Review: Harry Potter And The Deathly Hallows: Part 2

Не са много примерите, които историята на киното познава, за успешна поредица с успешно изпълнен финал. Отрочето на Уорнър Брос, правещо ни съпричастни с премеждията на младия магьосник Хари Потър, обаче, постига точно това. Франчайзът успява на творческо и финансово равнище и най-вече в своя завършек. Harry Potter And The Deathly Hallows Part 2 е блокбъстър в най-положителния възможен смисъл на понятието. Ако Part 1 беше подреждането на драматургичния сетинг, то Part 2 е логичният, натурално зароден климакс, който притежава всичко необходимо, за да спечели ентусиазираната акламация на критиците, одобрението на неутралния зрител и любовта на заклетия Потър-фен. Филмът е перфектният пример за успешното затваряне на един определящ за епохата си феномен.

Harry Potter And The Deathly Hallows Part 2 печели категорично на няколко фронта. Безспорният комерсиален успех се отразява в постиженията и рекордите, които филмът поставя, в боксофиса за изминалата седмица. След емоционалното прелистване на последната страница на франчайза, от Уорнър Брос очакват Harry Potter да се превърне в най-успешната кино поредица в историята. Фундаментът на успеха, обаче, се състои в творческото майсторство, с което ни е представен финалът. Той изненадва със многото си истински разчувстващи моменти и ни кара да съпреживяваме катаклизмите в магьосническия свят, докато разказва история, чийто край буквално целият свят знае.

Сюжетът в Part 2 стартира от там, където завърши Part 1. Хари, Рон и Хърмаяни отново са в преследване на последните хоркрукси, чието унищожаване е основната цел на протагонистите. Този път, обаче, Хари, притиснат от времето, трябва да действа много по-драстично. Той е принуден да се довери на алчен гоблин и да се завърне в Хогуортс, излагайки на опасност за пореден път всички, за които го е грижа. Именно в училището за магия, където всичко започва и тримата герои се сближават, основният конфликт е предопределен да намери своето решение. От този момент нататък филмът се съсредоточава върху Битката за Хогуортс, която трябва да завърши с гибелта на единия от двата антипода в света на Роулинг.

Harry Potter And The Deathly Hallows: Part 2 наследява голяма част от белезите на Part 1, но и надгражда по отношение на динамика и структура. Едва в последната част на поредицата успяваме да доловим нужното внимание към детайла (с известни условности можем да споменем и The Prisoner Of Azkaban и първата част от The Deathly Hallows). То не е маниакално или претенциозно, нито твърде педантично, а просто позволява на сюжета да улови своята нишка и да не я изпуска до края. Уважението към детайлите е и уважение към повествованието; то предоставя естествената среда, в която динамизмът да расте екологично чист. Визуално филмът е пленителен, а последният час е истинско зрелище. Ако разглеждаме финалът на франчайза в двата му дяла като едно, то за първи път тук в поредицата няма прибързване, хаотична неструктурираност или претрупаност. Почти всяка сцена продължава точно толкова, колкото трябва, за да бъде завършено пълноценна част от цялото.

Това, в което се превърна този франчайз с годините e резултат от кооперацията на много талантливи личности. Алън Рикман, Ралф Файнс, Майкъл Гембън, Гари Олдман, Ричард Харис, Маги Смит, Хелена Бонам Картър, Ема Томпсън, Дейвид Тюлис, Джон Хърт, Имелда Стаунтън, Брендан Глийсън, Бил Най и Джим Броудбент са част от впечатляващия актьорски ансамбъл, дал живот на героите на Дж. К. Роулинг на големия екран. Всеки един от тях стои изключително автентично в контекста на света на Хари Потър и се сраства с персонажа си по неповторим начин. Сериозен талант откриваме и сред режисьорите, работили върху отделните части на поредицата. Крис Кълъмбъс (Harry Potter And The Sorcerer's Stone, Harry Potter An The Chamber Of Secrets), Алфонсо Куарон (Harry Potter And The Prisoner Of Azkaban), Майк Нюъл (Harry Potter And The Goblet Of Fire) и Дейвид Йейтс (Harry Potter And The Order Of The Phoenix, Harry Potter And The Half-Blood Prince, Harry Potter And The Deathly Hallows Part 1 и Part 2) са хората, отговорни за възходите и паденията във фентъзи епоса за Момчето, което оживя. С работата си върху последните четири части Йейтс категорично направи поредицата своя. Нито един от предходниците му, включително Куарон, не успя да постигне такава дълбочина, последователност и емоционална мощ, каквато беше генерирана от неговата творческа потентност. Търпението, целеустремеността и способностите на Йейтс резултират не само в ескалирането на интензивността и емоционалността с наближаването на края на историята, но и в цялостното покачване в класата на продукцията с всяка следваща част. Всичко това, за да достигнем до кулминационния финал.

