на романа, който пише в момента, среща Салвадор Дали (изключителният Ейдриън Броуди) и неговия кръг от сюрреалисти, а в един от най-иновативните диалози, за които може да предразположи пътуването във времето, дава идея на Луис Бунюел, от която по-късно ще се роди филмът му "The Exterminating Angel"(1962). Но най-ценната среща на протагониста е тази с фиктивната любовница на Пикасо Адриана (Марион Котиар). Както двайсетте години са мечтаната алтернатива на времето, в което Гил е принуден да живее, така и Адриана е идеалът, който да подмени еднообразния му личен живот с едно вълнуващо приключение. Тя е всичко, което Инез не е, и той бързо се влюбва в нея.

Филмът не се опитва да обясни логично тези необичайни събития, а и не това е важното. За зрителя не трябва да представлява мистерия, дали Гил мечтае, сънува или преживяванията му са реални. Те са база, около която филмът да изгради основната си идея.

Коул Портър се оказва връзката между двата свята за главния герой. Едничкото хубаво за него през деня е срещата му с красивата продавачка на музика Габриел (Леа Сейду). Събира ги именно любовта им към музиката на Портър. Това е едно от двете събития, които променят светогледа на Гил и го водят до прозрението, че може да изгради и заживее своята мечтана реалност сам днес, във времето, в което живее и което му принадлежи.

Когато Гил разговаря с Адриана, жената, която живее в света-мечта за него, той открива, че и самата тя изживява бленуване по една далечна реалност. Тя вижда своето съвремие като сив, бездушен и безпътен затвор, който ограничава човека. Това е моментът, в който зрителят осезава прозрението на протагониста. Сега то е толкова непосредствено, че аудиторията се усъмнява в своята проницателност. Дали далечното е по-привлекателно, защото не можем да го имаме? Дали светът, в който живеем, е скучен, защото сме мечтатели по природа? Съществува ли перфектно време за перфектното място? "Такова е настоящето. To e малко разочароващо, защото животът е разочароващ." Парадоксален оптимизъм струи от откровеността на героя. Това е и моментът, в който Гил изживява действителната си духовна трансформация.

В най-новата си творба авторът разкрива благоговението си към столицата на любовта. Париж е заснет по очарователен начин от Дариус Конджи. Осезаеми са всичките му цветове и настроения. От меланхоличните, дъждовни улици на съвременния Париж до колорита на модернистичните направления и шареното битие на буржоазията от преди почти век, което изглежда толкова живо, че довежда зрителя до заблудата, в която се е оплел и главният герой. До определен момент визуалните техники изграждат съвременния град като мрачна и материалистична реалност, от която единствено да можем да пътуваме в мислите си към по-добри времена. Различната цветова гама в стария Париж е в унисон с щастието на Гил, докато е в този илюзорен свят. Когато до нас достига основното послание на лентата, виждаме дъжда над парижките улици като живописна картина на избавлението на душата.

Къде може да се види днес чиста романтична комедия, годна за хора с интелигентност около и над средната? "Midnight In Paris" е точно толкова невероятно романтичен, колкото предполага атмосферата на Париж, въпреки любовния си фатализъм. "Midnight In Paris" е и точно толкова забавен, както приляга на изтънчения хумор на създателя му. В това отношение Уди Алън ни дари през лятото с едно изключително рядко срещано явление - умна романтична комедия.

Вдъхновената глуповатост на някои сцени е един от най-автентичните показатели за непретенциозността на лентата. Дори и да изглеждат абсурдни в определени моменти, те намират своето място в цялостната картина и придобиват смисъл. Въпреки че зрителят има нужда от известни предварителни знания в областта на модернизма от началото на миналия век, за да асимилира вербалните игри на сценария, филмът общува с аудиторията на едно напълно достъпно ниво. Без да наранява интелектуалната си насоченост, той успява да запази наивния си чар.

Страхотният сценарии, базиран на остроумни диалози, интелигентни шеги и интензивни послания, наследява някои от белезите на ранните творби на Алън. Филмът живее живота на своя сюжет. Той разказва за културна носталгия, за очарованието на отминали епохи, за всичко изгубено в лабиринтите на историята, но сам решава да приеме и обикне настоящето. Защото това е един изключително съвременен филм.

"Midnight In Paris" е най-добрата работа на Уди Алън от "Match Point" насам. Един оптимистичен реверанс към града, изкуството и най-вече - красотата на живота.

4/5 

Review: Super

 

На мен ли ми става нещо или индито вече не е това, което беше. Или може би никога не е било това, за което съм го мислел. Основното предимство на независимото кино трябва да бъде, че, когато правиш такъв филм, си освободен от всякаква корпоративна цензура и можеш да си позволиш почти всичко. Това, обаче, не означава, че трябва да си позволяваш всичко, само защото можеш. Super (2010) е наситен с графично насилие. Най-лошото е, че то не само не е оправдано, но и се превръща във фикс идея, в основен мотив и ос, около която се движи филмът.

