Review: Young Adult

Young Adult  е новият плод на съвместната работа между сценаристката Диабло Коди и режисьора Джейсън Райтман. Стилът на взаимната им работа е добре познат на аудиторията от излезлия през 2007 година  Juno.

Историята в Young Adult се развива на две географски места, където животът на главния персонаж протича по различен начин. Минеаполис е градът, където Мейвис Гери (Чарлийз Терон) прекарва порасналата, съзряла част от житейския си път, докато родният ѝ град е светът на тийнейджърските ѝ мечти, мястото, което ѝ е носело щастие и където центърът на внимание винаги е била тя. Мейвис е писателка на романи в жанра young adult. Живее сама, чувствайки се изключително самотна, като единственият приятел в живота ѝ е домашният ѝ любимец – куче на име Долче. Наскоро разведена, изпаднала в задънена улица с кариерата си, тя решава да се върне там, където е родена и израснала. Основната причина за това е бившето ѝ гадже от гимназиалните години Бъди Слейд (Патрик Уилсън), който вече, освен че е женен, има и дете. Но за Мейвис този факт не се оказва проблем, тъй като, както самата тя казва, те са създадени един за друг. Връщайки се в малкото си родно градче, където всички се познават, личността на героинята ни предоставя възможността да навлезем все по-надълбоко в същността ѝ. Откриваме една изключително нестабилна и неуравновесена персона, която се определя като алкохоличка.  По пътя си към спечелването на сърцето на Бъди тя среща бивш свой съученик, който всъщност е единственият, осмеляващ се да ѝ казва истината такава, каквато е в действителност. Името му е Мат Фрийхоф и е известен в града заради инцидента, който е претърпял в ученическите си години и който душевно и физически го е белязал за цял живот. Мейвис извървява дълъг път, докато открие и асимилира Аза си, като през този период на зрителите е предоставена възможността да станат част от един не толкова смешен, колкото тъжен и деградивен свят.

Сценарият на Диабло Коди определено не успява да впечатли с нещо по-особено, придържайки се към характерния за Коди стил. Сравнението с написаната от тази сценаристка в Juno история е несъстоятелно и определено не на място. Лесно се откриват пропуски и неточности в сюжета, но пък за сметка на това режисурата на Young Adult е от доста високо ниво, като за пореден път изпъкват отличните професионални качества на Джейсън Райтман (Juno, Up In The Air).

Review: Tinker Tailor Soldier Spy

  

   Трудно можем да се усъмним във версията на Джон льо Каре за живота в Британските секретни разузнавателни служби. Именно защото самият той е бил част от MI6 в един определен момент от живота си. В този смисъл имаме пълно оправдание да смятаме, че животът на шпионите от британското разузнаване в действителност е много различен от този, който познаваме от популярната култура. Но как бихме могли да предположим, че той може да бъде толкова разтърсващ, напрегнат и подвижен, когато преследванията, престрелките и невероятните каскади са толкова далече от действителността, а агентите от MI6 в крайна сметка не са Бонд? Отлична работа да ни убеди в това върши шведският режисьор Томас Алфредсон, заедно с целия екип, работил върху най-новата адаптация по британския автор. Те ни представят MI6 като мощна и организирана, но и чувствителна структура, в която всеки може да бъде враг и заплахата винаги е трудно разпознаваема. На творчеството на льо Каре са базирани немалко висококачествени кино и телевизионни продукции, но "Tinker Tailor Soldier Spy", с потенциала си за мигновена класика, определено се нарежда сред най-дпбрите.

 

   Циркът, както британското разузнаване е наричано във вътрешните среди, е оглавяван от Контрол (Джон Хърт). Той изпраща един от агентите си (Марк Стронг) в Будапеща на среща с унгарски генерал, който трябва да достави ключова информация за евентуална руска къртица във висшите ешелони на MI6. Мисията не само не протича по план и агентът е разкрит и прострелян, но също така вдига на крак руските редици, което довежда до напускането на Контрол и най-доверения му човек Джордж Смайли (Гари Олдман). Скоро Контрол умира, а Смайли получава задачата да открие шпионина, проникнал в структурите на разузнаването, като заподозрените са четиримата най-високопоставени действащи агенти - Пърси Алелайн (Тоби Джоунс), Бил Хейдън (Колин Фърт), Рой Бленд (Киърън Хайндс) и Тоби Естерхаз (Дейвид Денсик), символично означени с кодовите имена: "Tinker", "Tailor", "Soldier", "Poor Man", а самият Смайли - "Beggarman". 

