Номинации за Оскар 2013: Кратък коментар

Бързам да подхвана старата си песен. Две години бяха напълно достатъчни, за да стане ясно, че схемата с променлив брой номинирани за най-добър филм не функционира. В основата ѝ стои идеята за пропорционалност между качеството на филмовата година и броя номинирани заглавия, но практиката показва, че, независимо дали тя е била силна или слаба, винаги ще получаваме число по-близко до горната (10), отколкото до долната граница (5). След всичко, което успях да изгледам до момента все по-отговорно започвам да твърдя: 2012-та няма необходимите аргументи, за да се запечата трайно в историята на киното. Тя е една от по-слабите и ако броим само от началото на новия век. Въпреки това и тази година в борбата имаме цели девет заглавия. Практически всеки филм, който можеше да се спомене в оскаров контекст, е там (единственото частично изключение е Skyfall). Очевидно е, че, независимо дали Академията харесва еднакво всички или мрази еднакво всички, броят номинирани ще бъде еднакъв; не само това, той винаги ще бъде голям. Връзката между него и качеството на филмите през годината е несъществуваща. Ако това е начин признание да получат фаворитите на широката аудитория или пък да се вдигне шум около независимите заглавия, инкасиращи сериозната част от приходите едва след номинацията си, нямам нищо против. Щастлив съм за Django Unchained и Beasts of the Southern Wild, които определено са облагодетелствани от този нов формат, но пък интересно е отсъствието на Skyfall. Лентата на Сам Мендес има общо пет номинации - с толкова са още Amour, Django Unchained и Zero Dark Thirty, но на Бонд 23 му липсват такива в актьорските категории. И все пак филмът на Бен Зайтлин е с една по-малко и въпреки това е сред деветте най-добри. В този смисъл - ако ще са девет, нека да са десет. Когато говорим за комерсиално събитие с колосални размери, няма никакво място за идеализъм. Осъзнавам го, както осъзнавам, че броят номинирани за най-добър филм всъщност е най-малкият проблем в случая. Въпреки това, вярвам, всички мечтаем за деня, в който няма да се давим в крещящи причини да не посегнем повече към подобен вид събития. Всъщност никога не бихме го направили, защото Оскарите са си Оскари, колкото и незадоволителни да са в крайна сметка.

Да разгледаме отделните категории и по-специално тези, за които има какво да се каже:

Най-добър филм

Amour

Argo

Django Unchained

Les Misérables

Life Of Pi

Lincoln

Zero Dark Thirty

Beasts Of The Southern Wild

Silver Linings Playbook

2012-та в киното е като филм на Шаямалан. Колкото и слаба да е (е, не е толкова слаба), не може да се отрече, че финалът ѝ е непредсказуем. Това, което виждахме до този момент от сезона на наградите, не насочваше в конкретна посока и беше много трудно да бъдат откроени два, още по-малко един явен фаворит за най-престижното признание. След като различните кръгове критици направиха избора си, водачите по отличия бяха Zero Dark Thirty и The Master, а едва след тях се нареждаха Lincoln и Amour (ако това може да бъде достоверен източник). Всичко се промени на 10-ти, когато номинациите за Оскар бяха обявени от водещия на церемонията на 24-ти февруари Сет Макфарлън и винаги ободряващата Ема Стоун. Причините за това - в следващата категория.

Най-добър режисьор 

Life Of Pi - Ang Lee

Lincoln - Steven Spielberg

Amour - Michael Haneke

Silver Linings Playbook - David O. Russell

Beasts Of The Southern Wild - Benh Zeitlin

Без Бен Афлек. Без Катрин Бигелоу. На практика тази категория определя петте възможни варианта за най-добър филм. Последният случай, когато филм печели, без режисьорът му да е дори номиниран, е през 1990-та, така че тази вероятност е почти нулева. Сега изглежда много, много трудно някои да спре Lincoln и Спилбърг. Освен ако от Фокс не успеят да сътворят милион чудеса за месец и да избутат Life of Pi до върха, но това е малко вероятно. Включването на Бен Зайтлин е изключително приятна изненада. За отличната му работа в Beasts of the Southern Wild вече писах. Колкото до отсъствието на Афлек и Бигелоу - то е не само начин да се намали интензивността на наградите като цяло, но и пълно безумие с оглед на факта, че режисурата на първия прави разликата за Argo.

Най-добър актьор в главна роля 

Denzel Washington - Flight

Bradley Cooper - Silver Linings Playbook

Daniel Day-Lewis - Lincoln

Hugh Jackman - Les Misérables

Joaquin Phoenix - The Master

Като цяло очаквана петица. Интересна тук е перспективата за счупването на един стар Спилбъргов карък. Никога актьорско изпълнение, режисирано от него, не е печелило оскар. Тук победата на Даниeл Дей-Люис изглежда предопределена да напише история.

