Смятам да започна с едно важно уточнение. Основното предназначение на този пост е да представи максимално обективно, доколкото това е възможно, един поглед върху едно от безспорните телевизионни събития на гпдината - сериите "Game Of Thrones". Той не цели да анализира книга, нито да съпоставя литературен текст с телевизионна продукция. Причината е проста - ревюиращият е напълно незапознат с поредицата "Песен за огън и лед" на "американския Толкин" Джордж Р. Р. Мартин, по която HBO адаптира новия си хитов сериал. Не мога да потвърдя или отхвърля популярното сред критиката към този момент мнение, че "Game Of Thrones" е достоверен спрямо оригинала, а мога единствено да го погледна като съвсем отделен продукт, който трябва да функционира самостойно.
Спойлерите са неизбежни; имайте това предвид.
С оригиналните си продукции HBO достига висини в правенето на телевизия. Малко опитват да успорват това. Но дори в тези си измерения, телевизията си остава телевизия. А основната й цел, съвсем осъзнато, винаги е била и винаги ще бъде просто да забавлява. Тъй като точно в това американскта медия е най-силна, тя продължава да се възползва от предимствата си пред останалите, оповавайки се на тънкото си чувство за качествено забавление. Трудната част обаче се състои в това, да запазиш представата за "качествен" и да не преминеш, я по невнимание, я съвсем нарочно, тънката граница между овладяното забавление и безмозъчното зрелище. Примери и за двата типа изкушение за очите не лиспват в историята на HBO ("The Sopranos", "The Wire", "Deadwood", "Boardwalk Empire" от едната страна, другата няма значение). В този ред на мисли "Game Of Thrones" е повече от успешен. Какво значи това?
През първия си сезон сериалът преизпълва целта си да убеди аудиторията, че е "повече от обикновено фентъзи", че е "зрял, интелигентен, оригинален". Свалям шапка на отговорните, които доста ловко накараха шоуто да се самопромотира и самоизтъкне в максимално положителна светлина. От HBO още веднъж доказаха, че са фокусници, способни да развият една концепция, да я представят пред публиката така, както искат да изглежда, независимо от реалното й съдържание. Изграденият имидж на сериала, в моите очи, сериозно се разминава с реалната му същност. Претенциите за комплексност на героите рядко намират покритие, действията привидно са динамични, но всъщност изумително малко неща се случват за този първи сезон. Така продуцентите действат на сигурно, като предоставят на аудиторията шоу в изпитания модел на кървавото зрелище, облечено в изисканите дрехи на философско изследване на персонажи. Перфектната формула на телевизионния успех.
Концептът е интересен и това е нещо, което не мога да отрека. Светът на Вестерос е поразителен, а фантазиите на Мартин са нарисувани по най-живописния в съвременната телевизия начин. Дизайнът на продукцията е истинска инспирация, включително и началните кредити, които попадат в пантеона на HBO като едни от култовите. От техническа гледна точка сериалът е перфектен, като синтезът между работата на режисьори, оператори и техници ражда изобилие от красиви кадри и ярки сцени. Към позитивите можем да добавим, с няколко условности, и актьорската игра. Шон Бийн е солиден като господаря на Зимен хребет и глава на рода Старк - Едард, въпреки че първоначално кастването му в тази роля не изглежда удачно. Някои от дебютантите, сред които Кит Харингтън като незаконния син на Едард Старк Джон Сняг и Мейси Уилямс като бунтарката Аря Старк, също са на добро ниво, а безспорните звезди на сериала до този момент, съответно изпълняващи най-комплексните роли, са Питър Динклейдж като Тирион Ланистър (от рода Ланистър - архнемезисите на Старк) и Ейдън Гилън като "Кутрето" Петир Белиш. От останалите изпълнения впечатление прави това на Чарлс Данс като безскрупулния вожд на рода Ланистър. На другия полюс пък, при всички положения, е играта на Лена Хийди, чиято зла кралица е повече от неубедителна.
Едно от популярните твърдения, свързани с фентъзи сагата, поддържа тезата, че персонажите са пълнокръвни, притежават сложни нравствени характеристики и действията им са непредвидими, подтиквани от неопределими пориви. С това твърдение не мога да се съглася по никакъв начин. Всъщност, лесно забележима и натрапчива е двуизмерността на героите. Фактът, че сюжетът в значимата си част се развива по плоскостта добро VS зло, чест VS лукавство, гордост VS опортюнизъм, като и двете страни са ясно определими, наранява претенциите на шоуто за поливалентност.
Пилотният епизод и финалът, в лицето на последните два, са животворната инжекция, без която сезонът би изгубил жизнените си функции. Инертността на останалите седем епизода единствено спъва динамиката на действието. В тях се запознаваме с множество нови герои, за които научаваме малко; първият допир с тях не говори за нищо, не провокира разсъждения и не ни прави съпричастни със съдбата им. В крайна сметка, няма причина неутралният зрител да го е грижа за тях. Сюжетът изненадва и дори шокира за първи път едва в девети епизод, когато Едард Старк - на практика единственият персонаж, който можем да сметнем за главен, - губи главата си. Това е похват, за чието прилагане се изисква дързост, която само HBO си позволява. Той раздвижва сюжета неимоверно. Съвсем логично, от този момент нататък действието поема нови направления и предпоставя по-динамичен втори сезон.
"Game Of Thrones" изпълва целта си да се превърне в поредното телевизионно събитие, привличащо небивал интерес и генериращо огромен хайп, а HBO отново е победител в бранша. През пролетта на 2012 можем да очакваме втори сезон, разкриващ събитията от втората книга от поредицата "Песен за огън и лед" на Джордж Р. Р. Мартин. Можем да го очакваме с надеждата, че ще изпълни това, което дебютният сезон не успя. Защото амбициозната концепция в този случай е съпътствана от потенциал в излишък.
