Review: Drive

Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.

 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 

Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 

Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

Review: The Help

   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.

   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 

  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5 

Review: Life in a Day

На 24-ти юли 2010г. хора от 192 държави заснемат случаващото им се на тази ден, което може да бъде нещо необичайно или пък просто да представи ежедневието им такова, каквото е, без да бъде излишно доукрасявано. Заснетите непрофесионално материали са качени в YouTube, a продължителността им надхвърля 4000 часа. Целта на тази идея е да се създаде филм, направен от самите нас, чиято съставна част да бъде собственото ни ежедневие, личните ни премеждия, успехи, интереси. Life in a Day е името на продукта, сътворен от хилядите личности, решили се да станат част от инициативата на YouTube в колаборация с продуцентската фирма на братята Ридли и Тони Скот и да покажат това, което са, това, от което се интересуват, заниманията си, правейки го обществено достояние чрез качването на материалите си в интернет пространството. 

Основен принос за успеха на Life in a Day имат режисьорът му Кевин Макдоналд, носител  на Оскар през 2000г. за документалния си филм One Day in September (1999) и монтажистът  Джо Уокър (Hunger), които заедно преминават през 4500 часовия материал, за да подберат най-доброто и да го пресъздадат в 90 минутна лента.  

            

24-ти юли започва в полунощ на фона на пълнолуние, заснето от различни точки на земята. Разновидностите за начало на деня са представени чрез хора, намиращи се на хиляди километри едни от други. Но също така ставаме свидетели и на сходствата при всеки един от нас, базиращи се върху човешката ни същност. Денят започва със стандартните методи  за поздрав на едно типично ново начало: миене на зъби, бръснене, закуска. Следват работа, обяд, вечеря. И измежду всичката тривиалност откриваме и необикновеното, което ни заобикаля. Ставаме свидетели на раждане на жираф, заколване на крава, кражба на храна от хранителен магазин, сватби. Проследяваме куража на момче от Ню Йорк да признае пред баба си хомосексуалната си същност и множество други картини, предтставящи ни сходтсвата и различията, породени от еднаквостта и своеобразността на природата ни. 

Life in a Day е филм, чрез който успешно усещаме и се докосваме до човечността по един доста интимен и забавно поднесен начин. От филма блика реална любов, без всъщност в нито една сцена да има загатване за секс. Без излишна сантименталност лентата се докосва до най-чувствителната част от нашето съзнание, именно защото показва истинския живот, нашия живот. 

Review: 30 Minutes or Less

30 Minutes or Less е новата колаборация между режисьора Рубен Флайшър и нашумелия с ролята си на Марк Зукерберг в The Social Network Джеси Айзенберг. Очакванията на аудиторията за успешен продукт между двамата се оказаха напразни. Нивото на лентата е в пъти по-ниско от това на Zombieland (2009), където сполучливостта на съвместната работа между гореспоменатите личности е лесно забележима. 30 Minutes or Less e безмилостен към публиката - празно и неуместно развито съдържание, където незабавата и липсата на хумор заемат челните позиции. За 83 минутната продължителност на филма зрителят трудно успява да запази присъствие на духа, като покаже смелост, достигайки финалните надписи. Описанието на този филм би било най-точно, ако съдържа думите плосък, грозен, липсващ интелект. Обобщението гласи: културната издръжливост на филма в никакъв случай не е по-дълга от тази, заложена в заглавието му.

Като главен персонаж виждаме Ник (Джеси Айзенберг), разносвач на пица със скромен живот в малък град. Според политиката на пицарията, в която работи, ако доставката отнеме по-дълго от 30 минути, пицата е безплатна (ето от къде идва заглавието на филма, търсенето на каквато и да е семантика е излишно). Пътят му се пресича с тези на разглезения лентяй Дуейн (Дани Макбрайд), който търси начин да се отърве от баща си и по този начин да наследи лотарийното му богатство, и неговият верен другар в безделниченето Травис (Ник Суордсън). Престъпните намерения на двамата раждат идеята да използват Ник като инструмент, чрез който да си набавят парите, нужни за наемането на убиец. Те го залавят и прикрепят към него бомба, като по този начин го принуждават да обере банка преди времето му да изтече. В последвалия хаос героят търси помощ от най-добрия си приятел Чет (Азиз Ансари), въвлича момичето, в което е влюбен, бяга от полицията и опитва да надхитри похитителите си. 

Все пак не мога да отрека, че са налице и няколко наистина смешни шеги, откриващи се най-вече в несъдържателните разговори между двамата най-добри приятели Ник и Чет. И естествено тези забавни, но оскъдни времеви моменти са изцяло извън контекста на основното действие, което e безинтересно, безмислено, глуповато и лишено от хумор - все качества в минус за филм, окачествяващ се като комедия. 

Няма как да не спомена името на Майкъл Дилиберти - сценарист на 30 Minutes or Less и виновник за натрапчиво набиващите се смислови пропуски в сценария на лентата. Също така тук ще направя анализ на персонажа на сестрата на Чет и обект на любовния интерес на Ник - Кейт (Дилшад Вадсариа). Всъщност нейната осовна функция - да покаже на аудиторията блясъка на красотата си, беше изпълнена успешно. С това ролята ѝ във филма е повече от обстойно разгледана и напълно изчерпана. За разлика от Валдсариа героят на Ансари беше доста "по-комплексен" - на моменти смешен, изключително неубедителен, но все пак смешен. Неприятната изненада идва в лицето на образа на Джеси Айзенберг. Трудно е да спреш да си го представяш като Зукерберг в The Social Network, където се справи повече от успешно. Играта му в 30 Minutes or Less ще бъде лишена от моя страна от каквито и да е комплименти - крайно неубедителна и непровокираща по никакъв начин интереса ми.

30 Minutes or Less е само 83 минути, но с изминаването на 20-та минута започнах да си задавам въпроса "Какво още може да покаже лентата и как трябва да стане това, за да придобие смисъл цялото това безразборно лутане на действието?". Въпреки скоростното развитие на филма и бързото му приключване,  30 Minutes or Less по никакъв начин не е  в състояние да донесе наслада на аудиторията си.

Review: Howl's Moving Castle

Оставям обективното си мнение настрана, когато иде реч за анимация, сътворена от великия японски майстор в този жанр Hayao Miyazaki. Докосвайки се до неговото творчество, изпитвам чувство на възхищение, предизвикано от нереалните същества, изключително елегантния начин на поднасяне на историята, невероятното и безгранично въображение на японския режисьор.

Темата на тази статия ще бъде излезлият през 2004г. Hauro No Ugoku Shiro (Howl’s Moving Castle). Като останалите филми под ръковосдтвото на Miyazaki и този не може да остане незабелязан, тъй като съдържа отново значителна доза уникалност при разглеждането на персонажите и разказаната история. Филмите на този режисьор трудно могат да бъдат възприети от зрителите по еднозначен начин, определено не се залага на универсалния сладникав и лесно смилаем език, присъщ на този жанр. Акцентът и тук, както и в останалите филми на студио Гибли, не пада толкова върху историята, колкото върху света, в който има възможност да влезе зрителят. Последното твърдение в засилена степен се отнася точно за темата на този текст. Ако очакваш Howl’s Moving Castle да следва ясна посока на развитие, историята да е точно детерминирана, то можеш да останеш доста объркан, когато филмът е към своя завършек, а светът, в който си пребивавал 119 минути изчезне. Протагонистите и антагонистите също не са лесно разбираеми. Липсва ясното характеризиране на положителните и отрицателните образи. На моменти плотът на филма може да бъде окачествен като една спирала от безредие, която не води на никъде.