Най-добър актьор в поддържаща роля 

Alan Arkin - Argo

Christoph Waltz - Django Unchained

Robert De Niro - Silver Linings Playbook

Philip Seymour Hoffman - The Master

Tommy Lee Jones - Lincoln

Интересно и неправилно, според мен, е решението на The Weinstein Co. да лансират и Валц и ДиКаприо за поддържаща роля. Австриецът спокойно би могъл да получи шанс в горната категория (очевидно тук работи принципът "ако името на героя ти не е в заглавието на филма, ти не можеш да си в главна роля"), а в тази да се отвори един слот, който потенциално да бъде запълнен от Лео.

Това е първият случай в историята, в който и петимата номинирани за поддържаща роля са предишни победители (трудно е да се провери, но вярвам, че не ви лъжа).

Най-добра актриса в главна роля 

Emmanuelle Riva - Amour

Jennifer Lawrence - Silver Linings Playbook

Jessica Chastain - Zero Dark Thirty

Quvenzhané Wallis - Beasts Of The Southern Wild

Naomi Watts - The Impossible

Два страхотни рекорда в тази категория: Еманюел Рива е най-възрастната актриса с номинация за главна женска роля, а Кувенжане Уолис - най-младата. Разликата между двете е цели 76 години.

Най-добра актриса в поддържаща роля 

Amy Adams - The Master

Anne Hathaway - Les Misérables

Helen Hunt - The Sessions

Sally Field - Lincoln

Jacky Weaver - Silver Linings Playbook

Напълно неочакваното присъствие тук на Джаки Уийвър не просто доказва огромната любов на Академията към Silver Linings Playbook, то прави лентата на Дейвид О. Ръсел първата с номинации във всички актьорски категории от Reds насам.

Най-добър анимационен филм 

Brave

Frankenweenie

Paranorman

The Pirates! In An Adventure With Scientists

Wreck-it-Ralph

И тук имаме изненада. Никой не слагаше в сметките The Pirates!, но пък и кой изобщо го е гледал? Силен лайнъп.

Най-добър адаптиран сценарий 

Chris Terrio - Argo

Lucy Alibar, Benh Zeitlin - Beasts Of The Southern Wild

David Magee - Life Of Pi

Tony Kushner - Lincoln

David O. Russell - Silver Linings Playbook

Развитието при претендентите за най-добър режисьор дава своето отражение и тук. Към момента Дейвид О. Ръсел изглежда като по-сериозен конкурент на Къшнър от Терио. Интересното е, че режисурата на Афлек печели номинация за Терио, но не и за Афлек.

Най-добър оригинален сценарий 

Michael Haneke - Amour

Quentin Tarantino - Django Unchained

Wes Anderson, Roman Coppola - Moonrise Kingdom

Mark Boal - Zero Dark Thirty

John Gatins - Flight

Всяка година минава под знака на биографични драми и такива по действителен случай (тази не прави изключение). Оригиналните сценарии се грижат за това да внесат разнообразие и да отчетат заглавия като Moonrise Kingdom, които заслужават много повече от една (?) номинация. Tова автоматично ги прави любима моя категория.

Операторско майсторство 

Anna Karenina - Seamus McGarvey

Django Unchained - Robert Richardson

Life Of Pi - Claudio Miranda

Lincoln - Janusz Kaminski

Skyfall - Roger Deakins

Не съм гледал The Master, но отзивите до този момент го надписват като некохерентен наратив, изигран блестящо, опакован адски красиво (с акцент най-вече върху визията). Затова отсъствието тук на Михай Малаймаре е озадачаващо. Радвам се за Ричардсън, Камински и Дийкинс, но вероятният победител е Клаудио Миранда.

Най-добра музика към филм

Anna Karenina - Dario Marianelli

Argo - Alexandre Desplat

Life Of Pi - Mychael Danna

Lincoln - John Williams

Skyfall - Thomas Newman

Почитател съм на музиката на Марианели и в Ana Karenina тя работи добре. Деспла участва с по-слабия си скор за тази година, заради правилата на Академията (които Moonrise Kingdom не изпълнява). Тук са и великият Джон Уилямс и Томас Нюман, който свърши страхотна работа по Skyfall, но и тук като фаворит към момента е сочен Life of Pi.

Номинацията на лентата на Анг Лий за декори пък показва, че Академията не се притеснява от дигиталните декори и бъдещето на тази категория е именно в тях.