В последната част от сагата по-специално внимание заслужава и водещото трио. Даниъл Радклиф, Рупърт Гринт и Ема Уотсън не само пораснаха пред очите ни през последните десет години, но и наистина еволюираха като актьори. Макар и да са я залужили с някои от предишните части, към този момент всяка критика към тях изглежда неуместна, защото тук те определено стоят на място. И макар най-ярки в този финален филм да са брилянтният Ралф Файнс, от когото е много трудно да се свалят очи, като Волдемор и универсалният Алън Рикман, чийто Снейп получава съществено развитие тук, кредит заслужава и играта на Радклиф, която обрисува израстването на Хари от чудесно момче до смел мъж.

Именно колаборацията между всички тези таланти и симбиозата между разнородните елементи правят филмовата сага толкова скъпоценна. Макар и далече от великите в киното, тя е важна, защото разказва за света, с които израсна едно поколение, към което се причислявам и аз. Затова с облекчение и увереност мога да установя, че историята за очилатият магьосник получи завършекът, който ѝ приляга.

Review: Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I

   "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" поставя началото на края за франчайза по книгите на Дж. К. Роулинг, една поредица обичана и критикувана в равни количества, на моменти разочароваща феновете на историите за магическия свят, но и понякога далеч надхвърляща очакванията. Надраснали наивните си детски приятелски отношения, Хари (Daniel Radcliffe), Рон (Rupert Grint) и Хърмаяни (Emma Watson) са седемнайсетгодишни възрастни, за които детството е свършило насила и жестоката съдба ги поставя в безизходица. Филмът акцентира, както върху универсалните ценности, вградени дълбоко в произведенията на Роулинг, така и върху сложните взаимоотношения между героите.

   След трагичните събития от предишната учебна година и смъртта на покровителската фигура на Дъмбълдор, триото млади магьосници знае, че не може да се върне към нормалния начин на живот. Вместо това те са изправени пред безкрайно преследване от Волдемор (Ralph Fiennes) и смъртожадните, докато се опитват да изпълнят непосилната задача да намерят и унищожат останалите хоркрукси, съдържащи частици от душата на безносия злодей. Когато непокорен журналист (Rhys Ifans) им разказва историята за Даровете на смъртта, задачата им става още по-сложна, а финалната конфронтация между доброто и злото е все по-неизбежна.

   Заедно със съзряването на историята в книгите идва и израстването на екранния разказ. От петата книга до края на поредицата тонът е далеч по-мрачен, отколкото в началото, все по прогресивно навлизат мотивите за смъртността и страданието. Историята постепенно се превръща от детско фентъзи в здряла драма. Режисьорът Дейвид Йейтс надгражда върху основите, поставени в "Орденът на феникса" и "Нечистокръвният принц", за да достигне момент, в който филмовата поредица е еволюирала до повече мрачен, задълбочен анализ на героите, отколкото екшън с безразборно нахвърляни ефекти, каквото беше франчайзът през по-голямата част от съществуването си (изключвам Куарон, който направи прекалено много от "Затворникът от Азкабан"). Не би било пресилено дори да се каже, че наративът във филма е по-добър от този в книгата, нещо твърде трудно постижимо. Този път, за разлика от предните две части, адаптацията се придържа стриктно до разказа на британската писателка, като не пропуска нито един ключов момент и избягва всички излишни сцени, което значително подобрява темпото и не позволява на филма да отегчи нито за момент.

   Решаващо за качеството на лентата се оказва решението, краят историята да се екранизира в две части, което аз смятах за чисто икономическо от страна на продуцентите. То обаче дава така нужния на Йейтс въздух да разгърне визията си и да представи един структуриран продукт. По този начин е избегната грешката от предишните два филма, в които времето очевидно не стига, сцените препускат, вмъкват се едни ключови моменти за сметка на други, цели се присъствие на възможно най-много успоредни събплотове. Това е и което прави "Орденът на феникса" негледаем за мен. Въпреки нестандартната си форма, без ярки начало и край, "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" тече бавно, подредено и дава възможност на режисьор и оператор да покажат способностите си. Забавеното повествование е изтъквано и като негатив в някои ревюта, но вярвам, че хората, които са на това мнение, не са чели книгата. Да я довършиш понякога представлява истинско предизвикателство и тя определено ми допада най-малко от всичките седем. Затова смятам, че филмът е много добра увертюра към втората част, която, ако е логично със същото качество, би осигурила заслужения завършек на историята.

   Голям процент от британският актьорски елит е минал през поредицата, а в тази част се присъединяват и Бил Най и Рис Ифанс, които, както безупречните Алън Рикман и Ралф Файнс, получават твърде малко екранно време. Хелена Бонъм-Картър е парадоксално светлият лъч, неутрализиращ артистичната инертност, идваща от Радклиф, Гринт и Уотсън. Въпреки това триото е силно на преден план, от което се поражда и един от малкото недостатъци на филма.
   
   Със своята трилогия до тук Дейвид Йейтс достига кулминацията на франчайза, поглежда най-зряло към творенията на Роулинг и категорично ги превръща в разкази за възрастни. Макар и с по-скромна визитка от предшествениците си, той притежава правилния поглед върху този проект и ако си един от възрастните привърженици на книгите, няма да останеш разочарован. Филмът дава предпоставки за високи очаквания към последната страница на историята и оставя усещане за предстоящ климакс. Не само заклетите фенове могат да очакват с нетърпение края.