Но светът, представен ни в Howl’s Moving Castle е преизпълнен с толкова чиста магия, че моментите на неразбиране на историята остават на заден план. За пореден път Hayao Miyazaki надминава въображението на всеки един режисьор, творящ в сферата на анимираното кино, когато иде реч за одушевяване на природата и взаимодействието ѝ с основните действащи персонажи (особено засилено при Mononoke-hime (1997) ).

Умна и често очарователна, историята в тази лента е вдъхновена от романа на британската фентъзи писателка Diana Wynne Jones. В английската версия на филма могат да бъдат разпознати гласовете на Billy Crystal (който, в сравнение с останалия каст е доста не на място и на моменти съвсем не оправдава очакванията), Christian Bale, Emily Mortimer, Lauren Becall, Jean Simmons.

В началото на филма се запознаваме с образа на Sophie (Emily Mortimer), тийнейджърка, работеща в магазина за шапки на майка си. Скоро след това ни е представен и вторият главен персонаж в лентата, а именно магьосникът Howl (Christian Bale), който след срещата си със Sophie изглежда споделя чувствата на симпатия, които изпитва младото момиче към него. Но беда сполетява Sophie, когато късно вечерта в магазина се появява вещицата на пустошта и омагьосва младата девойка да се превърне в деветдесет годишна старица. По пътя си да се освободи от магията, Sophie попада на пътуващия замък на Howl (още една уникално реализирана идея на Miyazaki), където става прислужница. Не минава дълго време, за да станем свидетели на зараждащата се любов между Sophie и Howl, който се влюбва в младото момиче, изглеждащо като старица именно, заради самата ѝ същност, заради добротата, която отваря очите на магьосника към истински красивото. Ключово значение за историята на филма има демонът огън, носещ името Calcifer (Billy Crystal), с когото Sophie се сприятелява и който ѝ обещава да развали направената ѝ магия, ако го освободи.

Определено филмът не успява да достигне висините на “Spirited Away”, за който Miyazaki получава Оскар през 2003г., но въпреки това успява да бъде оригинален и предоствящ на зрителя възможността да се докосне до един наистина вълшебен свят и за няколко часа да бъде част от него. Запазената марка на Hayao Miyazaki e лесно откриваема и в тази негова лента: фантастични елементи, панорамно пресъздаване на природата, наситени емоции и непредвидим концепт. Истинско удоволствие е да гледаш филм, без да имаш реална представа накъде ще те отведе.

Review: Meek's Cutoff

   В четвъртия си пълнометражен филм като режисьор Кели Рейхард отново поставя сценарий на Джонатан Реймънд, с чиято помощ е реализирала и други два от своите проекти - "Old Joy" и "Wendy and Lucy". Този път двамата се захващат с предизвикателството на уестърн жанра. Те поставят шепа клетници в тежките условия на орегонската пустош в стремежа си да анализират опита за оцеляване на човешката същност в духовно и физически мъртвата околна среда. Техният стремеж се синтезира в идеята за търсенето на отговори по пътя, а не за самото им откриване. В този смисъл "Meek's Cutoff" ни повежда по един път, който не води до никъде, но ни дарява с мъдрост чрез своите уроци.

   Филмът показва част от прехода на три от първите семейства пионери, пътуващи на запад през орегонската пустиня. Стивън Мийк (Брус Гринууд) е човекът, нает да преведе групата през пряк път, известен на малцина. След дълги дни на странстване пътуващите започват да се чувстват изгубени и доверието към водача им изчезва, докато в същото време жаждата и чувството за изолация сред оцеляващите ескалират. Основният конфликт се заражда, когато залавят енигматичен индианец, който може да се окаже тяхното спасение, но може да ги отведе и до гибелта им. Фокусът на лентата пада върху Емили (Мишел Уилямс) и нейните вътрешни и външни борби в условията на оцеляване.

   Редно е да започнем, противно на логиката, от финала на "Meek's Cutoff", защото той е или най-добрата или най-лошата част на филма. По този въпрос аудиториите вероятно ще бъдат разединени. В амбицията си филмът се осмелява да приеме отворения завършек като най-подходящ и да не даде отговор на основния си сюжетен въпрос - дали героите успяват да излязат от безизходицата и да стигнат до целта си. Кулминацията на филма, ако изобщо можем да открием такава, идва дълго преди финалните надписи под формата на психологичен сблъсък между приелите полюсни възгледи Емили и Мийк. Диалозите са кратки и не на фокус, а дори във въпросния върхов момент откриваме мотивите на героите чрез действията им, а не чрез думите. Последните моменти на лентата бележат минути на емоционален спад и логично биха предизвикали разочарование у част от аудиторията, която би се чувствала предадена заради практическата липса на завършек. За останалите обаче финалът би осмислил всичките 104 минути. Той носи проникновението, че точно както постъпва с героите си, сценарият води и нас по пътя към нищото.

   Мишел Уилямс отново демонстрира чудесна форма. От началото филмът показва желанието си да се съсредоточи върху изучаване на персонажите си, използвайки бавно развитие на сюжета за фон, но постепенно се концентрира почти изцяло върху нейния образ. Въпреки че е най-комплицираният в лентата, той е и най-достъпен за зрителя. Емили е олицетворение на хуманното, което изпитва сериозни затруднения, но се бори до последно да оцелее в жестоката околна среда. Тя не се поддава на инстинктите си, не губи човешкото в себе си, за което свидетелства отношението ѝ към индианеца (тя вярва най-силно, че той може да е пътя към тяхното спасение, но и единствена гледа на него като на равноправно човешко същество). Но в същото време, въпреки съмненията и нарастващата несигурност, героинята нито за момент не спира да се ръководи главно от резона и да демонстрира истинска непреклонност.

   Целият поддържащ каст се състои освен от солидния Брус Гринууд и изключително талантливия Пол Дейно, чийто образ за съжаление не получава достатъчно екранно време, още от Шърли Хендерсън, Зоуи Казан, Нийл Хъф, Томи Нелсън и Род Рондо.

   Филмът изгражда физическата си среда чрез методите на минимализма. За дълги периоди не виждаме нищо освен безкрайни неплодородни площи без капка вода. В автентичната атмосфера на нескончаема безнадеждност, в която зрителят почти може да усети горещината, жаждата и сушата, човекът е символично обективизиран като миниатюрен и безпомощен. Лайтмотивът на филма, че пътят е по-важен от крайната цел, тук е осезаем чрез мъдростта, до която достигаме, вървейки по него - духовната сила е способна далеч да надхвърля мащабите на физичното.

   Методично изследващ персонажите си, "Meek's Cutoff" е тих, но дързък нео-уестърн, който плавно стъпва на границата между амбицията и тщеславието. Това е филм, чийто отказ от сантименталност адмирирам, но и чиято претенция остава умерено натрапчива.

   За смелостта в подхода на Райхард индикативно е и нестандартното решение филмът да бъде заснет в редкия днес формат 1.33:1

3/5 

Review: "Breaking Bad", Season 4

“I won!” – финални думи на Mr. White (Bryan Cranston, носител на три награди „Еmmy” за тази си роля) в последния епизод (Face Off) от четвърти сезон на култовия проект “Breaking Bad”, oпределян от мнозинството критици като най-добрия драма сериал, излъчван на малкия екран. За пореден път, и може би в най-засилена степен в този сезон, създателят и продуцент на „Breaking Bad” Vince Gilligan изпъква с нестандартните си и доста успешни похвати да прикове вниманието на зрителя към изградения от него свят (еквивалентен на заобикалящия ни), карайки ни да се съпоставяме с действащите лица в продукцията му. В минали статии вече съм отделяла внимание да ви занимая с основното действие, върху което се гради цялостната концепция на сериала. Walter White и Jesse Pinkman са двата основни действащи персонажа, чиито взаимоотношения, личностно развитие, промяна във възгледите са проследени обстойно от първия сезон до последния засега четвърти на “ Breaking Bad”.