Review: Super 8

В Super 8 Дж. Дж. Ейбрамс хвърля носталгичен поглед към времето, когато, както повечето успешни режисьори днес, и той е осъществявал първите си стъпки в киното, зареден със супер 8 камера и огромно количество ентусиазъм. Това придава на филма отчетливи автобиографични оттенъци. В кооперация със своя ментор, Стивън Спилбърг, който е в ролята на продуцент, създателят на Lost, Alias и Fringe и един от най-успелите гийкове в Холивуд сътворява най-личния си проект до момента.

В почти всяко отношение Super 8 напомня за ранния Спилбърг. Един от филмите от периода от края на седемдесетте и началото на осемдесетте, към които препратките на Ейбрамс са очевидни, е E.T. : The Extra-Terrestrial. Той и Close Encounters Of The Third Kind са сред забележителностите на киното от този период и с лекота можем да ги наречем определящи за културните течения на времето си, а влиянието им в популярната култура е импозантно. Лесно можем да открием и чисто стилови сходства между тези две творби на Спилбърг и тазгодишния поклон към тях от страна на Ейбрамс. Той е актуализирана версия на класиките в жанра, обяснение в любов към добрия стар блокбъстър от преди времето на съвременните безкрайни сикуъли, прикуъли и рибуути. Разгледан в контекста на съвременната популярна култура, обаче, макар и категорично превъзхождащ средностатистическия боксофис хит, E.T. изглежда затъващ в клишета, които сам той е създал. Именно това като унаследена черта се прехвърля и върху Super 8, което представлява и основния недъг, мъчещ отрочето на Ейбрамс. В това отношение Супер 8 си остава просто един относително адекватен реверанс към определена ера в киното, чийто запален привърженик е неговият автор.

През 1979 в Охайо група ученици се заемат със заснемането на аматьорски филм със зомбита, като целта е той да участва на фестивал за осеммилиметрови домашни филми. Режисьорът на бъдещия хорър е перфекционист, а всички участващи са непоправими ентусиасти. За главната женска роля в проекта си момчетата привличат Алис (Ел Фанинг), която скоро очарова всички с непринудените си чар и артистичност. Съвсем логично водещият персонаж Джо (Джоел Кортни) започва да си пада по нея. Той е изгубил майка си преди години в трудов инцидент, където косвено замесен е и бащата на Алис (Рон Елдард), и живее с баща си - заместник шериф в града (Кайл Чандлър). По време на заснемането на една от сцените от любителския филм децата стават свидетели на катастрофа, при която наблизо минаващият влак дерайлира. След това събитие в малкото градче започват да се случват необичайни неща - хора и животни изчезват, метални обекти летят из въздуха. Стига се до там, че цялата тежест от разкриването на случаите ляга на раменете на бащата на Джо.

Нежната, носталгична ирония е въплътена най-силно в процеса на създаването на аматьорския филм. В тези секвенции историята разказва за приятелство и безрезервна отдаденост. Тук филмът общува най-лесно със зрителя и отправя зов към всички киномани и любители кинодейци.

Приликите с Cloverfield (продуциран от Дж. Дж. Ейбрамс) пречат на потенциално мистериозния основен плот. Тук заплахата е от същото естество, изглежда по същия начин и се предполага, че трябва да бъде същата обсебваща енигма за нас. В това отношение филмът се проваля грандиозно. За всеки редовен посетител на мултиплекса този сюжетен център би изглеждал ужасно познат и изтъркан.

Super 8 може да е сантиментален, наивен, на моменти дори сладникав, но това, в което със сигурност успява, е да не бъде повърхностен. Основната сюжетна линия е разработена детайлно и последователно, а всеки събплот получава подобаващо развитие и нито един не страда от синдрома на пълнежната подтема. Това, което Ейбрамс отлично е усвоил от своя ментор, е една от тайните на успешния блокбъстър - публиката трябва да бъде емоционално ангажирана с нашата история, за да ѝ подействат бляскавите ни трикове.

Тук срещаме богат набор от теми като мотивите за съзряването, наивната, детска любов, отношенията между баща и син/дъщеря, както и срещата на човека с извънземен разум. Super 8 е богат на послания и това е един от малкото фактори, разграничаващи го от обикновения съвременен летен хит.

В крайна сметка филмът страда от сериозна липса на оригиналност. Той не успява да изненада с нищо и тревожната му прилика с всяко monster movie напоследък разочарова. Носталгичният чар на лентата се деформира прогресивно в чистото зрелище, което можем да очакваме от всеки модерен хит. Лентата в един момент се оказва дигитално претоварена, което опитва да задуши демодираният й романтизъм. Неоспоримите позитиви на лентата биват неутрализирани от тягостната липса на автентичност.

2.5/5