   Когато говорим за точно тази творба на льо Каре, няма как да не споменем блестящия минисериал на BBC от 1979 г., който поставя летвата достатъчно високо. И докато неговите създатели са разполагали с предостатъчно време за разгръщане на историята (общо 290 минути), то сценаристите на кинопродукцията, Бриджет О'Конър и Питър Строган, са опитали да се вместят в само два часа и седем минути, което е сериозно ограничение, когато говорим за толкова богат материал. Компресираността на сюжета предполага някои лишения, най-лесно забелязващи се в отсъствието на подробни обяснения и разяснителни пасажи, характерни за криминалните и шпионски мистерии. В това отношение авторите на сценария не просто не подценяват аудиторията си, но дори леко я надценяват. Защото "Tinker Tailor Soldier Spy" е наистина труден за следване и изисква огромна концентрация, за да не свършиш изгубен из заплетените коридори на шпионския свят.

   В киното Томас Алфредсон пробива през 2008 г. със смазващия "Let The Right One In", макар че това не е първият му режисьорски опит ("Fyra nyanser av brunt" един от отличимите му проекти). Тук шведският режисьор утвърждава името си на уравновесен творец с усет за стил и визия. Технически "Tinker Tailor Soldier Spy" се доближава до съвършенството. Блестящите операторска работа (Hoyte Van Hoytema, работил с Алфредсон и в "Let The Right One In"), костюми (Жаклин Дюран) и музика (Алберто Иглесияс) правят филма страхотно атмосферен и изграждат един автентичен Лондон от седемдесетте, оцветен в различни нюанси на кафявото. Светът на шпионажа изглежда някак институционално смътен и студен. Специално внимание заслужава монтажът, дело на Dino Jonsäter, който се справя с предизвикателството да поддържа действието в отлично темпо и да изгражда натурално напрежение. А това изглежда изключително трудна задача, като вземем предвид, че основният двигател на действието е информация, която получаваме от многозначителни разговори между шпиони, а туистовете са съзнателно заглушени от нетрадиционната структура на лентата.

   Смайли на Олдман е най-силният елемент в този отличен продукт. Трудно е да си представим изпълнение, което да въздейства толкова интензивно и на толкова различни нива, както това на Олдман прави, когато основната му цел е да изглежда хладнокръвно безизразно. В едно от най-високите постижения в кариерата си той се въплъщава в сломен, застаряващ бивш агент на британските тайни служби, на когото, след като е приключил с шпионажа и изгубил съпругата си,  не остава много, освен да чака смъртта. Възможността, която го връща в играта, го кара да се чувства отново жив, не заради патриотичната стойност на разобличаването на руска къртица във високите етажи на разузнаването, а защото MI6 е целият му живот. С крайната си неекспресивност играта му постига чудеса в областта на активното мълчание и издига в култ психологическото въздействие на тишината. През първите петнайсет минути Смайли нe проронва дума, а дори и след това говори малко. Той е перфектният рефлективен наблюдател. Гари Олдман изобразява този класически герой с невероятна деликатност и премереност и го персонализира до такава степен, че го прави безпрекословно свой и неповторим, напълно разграничим от образа на Алек Гинес в минисериите на BBC.

   "Tinker Tailor Soldier Spy" е елегантен шпионски трилър за мислещи хора, рамкиран от силна актьорска игра, солидна режисьорска работа и автентична атмосфера. Той показва колко вълнуващ, опасен и умен може да бъде шпионският свят и разкрива потенциала на човешкия интелект. Един от годишните ми фаворити.

4.5/5 

Review: Drive

Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.

 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 

Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 

Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

Review: The Help

   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.

   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 

  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5