Със започването на четвърти сезон един въпрос би могъл да бъде характеризиран като определящ цялостното развитие на действието в него и той гласи: „Възможно ли е двамата главни герои да излязат живи от ситуацията, в която се намират на този етап от живота си?“. Интересното тук е, че отговорът на този въпрос бива изяснен и при това напълно еднозначно, за разлика от повечето сериали, които не дават ясен отговор на основния въпрос, движещ изпълнението на замислената идея, предстоейки нов сезон, при това последен. Проследявайки развитието при персонажа на Walter White от самото начало на сериала, ставаме свидетели на всичките стадии на метаморфоза, през които преминава личността му. Началото ни представя учител по химия, спокойно можещ да бъде класифициран като гении в тази област на науката, който се опитва да осигури по-добър живот на семейството си, след като разбира, че има рак на белите дробове в напреднал стадий и вероятността от положителен изход е минимална. Зрителят няма как да остане равнодушен към случващото се в живота на главния персонаж, няма как да не изпита силното чувство на състрадание и няма как да не разбере мотивите му към взимането на решение да се занимава с готвенето на дрога. Да, както и самият Vince Gilligan твърди, ако в първите три сеозна зрителят е успявал да намира причина да симпатизира на Walter White, то в последния такъв едва ли това ще бъде определяно като правилно.

Тринадесетте епизода на четвърти сезон нито за миг не изостават от зададеното си темпо, в което още по-надълбоко се навлиза при разкриването на отделните герои. Интересът у зрителя остава буден през цялото времетраене на сезона и то като че ли най-успешно именно сега. В първи епизод от този сезон се вдига булото около неясното бъдеще на Walter и Jesse (Aaron Paul, спечелил “Emmy” през 2010 за ролята си именно в този сериал) след убийството на гласения от Gustavo `Gus` Fring (Giancarlo Esposito), водач на картела в Albuquerque, New Mexico, за заместник на Mr. White Gale. Това убийство, както става ясно и от трети сезон, е извършено от Pinkman, следвайки инструкциите на своя бивш учител с цел да запазят живота си. Резултатите от извършеното убийство са видими в колебливото и несигурно психологично състояние на Jesse. Отношенията с партньора му охладняват, като емоциите ескалират в омраза и нетърпимост на двамата главни герои един към друг след поредица от събития, целенасочено предизвикани от Gus Fring. Внимание се обръща и на развитието на останалите действащи лица. При Hank (Dean Norris), деверът на Walt, за пореден път се сблъскваме с находчивостта му при намирането на улики, водещи до правилния отговор при разследване, в което са замесени наркотици и техните разпространители. Не незасегната от случващото се със съпруга ѝ е и Skyler White. Атмосферата около нея също като тази на основното действие в сериала съвсем не е безпроблемна. Skyler се оказва на път да бъде разкрита за измама относно укриването на данъци. За да не допусне това да стане факт, в страха си тя взима решения, които са почти толкова неправилни, колкото и тези на законната ѝ половинка.

За мен “Breaking Bad” се явява еквивалент на перфекционизма, който би могъл да достигне драма сериал. Всичко в него е чисто и просто съвършено – сценарий, режисура, каст. Всичко е изпипано до най-малкия детайл, а симбиозата на елементите, градящи сериала, е отлично изпълнена от Vince Gilligan. “Breaking Bad” успява да задържи вниманието на зрителя чрез своята непредвидимост и неизчерпаема свежест. Четвърти сезон беше повече от задоволяващ, провокиращ неописуем интерес към предстоящия финален сезон на целия сериал.

Inner City vs. Outer Space

Започва вечер, по нищо различаваща се останалите такива, за бандата от квартала. На преден план виждаме Моисей (John Boyega), който заедно със своите приятели обикаля областта на Южен Лондон. Характеристиката на тази група тийнейджъри? Да речем, че се причисляват към бандите, които имат за цел да ограбват и тормозят населението. Въпросната вечер започва с познатата ни до болка ситуация от действителността: момиче, в случая медицинска сестра, се прибира от работа, минавайки през неоживена, тъмна улица. Резултат: нападната е, ограбена, изплашена до смърт от въпросната групичка “gangsters”. И точно в кулминацията на тази сцена (бедната девойка на име Сам (Jodie Whittaker) се чуди как да избяга от Моисей и компания) се случва нещото, което прави вечерта не само необикновена, но и свръхестествена. Метеорит с извънземен живот на него пада на мястото на престъплението. Извънземното, което впоследствие се оказва, че е от женски пол и оставя дирята си, имаща за цел размножителни функции, върху Моисей, бива убито от него и взето от компанията му като свидетелство за героичния им дух. По пътя си към вкъщи тийнейджърите осъзнават, че готовите за оплождане E.T. вече са надушили маркировката на женската и съвсем не са приятелски настроени. Нашествието на неземен животински вид, в случая създания, наподобяващи смеска между тези от видеоклиповете на Gorillaz и автентични примати, с разликата, че тези в Attack the Block имат усти, пълни със светещи зъби, започва. Момчетата разбират, че единственият начин да се справят със ситуацията е да защитят квартала си от извънземната инвазия по единствения възможен начин – чрез война.

По пътя си към оправянето на бъркотията, която самата банда забърква, зрителят има възможността да стане част от доста енергичното, на бързи обороти темпо на лентата. Режисьорът и сценарист на филма Джо Корниш успява от нискобюджетната си продукция да направи една доста нетипична, изпълнена с неподправен хумор, лента, която успява да задържи вниманието на киномана през цялото й времетраене. Няма как да не обърна внимание и на факта, че тук виждаме самия Ник Фрост (познат ни като неразделната част на Саймън Пег). Двамата са уникален тандем при заснемането на филми, където играят приятели и бягат я от зомбита (Shaun of The Dead), я са на мисия да спасят някое извънземно (Paul) или пък просто си партнират като полицаи при разнищването на серии от подозрителни случки и събития ( Hot Fuzz). В Attack the Block не можахме да се насладим на целия блясък на Фрост при среща с оплодително настроени извънземни, просто защото такива бяха рядкост или пък героят му беше толкова напушен, че не успяваше напълно да асимилира случващото се. Няма как да не обърна внимание и на изобилстващите съпоставки от страна на режисьора с целия свят на филми, изградени върху тематики и реалности за свръхестествени събития, чиято съставна част са гоблини, големи, извънземни, амгъли и т.н. Продукцията си Джо Корниш успява да поднесе на зрителя, използвайки доста интересни, наситени с голяма доза забава и неподправеност кадри. Не знам дали успешността на работата му се дължи на факта, че самият той е бил част от обществото на тази част от Лондон, но като старт на режисьорската му кариера похватите, с които борави, са наистина сполучливи.