Super разказва историята на обикновения, простодушен загубеняк Франк (Рейн Уилсън), който, след като жена му (Лив Тейлър) го напуска заради наркодилър, решава да нахлузи маска и да се бори с престъпността под името Crimson Bolt. Като всеки супергерой и той открива своя сайдкик в лицето на Либи/Boltie (Елън Пейдж) или по-точно тя го открива, след като разгадава тайната му самоличност. Под претекста, че се борят с престъпността в града, и преследвайки крайната цел - Франк да си върне любимата, двамата всъщност се превръщат в безскрупулни убийци.

Да започнем от там, че филмът е написан и режисиран от Джеймс Гън, което го прави чисто негов авторски. Това е и основният проблем. Името на Гън може да е непознато за повечето от нас, но именно то стои зад сценарии като тези на римейкa на Зак Снайдер на Dawn Of The Dead от 2004, Scooby-Doo и Scooby-Doo 2: Monsters Unleashed. Всъщност да е непознато име е едно от най-нормалните неща на света.

Как да категоризираме Super, при положение че той самият не е сигурен какво иска да бъде? Филмът с всички сили се стреми да бъде пределно реалистичен и натуралистичен, за да може да изтъкне именно това като свой аргумент, но в същото време поставя героите си в крайно неправдоподобни, гротескни ситуации, за да илюстрира абсурдизма си като своя основна цел. Ако зрителят остане с конфликтни чувства след края, то би било не заради проблемите, които лентата разглежда (черпя, ако някой изобщо открие такива), а по-скоро заради пълната неспособност да ѝ намери място на някой от виртуалните рафтове в съзнанието си. Въпреки бавното си темпо, тя прескача главоломно и без да ѝ мигне окото между комедия, сарказъм, трагедия и самоирония. В крайна сметка не си убеден дали си бил ловко финтиран или филмът наистина тъне в аматьорство.

Със стерилната си игра Рейн Уилсън създава радикално безинтересен образ. Нихилизмът му се примесва с неадекватна емоционалност. Героят му е готвач, който някак е женен за много по-красивата от него Сара. Той е наивен, нерешителен, глупав и няма никакво намерение да променя нещо в себе си. И ние трябва да му симпатизираме или поне да ни пука за него като за централния за лентата персонаж. След като Жак (Кевин Бейкън) открадва жена му, той лесно се превръща за него в олицетворение на онова зло, което Франк се впуска да преследва по улиците. Главният герой решава да се превърне в Crimson Bolt, подтикнат от фиктивния образ на супергероя защитник на християнските норми от кабелната телевизия. Заигравките с религиозната пропаганда изглеждат по-скоро глупави. Образът на Жак е клиширан и почти карикатурен. Той е циничен и арогантен и дори принуждава Сара да взима наркотици. Но тук, за разлика от много други моменти, сарказмът на сценария в комбинация с играта на Бейкън функционират правилно. Елън Пейдж като 22 годишната продавачка на комикси на име Либи е глътка свеж въздух (какво отвратително клише) за лентата. С енергичността си тя допринася много за цялостния заряд. Макар че не е перфектна, актрисата от Juno и Inception е един от малкото позитиви на филма.

За разлика от крайно недостоверните супергеройски филми, бълвани от Холивуд в изобилие, които ни учат, че добрата воля, постоянството и тук-таме някой свръхсекретен серум могат да ни превърнат в суперчовеци, Super, в духа на своята натуралистична неподправеност, ни води до неизбежната дедукция - за да станеш маскиран отмъстител, единственото, което ти е нужно, е достатъчно здрав гаечен ключ. Към края на филма все още властва чувството, че това е единственото знание, което можем да абсорбираме от него. Почти деветдесет минути без зрели мотиви, без развитие на персонажите и без реални път или посока, които да ни водят до някакво проникновение. Творческата безпомощност прозира под графичните похвати и ескалира, когато на филма му е нужен епилог, за да обясни на зрителя какъв е бил смисълът от всичко изгледано дотук.

Какво ме караше да мисля, че Super ще представлява просто едно малко, по приятен начин наивно инди, което в крайна сметка да не дразни с нищо? Каквото и да е, сбърках. Сравнено с това в Kick-Ass, например, тук кръвожадното насилие е безсмислено и представлява единственото средство на Гън за задържане на вниманието на аудиторията. Този похват бързо омръзва и Super остава без покритие и съдържание пред очите ни. Един трик, на който просто не искаме да се хванем.


1.5/5