В заключение ще обърна внимание и на факта, че главните действащи персонажи са изиграни по перфектен начин от младежи, невиждани досега като актьори на големия екран – Leeon Jones, Jumayn Hunter, Alex Esmail. Четейки ревюто на Peter Travers от Rolling Stone за Attack the Block, се закостени в главата ми последното изречение от изказаното му мнение като идеално описващо цялостната концепция на лентата без излишни обяснения: „This movie wants and needs to come at you like a beast in the dark. Allow it.“

Review: "Hesher"

Кой е Хъшър? Отговорът на този въпрос остава неизвестен до самия финал на филма. Не знаем какъв е, откъде е, от какви мисли и чувства е изградена самоличността му. Разгадаема за зрителя е само външната опаковка на този герой, който е отлично изигран от Joseph Gordon-Levitt (500 Days of Summer, Mysterious Skin, Inception). Това, което остава в съзнанието ни относно Hesher, е непредсказуемият начин, по който създава ситуациите във филма. Неконтролируем в действията си, този персонаж всява безпорядък навсякъде, където е бил. Външността му, както и нетипичният му характер лесно успяват да привлекат вниманието върху себе си. Обликът му е изграден върху подобие на човек занимаващ се с и фен на метал музиката. Татуировките по тялото му също са забележителни от една страна с непрофесионализма на направата си, от друга с автентичното си изглеждане - на корема си героят притежава рисунка на човек, който си пръска мозъка с пистолет, а на гърба си има нарисувана ръка с показан среден пръст.

Какво свързва сюжета на филма с образа на Хъшър? Затруднявам се да дам ясен отговор и на този въпрос. Всъщност на моменти е трудно да се открие каквато и да е закономерност в развитието на лентата, а още по-трудно е човек да вникне в ролята на Joseph Gordon-Levitt. Историята е съвсем проста и е често срещан сантиментален материал за филми, излъчвани по Hallmark например. Става въпрос за семейство, на път да се разпадне, поради смъртта на човека, който е свързвал отделните членове в него. В главната роля се запознаваме с детето на тази фамилия T.J. (блестяща игра от страна на Davin Brochu), което се опитва да запази спомена за загиналата в автомобилна катастрофа майка. Мотивите за страданието на детето и съответстващия му жесток външен свят също са налице. Бащата на T.J., Paul Forney (Rainn Wilson), се намира в безизходица след смъртта на съпругата си, изпада в депресия и спира да обръща внимание на случващото се в живота на сина му. Дори когато T.J. докарва в къщата "своя приятел" Hesher (очевидно доста по-голям от момчето), със съмнителен външен вид и още по-съмнително поведение, баща му като че ли не забелязва случващото се. Единствено бабата на детето Madeline Forney (Piper Laurie) се опитва да предпази семейството от предстоящата му разруха.

Каква роля изиграва присъствието на Hesher в живота не само на T.J., но и на роднините му, ще разберете в края на лентата. Факт е, че героят на Gordon-Levitt успява да придобие психологично надмощие над всеки един образ, с който се сблъсква във филма. Е, с изключение на касиерката в хранителния магазин, която всъщност се явява и обект на мечтите в съзнанието на T.J., Nicole (Natalie Portman).

Hesher е драма, на моменти придружена с нотки на хумор. Филмът се явява първият пълнометражен в кариерата на Spencer Susser като режисьор. Natalie Portman в качеството си на съпродуцент също изглежда е усвоила доста добре концепцията за инди творчеството. Емоциите, придружаващи лентата, са разнообразни и на моменти изненадващи. Чувството, което остава у зрителя след финала на филма, не може да бъде еднозначно и лесно определимо. Единственото, което не може да бъде отречено, е, че героят на Joseph Gordon-Levitt е изключително запомнящ се, а с играта си този актьор отново показва класата си.

Review: Midnight In Paris

Париж от 20-те години на миналия век е блян за всеки съвременен артист. След ужаса на Първата световна война множество интернационални артисти намират вдъхновение в агонията от огромната трагедия. Именно френската столица събира през този период таланта на някои истински творчески гении, сред които Скот и Зелда Фицджералд, Коул Портър, Ърнест Хемингуей, Гертруд Стайн, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Т.С. Елиът, Джуна Барнс, Луис Бунюел и Ман Рей. Всички тези бележити личности действително са живели по едно и също време в Париж, когато епохата на джаза била в разгара си. Градът бил центърът на артистичната вселена. Романтичният Париж от този период дава пространство на още един велик артист с антиимпериалистическо мислене - Уди Алън - да развие един свой, но и древен концепт. Културната носталгия като отричане на настоящето. Или в по-универсален смисъл - мистичната притегателна сила на дистанцията. Защото, колкото по-далечен е един идеал, толкова по-привлекателна е осанката му в нашите илюзии.

Чувствам се отговорен да спомена, че ревюто съдържа спойлъри, макар да не мисля, че нещо ще изненада тези, които не чуват за първи път заглавието на филма.

През последното десетилетие сюжетите на Алън напуснаха титулярния си дом - Манхатън и се установиха в Европа. Именно културата, историята, архитектурата и не на последно място хората на Стария континент поддържат продуктивността на американския режисьор, която днес изглежда по-непотушима от всякога. В европейските картини той открива чисто нов извор на инспирация. През последните десет години цели четири филма от неговия репертоар показват безбройните лица на Лондон - "Match Point"(2005), "Scoop"(2006), "Cassandra's Dream"(2007) и "You Will Meet A Tall Dark Stranger"(2010). "Vicky Cristina Barcelona"(2008) пък ни пренася в Испания. Магнетичната си любов към изкуството на Европа е това, което Алън иска да сподели с всички нас.

"Midnight In Paris" разказва за млада двойка - Гил (Оуен Уилсън) и Инез (Рейчъл Макадамс), отседнала в Париж по работа заедно с родителите на Инез. Гил е романтик, който броди из улиците на Париж - градът, в който е влюбен - и търси символика във всяка стара сграда и открива носталгията зад всеки ъгъл. Той иска да напусне Холивуд и професията си на филмов сценарист и да заживее във Франция като истински писател. Инез е много различна от него. Тя, насърчавана от вулгарните си родители, си представя живота си в богаташки американски квартал. Въпреки това двамата се обичат. В Париж срещат Пол (Майкъл Шийн) и Керъл (Нина Арианда), с които прекарват дните си, посещавайки културни забележителности. Пол е прототипът на нетърпимия, педантичен псевдоинтелектуалец. Гил, видял се не на място в тази среда, мечтае за алтернативно време, в което да се чувства комфортно. Тези негови фантазии се сбъдват, когато една вечер, докато се разхожда сам из градските улици, часовникът удря дванайсет и пред него спира старо пежо, което го отвежда в двайсетте години на миналия век. Изживяване, което той не иска да изгуби и затова повтаря всяка вечер.

Изумлението му, когато среща Скот и Зелда Фицджералд (Том Хъдълстън и Алисън Пил) в соаре, е неописуемо. Зад пианото е великият Коул Портър, който чрез харизматичната си музика играе ролята на емоционален контур на нощните преживявания на Гил. Той води задълбочени дискусии и получава съвети с винаги формален и неподправено маскулинен тон от Хемингуей, успява да накара Гертруд Стайн (Кати Бейтс) да прочете черновата на романа, който пише в момента, среща Салвадор Дали (изключителният Ейдриън Броуди) и неговия кръг от сюрреалисти, а в един от най-иновативните диалози, за които може да предразположи пътуването във времето, дава идея на Луис Бунюел, от която по-късно ще се роди филмът му "The Exterminating Angel"(1962). Но най-ценната среща на протагониста е тази с фиктивната любовница на Пикасо Адриана (Марион Котиар). Както двайсетте години са мечтаната алтернатива на времето, в което Гил е принуден да живее, така и Адриана е идеалът, който да подмени еднообразния му личен живот с едно вълнуващо приключение. Тя е всичко, което Инез не е, и той бързо се влюбва в нея.

Филмът не се опитва да обясни логично тези необичайни събития, а и не това е важното. За зрителя не трябва да представлява мистерия, дали Гил мечтае, сънува или преживяванията му са реални. Те са база, около която филмът да изгради основната си идея.

Коул Портър се оказва връзката между двата свята за главния герой. Едничкото хубаво за него през деня е срещата му с красивата продавачка на музика Габриел (Леа Сейду). Събира ги именно любовта им към музиката на Портър. Това е едно от двете събития, които променят светогледа на Гил и го водят до прозрението, че може да изгради и заживее своята мечтана реалност сам днес, във времето, в което живее и което му принадлежи.

Когато Гил разговаря с Адриана, жената, която живее в света-мечта за него, той открива, че и самата тя изживява бленуване по една далечна реалност. Тя вижда своето съвремие като сив, бездушен и безпътен затвор, който ограничава човека. Това е моментът, в който зрителят осезава прозрението на протагониста. Сега то е толкова непосредствено, че аудиторията се усъмнява в своята проницателност. Дали далечното е по-привлекателно, защото не можем да го имаме? Дали светът, в който живеем, е скучен, защото сме мечтатели по природа? Съществува ли перфектно време за перфектното място? "Такова е настоящето. To e малко разочароващо, защото животът е разочароващ." Парадоксален оптимизъм струи от откровеността на героя. Това е и моментът, в който Гил изживява действителната си духовна трансформация.

В най-новата си творба авторът разкрива благоговението си към столицата на любовта. Париж е заснет по очарователен начин от Дариус Конджи. Осезаеми са всичките му цветове и настроения. От меланхоличните, дъждовни улици на съвременния Париж до колорита на модернистичните направления и шареното битие на буржоазията от преди почти век, което изглежда толкова живо, че довежда зрителя до заблудата, в която се е оплел и главният герой. До определен момент визуалните техники изграждат съвременния град като мрачна и материалистична реалност, от която единствено да можем да пътуваме в мислите си към по-добри времена. Различната цветова гама в стария Париж е в унисон с щастието на Гил, докато е в този илюзорен свят. Когато до нас достига основното послание на лентата, виждаме дъжда над парижките улици като живописна картина на избавлението на душата.

Къде може да се види днес чиста романтична комедия, годна за хора с интелигентност около и над средната? "Midnight In Paris" е точно толкова невероятно романтичен, колкото предполага атмосферата на Париж, въпреки любовния си фатализъм. "Midnight In Paris" е и точно толкова забавен, както приляга на изтънчения хумор на създателя му. В това отношение Уди Алън ни дари през лятото с едно изключително рядко срещано явление - умна романтична комедия.

Вдъхновената глуповатост на някои сцени е един от най-автентичните показатели за непретенциозността на лентата. Дори и да изглеждат абсурдни в определени моменти, те намират своето място в цялостната картина и придобиват смисъл. Въпреки че зрителят има нужда от известни предварителни знания в областта на модернизма от началото на миналия век, за да асимилира вербалните игри на сценария, филмът общува с аудиторията на едно напълно достъпно ниво. Без да наранява интелектуалната си насоченост, той успява да запази наивния си чар.

Страхотният сценарии, базиран на остроумни диалози, интелигентни шеги и интензивни послания, наследява някои от белезите на ранните творби на Алън. Филмът живее живота на своя сюжет. Той разказва за културна носталгия, за очарованието на отминали епохи, за всичко изгубено в лабиринтите на историята, но сам решава да приеме и обикне настоящето. Защото това е един изключително съвременен филм.

"Midnight In Paris" е най-добрата работа на Уди Алън от "Match Point" насам. Един оптимистичен реверанс към града, изкуството и най-вече - красотата на живота.

4/5 

Review: Super

 

На мен ли ми става нещо или индито вече не е това, което беше. Или може би никога не е било това, за което съм го мислел. Основното предимство на независимото кино трябва да бъде, че, когато правиш такъв филм, си освободен от всякаква корпоративна цензура и можеш да си позволиш почти всичко. Това, обаче, не означава, че трябва да си позволяваш всичко, само защото можеш. Super (2010) е наситен с графично насилие. Най-лошото е, че то не само не е оправдано, но и се превръща във фикс идея, в основен мотив и ос, около която се движи филмът.

Super разказва историята на обикновения, простодушен загубеняк Франк (Рейн Уилсън), който, след като жена му (Лив Тейлър) го напуска заради наркодилър, решава да нахлузи маска и да се бори с престъпността под името Crimson Bolt. Като всеки супергерой и той открива своя сайдкик в лицето на Либи/Boltie (Елън Пейдж) или по-точно тя го открива, след като разгадава тайната му самоличност. Под претекста, че се борят с престъпността в града, и преследвайки крайната цел - Франк да си върне любимата, двамата всъщност се превръщат в безскрупулни убийци.

Да започнем от там, че филмът е написан и режисиран от Джеймс Гън, което го прави чисто негов авторски. Това е и основният проблем. Името на Гън може да е непознато за повечето от нас, но именно то стои зад сценарии като тези на римейкa на Зак Снайдер на Dawn Of The Dead от 2004, Scooby-Doo и Scooby-Doo 2: Monsters Unleashed. Всъщност да е непознато име е едно от най-нормалните неща на света.

Как да категоризираме Super, при положение че той самият не е сигурен какво иска да бъде? Филмът с всички сили се стреми да бъде пределно реалистичен и натуралистичен, за да може да изтъкне именно това като свой аргумент, но в същото време поставя героите си в крайно неправдоподобни, гротескни ситуации, за да илюстрира абсурдизма си като своя основна цел. Ако зрителят остане с конфликтни чувства след края, то би било не заради проблемите, които лентата разглежда (черпя, ако някой изобщо открие такива), а по-скоро заради пълната неспособност да ѝ намери място на някой от виртуалните рафтове в съзнанието си. Въпреки бавното си темпо, тя прескача главоломно и без да ѝ мигне окото между комедия, сарказъм, трагедия и самоирония. В крайна сметка не си убеден дали си бил ловко финтиран или филмът наистина тъне в аматьорство.

Със стерилната си игра Рейн Уилсън създава радикално безинтересен образ. Нихилизмът му се примесва с неадекватна емоционалност. Героят му е готвач, който някак е женен за много по-красивата от него Сара. Той е наивен, нерешителен, глупав и няма никакво намерение да променя нещо в себе си. И ние трябва да му симпатизираме или поне да ни пука за него като за централния за лентата персонаж. След като Жак (Кевин Бейкън) открадва жена му, той лесно се превръща за него в олицетворение на онова зло, което Франк се впуска да преследва по улиците. Главният герой решава да се превърне в Crimson Bolt, подтикнат от фиктивния образ на супергероя защитник на християнските норми от кабелната телевизия. Заигравките с религиозната пропаганда изглеждат по-скоро глупави. Образът на Жак е клиширан и почти карикатурен. Той е циничен и арогантен и дори принуждава Сара да взима наркотици. Но тук, за разлика от много други моменти, сарказмът на сценария в комбинация с играта на Бейкън функционират правилно. Елън Пейдж като 22 годишната продавачка на комикси на име Либи е глътка свеж въздух (какво отвратително клише) за лентата. С енергичността си тя допринася много за цялостния заряд. Макар че не е перфектна, актрисата от Juno и Inception е един от малкото позитиви на филма.

За разлика от крайно недостоверните супергеройски филми, бълвани от Холивуд в изобилие, които ни учат, че добрата воля, постоянството и тук-таме някой свръхсекретен серум могат да ни превърнат в суперчовеци, Super, в духа на своята натуралистична неподправеност, ни води до неизбежната дедукция - за да станеш маскиран отмъстител, единственото, което ти е нужно, е достатъчно здрав гаечен ключ. Към края на филма все още властва чувството, че това е единственото знание, което можем да абсорбираме от него. Почти деветдесет минути без зрели мотиви, без развитие на персонажите и без реални път или посока, които да ни водят до някакво проникновение. Творческата безпомощност прозира под графичните похвати и ескалира, когато на филма му е нужен епилог, за да обясни на зрителя какъв е бил смисълът от всичко изгледано дотук.

Какво ме караше да мисля, че Super ще представлява просто едно малко, по приятен начин наивно инди, което в крайна сметка да не дразни с нищо? Каквото и да е, сбърках. Сравнено с това в Kick-Ass, например, тук кръвожадното насилие е безсмислено и представлява единственото средство на Гън за задържане на вниманието на аудиторията. Този похват бързо омръзва и Super остава без покритие и съдържание пред очите ни. Един трик, на който просто не искаме да се хванем.


1.5/5

Review: Super 8

В Super 8 Дж. Дж. Ейбрамс хвърля носталгичен поглед към времето, когато, както повечето успешни режисьори днес, и той е осъществявал първите си стъпки в киното, зареден със супер 8 камера и огромно количество ентусиазъм. Това придава на филма отчетливи автобиографични оттенъци. В кооперация със своя ментор, Стивън Спилбърг, който е в ролята на продуцент, създателят на Lost, Alias и Fringe и един от най-успелите гийкове в Холивуд сътворява най-личния си проект до момента.

В почти всяко отношение Super 8 напомня за ранния Спилбърг. Един от филмите от периода от края на седемдесетте и началото на осемдесетте, към които препратките на Ейбрамс са очевидни, е E.T. : The Extra-Terrestrial. Той и Close Encounters Of The Third Kind са сред забележителностите на киното от този период и с лекота можем да ги наречем определящи за културните течения на времето си, а влиянието им в популярната култура е импозантно. Лесно можем да открием и чисто стилови сходства между тези две творби на Спилбърг и тазгодишния поклон към тях от страна на Ейбрамс. Той е актуализирана версия на класиките в жанра, обяснение в любов към добрия стар блокбъстър от преди времето на съвременните безкрайни сикуъли, прикуъли и рибуути. Разгледан в контекста на съвременната популярна култура, обаче, макар и категорично превъзхождащ средностатистическия боксофис хит, E.T. изглежда затъващ в клишета, които сам той е създал. Именно това като унаследена черта се прехвърля и върху Super 8, което представлява и основния недъг, мъчещ отрочето на Ейбрамс. В това отношение Супер 8 си остава просто един относително адекватен реверанс към определена ера в киното, чийто запален привърженик е неговият автор.

През 1979 в Охайо група ученици се заемат със заснемането на аматьорски филм със зомбита, като целта е той да участва на фестивал за осеммилиметрови домашни филми. Режисьорът на бъдещия хорър е перфекционист, а всички участващи са непоправими ентусиасти. За главната женска роля в проекта си момчетата привличат Алис (Ел Фанинг), която скоро очарова всички с непринудените си чар и артистичност. Съвсем логично водещият персонаж Джо (Джоел Кортни) започва да си пада по нея. Той е изгубил майка си преди години в трудов инцидент, където косвено замесен е и бащата на Алис (Рон Елдард), и живее с баща си - заместник шериф в града (Кайл Чандлър). По време на заснемането на една от сцените от любителския филм децата стават свидетели на катастрофа, при която наблизо минаващият влак дерайлира. След това събитие в малкото градче започват да се случват необичайни неща - хора и животни изчезват, метални обекти летят из въздуха. Стига се до там, че цялата тежест от разкриването на случаите ляга на раменете на бащата на Джо.

Нежната, носталгична ирония е въплътена най-силно в процеса на създаването на аматьорския филм. В тези секвенции историята разказва за приятелство и безрезервна отдаденост. Тук филмът общува най-лесно със зрителя и отправя зов към всички киномани и любители кинодейци.

Приликите с Cloverfield (продуциран от Дж. Дж. Ейбрамс) пречат на потенциално мистериозния основен плот. Тук заплахата е от същото естество, изглежда по същия начин и се предполага, че трябва да бъде същата обсебваща енигма за нас. В това отношение филмът се проваля грандиозно. За всеки редовен посетител на мултиплекса този сюжетен център би изглеждал ужасно познат и изтъркан.

Super 8 може да е сантиментален, наивен, на моменти дори сладникав, но това, в което със сигурност успява, е да не бъде повърхностен. Основната сюжетна линия е разработена детайлно и последователно, а всеки събплот получава подобаващо развитие и нито един не страда от синдрома на пълнежната подтема. Това, което Ейбрамс отлично е усвоил от своя ментор, е една от тайните на успешния блокбъстър - публиката трябва да бъде емоционално ангажирана с нашата история, за да ѝ подействат бляскавите ни трикове.

Тук срещаме богат набор от теми като мотивите за съзряването, наивната, детска любов, отношенията между баща и син/дъщеря, както и срещата на човека с извънземен разум. Super 8 е богат на послания и това е един от малкото фактори, разграничаващи го от обикновения съвременен летен хит.

В крайна сметка филмът страда от сериозна липса на оригиналност. Той не успява да изненада с нищо и тревожната му прилика с всяко monster movie напоследък разочарова. Носталгичният чар на лентата се деформира прогресивно в чистото зрелище, което можем да очакваме от всеки модерен хит. Лентата в един момент се оказва дигитално претоварена, което опитва да задуши демодираният й романтизъм. Неоспоримите позитиви на лентата биват неутрализирани от тягостната липса на автентичност.

2.5/5 

Review: Harry Potter And The Deathly Hallows: Part 2

Не са много примерите, които историята на киното познава, за успешна поредица с успешно изпълнен финал. Отрочето на Уорнър Брос, правещо ни съпричастни с премеждията на младия магьосник Хари Потър, обаче, постига точно това. Франчайзът успява на творческо и финансово равнище и най-вече в своя завършек. Harry Potter And The Deathly Hallows Part 2 е блокбъстър в най-положителния възможен смисъл на понятието. Ако Part 1 беше подреждането на драматургичния сетинг, то Part 2 е логичният, натурално зароден климакс, който притежава всичко необходимо, за да спечели ентусиазираната акламация на критиците, одобрението на неутралния зрител и любовта на заклетия Потър-фен. Филмът е перфектният пример за успешното затваряне на един определящ за епохата си феномен.

Harry Potter And The Deathly Hallows Part 2 печели категорично на няколко фронта. Безспорният комерсиален успех се отразява в постиженията и рекордите, които филмът поставя, в боксофиса за изминалата седмица. След емоционалното прелистване на последната страница на франчайза, от Уорнър Брос очакват Harry Potter да се превърне в най-успешната кино поредица в историята. Фундаментът на успеха, обаче, се състои в творческото майсторство, с което ни е представен финалът. Той изненадва със многото си истински разчувстващи моменти и ни кара да съпреживяваме катаклизмите в магьосническия свят, докато разказва история, чийто край буквално целият свят знае.

Сюжетът в Part 2 стартира от там, където завърши Part 1. Хари, Рон и Хърмаяни отново са в преследване на последните хоркрукси, чието унищожаване е основната цел на протагонистите. Този път, обаче, Хари, притиснат от времето, трябва да действа много по-драстично. Той е принуден да се довери на алчен гоблин и да се завърне в Хогуортс, излагайки на опасност за пореден път всички, за които го е грижа. Именно в училището за магия, където всичко започва и тримата герои се сближават, основният конфликт е предопределен да намери своето решение. От този момент нататък филмът се съсредоточава върху Битката за Хогуортс, която трябва да завърши с гибелта на единия от двата антипода в света на Роулинг.

Harry Potter And The Deathly Hallows: Part 2 наследява голяма част от белезите на Part 1, но и надгражда по отношение на динамика и структура. Едва в последната част на поредицата успяваме да доловим нужното внимание към детайла (с известни условности можем да споменем и The Prisoner Of Azkaban и първата част от The Deathly Hallows). То не е маниакално или претенциозно, нито твърде педантично, а просто позволява на сюжета да улови своята нишка и да не я изпуска до края. Уважението към детайлите е и уважение към повествованието; то предоставя естествената среда, в която динамизмът да расте екологично чист. Визуално филмът е пленителен, а последният час е истинско зрелище. Ако разглеждаме финалът на франчайза в двата му дяла като едно, то за първи път тук в поредицата няма прибързване, хаотична неструктурираност или претрупаност. Почти всяка сцена продължава точно толкова, колкото трябва, за да бъде завършено пълноценна част от цялото.

Това, в което се превърна този франчайз с годините e резултат от кооперацията на много талантливи личности. Алън Рикман, Ралф Файнс, Майкъл Гембън, Гари Олдман, Ричард Харис, Маги Смит, Хелена Бонам Картър, Ема Томпсън, Дейвид Тюлис, Джон Хърт, Имелда Стаунтън, Брендан Глийсън, Бил Най и Джим Броудбент са част от впечатляващия актьорски ансамбъл, дал живот на героите на Дж. К. Роулинг на големия екран. Всеки един от тях стои изключително автентично в контекста на света на Хари Потър и се сраства с персонажа си по неповторим начин. Сериозен талант откриваме и сред режисьорите, работили върху отделните части на поредицата. Крис Кълъмбъс (Harry Potter And The Sorcerer's Stone, Harry Potter An The Chamber Of Secrets), Алфонсо Куарон (Harry Potter And The Prisoner Of Azkaban), Майк Нюъл (Harry Potter And The Goblet Of Fire) и Дейвид Йейтс (Harry Potter And The Order Of The Phoenix, Harry Potter And The Half-Blood Prince, Harry Potter And The Deathly Hallows Part 1 и Part 2) са хората, отговорни за възходите и паденията във фентъзи епоса за Момчето, което оживя. С работата си върху последните четири части Йейтс категорично направи поредицата своя. Нито един от предходниците му, включително Куарон, не успя да постигне такава дълбочина, последователност и емоционална мощ, каквато беше генерирана от неговата творческа потентност. Търпението, целеустремеността и способностите на Йейтс резултират не само в ескалирането на интензивността и емоционалността с наближаването на края на историята, но и в цялостното покачване в класата на продукцията с всяка следваща част. Всичко това, за да достигнем до кулминационния финал.

В последната част от сагата по-специално внимание заслужава и водещото трио. Даниъл Радклиф, Рупърт Гринт и Ема Уотсън не само пораснаха пред очите ни през последните десет години, но и наистина еволюираха като актьори. Макар и да са я залужили с някои от предишните части, към този момент всяка критика към тях изглежда неуместна, защото тук те определено стоят на място. И макар най-ярки в този финален филм да са брилянтният Ралф Файнс, от когото е много трудно да се свалят очи, като Волдемор и универсалният Алън Рикман, чийто Снейп получава съществено развитие тук, кредит заслужава и играта на Радклиф, която обрисува израстването на Хари от чудесно момче до смел мъж.

Именно колаборацията между всички тези таланти и симбиозата между разнородните елементи правят филмовата сага толкова скъпоценна. Макар и далече от великите в киното, тя е важна, защото разказва за света, с които израсна едно поколение, към което се причислявам и аз. Затова с облекчение и увереност мога да установя, че историята за очилатият магьосник получи завършекът, който ѝ приляга.

Review: "Game Of Thrones"

Смятам да започна с едно важно уточнение. Основното предназначение на този пост е да представи максимално обективно, доколкото това е възможно, един поглед върху едно от безспорните телевизионни събития на гпдината - сериите "Game Of Thrones". Той не цели да анализира книга, нито да съпоставя литературен текст с телевизионна продукция. Причината е проста - ревюиращият е напълно незапознат с поредицата "Песен за огън и лед" на "американския Толкин" Джордж Р. Р. Мартин, по която HBO адаптира новия си хитов сериал. Не мога да потвърдя или отхвърля популярното сред критиката към този момент мнение, че "Game Of Thrones" е достоверен спрямо оригинала, а мога единствено да го погледна като съвсем отделен продукт, който трябва да функционира самостойно.

Спойлерите са неизбежни; имайте това предвид.

С оригиналните си продукции HBO достига висини в правенето на телевизия. Малко опитват да успорват това. Но дори в тези си измерения, телевизията си остава телевизия. А основната й цел, съвсем осъзнато, винаги е била и винаги ще бъде просто да забавлява. Тъй като точно в това американскта медия е най-силна, тя продължава да се възползва от предимствата си пред останалите, оповавайки се на тънкото си чувство за качествено забавление. Трудната част обаче се състои в това, да запазиш представата за "качествен" и да не преминеш, я по невнимание, я съвсем нарочно, тънката граница между овладяното забавление и безмозъчното зрелище. Примери и за двата типа изкушение за очите не лиспват в историята на HBO ("The Sopranos", "The Wire", "Deadwood", "Boardwalk Empire" от едната страна, другата няма значение). В този ред на мисли "Game Of Thrones" е повече от успешен. Какво значи това?

През първия си сезон сериалът преизпълва целта си да убеди аудиторията, че е "повече от обикновено фентъзи", че е "зрял, интелигентен, оригинален". Свалям шапка на отговорните, които доста ловко накараха шоуто да се самопромотира и самоизтъкне в максимално положителна светлина. От HBO още веднъж доказаха, че са фокусници, способни да развият една концепция, да я представят пред публиката така, както искат да изглежда, независимо от реалното й съдържание. Изграденият имидж на сериала, в моите очи, сериозно се разминава с реалната му същност. Претенциите за комплексност на героите рядко намират покритие, действията привидно са динамични, но всъщност изумително малко неща се случват за този първи сезон. Така продуцентите действат на сигурно, като предоставят на аудиторията шоу в изпитания модел на кървавото зрелище, облечено в изисканите дрехи на философско изследване на персонажи. Перфектната формула на телевизионния успех.

Концептът е интересен и това е нещо, което не мога да отрека. Светът на Вестерос е поразителен, а фантазиите на Мартин са нарисувани по най-живописния в съвременната телевизия начин. Дизайнът на продукцията е истинска инспирация, включително и началните кредити, които попадат в пантеона на HBO като едни от култовите. От техническа гледна точка сериалът е перфектен, като синтезът между работата на режисьори, оператори и техници ражда изобилие от красиви кадри и ярки сцени. Към позитивите можем да добавим, с няколко условности, и актьорската игра. Шон Бийн е солиден като господаря на Зимен хребет и глава на рода Старк - Едард, въпреки че първоначално кастването му в тази роля не изглежда удачно. Някои от дебютантите, сред които Кит Харингтън като незаконния син на Едард Старк Джон Сняг и Мейси Уилямс като бунтарката Аря Старк, също са на добро ниво, а безспорните звезди на сериала до този момент, съответно изпълняващи най-комплексните роли, са Питър Динклейдж като Тирион Ланистър (от рода Ланистър - архнемезисите на Старк) и Ейдън Гилън като "Кутрето" Петир Белиш. От останалите изпълнения впечатление прави това на Чарлс Данс като безскрупулния вожд на рода Ланистър. На другия полюс пък, при всички положения, е играта на Лена Хийди, чиято зла кралица е повече от неубедителна.

Едно от популярните твърдения, свързани с фентъзи сагата, поддържа тезата, че персонажите са пълнокръвни, притежават сложни нравствени характеристики и действията им са непредвидими, подтиквани от неопределими пориви. С това твърдение не мога да се съглася по никакъв начин. Всъщност, лесно забележима и натрапчива е двуизмерността на героите. Фактът, че сюжетът в значимата си част се развива по плоскостта добро VS зло, чест VS лукавство, гордост VS опортюнизъм, като и двете страни са ясно определими, наранява претенциите на шоуто за поливалентност.

Пилотният епизод и финалът, в лицето на последните два, са животворната инжекция, без която сезонът би изгубил жизнените си функции. Инертността на останалите седем епизода единствено спъва динамиката на действието. В тях се запознаваме с множество нови герои, за които научаваме малко; първият допир с тях не говори за нищо, не провокира разсъждения и не ни прави съпричастни със съдбата им. В крайна сметка, няма причина неутралният зрител да го е грижа за тях. Сюжетът изненадва и дори шокира за първи път едва в девети епизод, когато Едард Старк - на практика единственият персонаж, който можем да сметнем за главен, - губи главата си. Това е похват, за чието прилагане се изисква дързост, която само HBO си позволява. Той раздвижва сюжета неимоверно. Съвсем логично, от този момент нататък действието поема нови направления и предпоставя по-динамичен втори сезон.

"Game Of Thrones" изпълва целта си да се превърне в поредното телевизионно събитие, привличащо небивал интерес и генериращо огромен хайп, а HBO отново е победител в бранша. През пролетта на 2012 можем да очакваме втори сезон, разкриващ събитията от втората книга от поредицата "Песен за огън и лед" на Джордж Р. Р. Мартин. Можем да го очакваме с надеждата, че ще изпълни това, което дебютният сезон не успя. Защото амбициозната концепция в този случай е съпътствана от потенциал в излишък.

Review: "Hanna"

Прогресивно популяризирана тенденция в съвременното кино е стремежът на модерните режисьори да опитват да реализират "интелигентният екшън-трилър". Това е този блокбъстър, който има способността да комуникира както с обичайната си аудитория, така и с почитателите на независимото кино и дори честите посетители на артхауза. Макар че в този случай твърде често и двата вида публика остава незадоволена, "интелигентният екшън-трилър" намира своите аргументи в исторически план чрез имена като Майкъл Ман и Люк Бесон. Ако "Hanna" попада съвсем по ръба на тази категория, то това е, защото филмът изпълва само частично някои от критериите за този пробивен стил в киното. Той не е блокбъстър в пълния смисъл на понятието. Въпреки това е възможно да се хареса на разнокалибрена аудитория, просто защото под напудрения му със стилна атмосфера, красива кинематография и убедителна актьорска игра нос прозира глуповатата физиономия на чистия екшън.

"Hanna" разказва историята на шестнайсет годишно момиче (Ронан), живеещо в отшелничество някъде в Скандинавия единствено с баща си (Бана), - агент на ЦРУ в изгнание - който дава всичко от себе си, за да направи от дъщеря си перфектния убиец. Той я обучава да оцелява в условията на арктическата пустош, да осъвършенства духа и тялото си, подготвяйки я за съдбовния момент - неизбежната среща със злия й немезис. Това е агентът, в чиято роля се въплъщава Кейт Бланшет. Причината за тази неизбежна среща е и основната мистерия на лентата. От този момент нататък сюжетът представлява игра на котка и мишка, която се разиграва върху два континента. След като за първи път в живота си Хана напуска колибата, в която е израснала, тя попада в напълно непознатата среда на цивилизацията. Процесът на приспособяването й е като на дете, което изследва заобикалящия го свят за първи път - едновременно с благоговение и боязън.

"Hanna" е изпълнен с визуални достойнства. В определени моменти разказва с цветове, а в други изобразява красиви пейзажни картини - наслада за очите. Пример за това са снежните кадри от красивия във враждебността си арктическия всемир, които някак ни се иска да продължат още няколко секунди. Джо Райт доказва, че е универсален режисьор, като поднася със стил и артистичност и този свой проект, толкова различен от всичко, което е правил досега. Почеркът на кинодееца оставя своята следа и тук, въпреки че съспенсът, наивната детска драма и дори музиката поставят "Hanna" на съвсем различна творческа платформа, толкова несходна на света на "Pride And Prejudice" и "Atonement" например. Райт се потапя в напълно непознати води и се справя успешно със задачата да нарисува изискано, но не снобарски този съвсем обикновен екшън-трилър. Режисьорът не успява на устои на някои артистични изкушения и предприема интересни творчески похвати. Виждаме много добре организирана сцена, в която наетият от агентката убиец (Том Холандър) преследва героинята сред контейнери и един дълъг тракинг шот на летището в Берлин. Райт определено показва чувство за класен съспенс.

Сирша Ронан отново демонстрира потенциала си, като изиграва нова много силна роля. Тя съумява да комбинира успешно в образа си силата на духа и тялото, преданост, но и липса на скрупули с пленяваща наивност. Тя изгражда безспорно най-яркия образ, като дори винаги класната Кейт Бланшет и нейната твърде корава героиня - зла кучка с кървящи венци - не се доближава до достоверността на Ронан. Ерик Бана е безличен, както обикновено (справка - "Тhe Time Traveller's Wife", за който вероятно щяхте да сте чували ако в главната роля беше някой друг). Оливия Уилиямс се появява като хипи майка, а Джейсън Флеминг е отчаяният й съпруг, с чиято каравана Хана прекосява Европа. Том Холандър е просто зъл до мозъка на костите.

Приятно впечатление правят приказните мотиви. В колибата Хана е възпитана с приказки и те я следват навсякъде. Финалната конфронтация във филма се случва в нещо, наречено "The Grimm House". Тази жива фантазия допринася за качествената атмосфера на филма.

Недостатъците на лентата обаче се изразяват в постепенното избледняване на сюжета и откровеното му отстъпване към заден план. На "Hanna" липсва кохерентност, за да държи интереса към себе си буден до последно. Няколко дупки в сюжета сериозно нарушават темпото и объркват зрителя, оставяйки го да съшива цялостната нехомогенна история от отделни късчета информация. Някои неправдиви сюжети дори на моменти поддържат приказното усещане на филма и човек би си помислил, че това е целенасочен похват, но ефектът като цяло е, че да останеш вътре в историята докрая е почти невъзможно.

Музиката на The Chemical Brothers допълва това, което откъм сюжет понякога липсва.



Ако трябва да назовем еднозначно жанра на "Hanna" най-точно би било да кажем арт-екшън. Точно затова паралели с трилогията за Борн или с "Leon" са неизбежни. В този смисъл опитът на талантливия млад режисьор Джо Райт за "интелигентен екшън-трилър" е успешен в едно отношение и неуспешен в друго. Той има собствена визия, но това, което му липсва, е собствено съзнание.