Review: "Hesher"

Кой е Хъшър? Отговорът на този въпрос остава неизвестен до самия финал на филма. Не знаем какъв е, откъде е, от какви мисли и чувства е изградена самоличността му. Разгадаема за зрителя е само външната опаковка на този герой, който е отлично изигран от Joseph Gordon-Levitt (500 Days of Summer, Mysterious Skin, Inception). Това, което остава в съзнанието ни относно Hesher, е непредсказуемият начин, по който създава ситуациите във филма. Неконтролируем в действията си, този персонаж всява безпорядък навсякъде, където е бил. Външността му, както и нетипичният му характер лесно успяват да привлекат вниманието върху себе си. Обликът му е изграден върху подобие на човек занимаващ се с и фен на метал музиката. Татуировките по тялото му също са забележителни от една страна с непрофесионализма на направата си, от друга с автентичното си изглеждане - на корема си героят притежава рисунка на човек, който си пръска мозъка с пистолет, а на гърба си има нарисувана ръка с показан среден пръст.

Какво свързва сюжета на филма с образа на Хъшър? Затруднявам се да дам ясен отговор и на този въпрос. Всъщност на моменти е трудно да се открие каквато и да е закономерност в развитието на лентата, а още по-трудно е човек да вникне в ролята на Joseph Gordon-Levitt. Историята е съвсем проста и е често срещан сантиментален материал за филми, излъчвани по Hallmark например. Става въпрос за семейство, на път да се разпадне, поради смъртта на човека, който е свързвал отделните членове в него. В главната роля се запознаваме с детето на тази фамилия T.J. (блестяща игра от страна на Davin Brochu), което се опитва да запази спомена за загиналата в автомобилна катастрофа майка. Мотивите за страданието на детето и съответстващия му жесток външен свят също са налице. Бащата на T.J., Paul Forney (Rainn Wilson), се намира в безизходица след смъртта на съпругата си, изпада в депресия и спира да обръща внимание на случващото се в живота на сина му. Дори когато T.J. докарва в къщата "своя приятел" Hesher (очевидно доста по-голям от момчето), със съмнителен външен вид и още по-съмнително поведение, баща му като че ли не забелязва случващото се. Единствено бабата на детето Madeline Forney (Piper Laurie) се опитва да предпази семейството от предстоящата му разруха.

Каква роля изиграва присъствието на Hesher в живота не само на T.J., но и на роднините му, ще разберете в края на лентата. Факт е, че героят на Gordon-Levitt успява да придобие психологично надмощие над всеки един образ, с който се сблъсква във филма. Е, с изключение на касиерката в хранителния магазин, която всъщност се явява и обект на мечтите в съзнанието на T.J., Nicole (Natalie Portman).

Hesher е драма, на моменти придружена с нотки на хумор. Филмът се явява първият пълнометражен в кариерата на Spencer Susser като режисьор. Natalie Portman в качеството си на съпродуцент също изглежда е усвоила доста добре концепцията за инди творчеството. Емоциите, придружаващи лентата, са разнообразни и на моменти изненадващи. Чувството, което остава у зрителя след финала на филма, не може да бъде еднозначно и лесно определимо. Единственото, което не може да бъде отречено, е, че героят на Joseph Gordon-Levitt е изключително запомнящ се, а с играта си този актьор отново показва класата си.

Review: Super

 

На мен ли ми става нещо или индито вече не е това, което беше. Или може би никога не е било това, за което съм го мислел. Основното предимство на независимото кино трябва да бъде, че, когато правиш такъв филм, си освободен от всякаква корпоративна цензура и можеш да си позволиш почти всичко. Това, обаче, не означава, че трябва да си позволяваш всичко, само защото можеш. Super (2010) е наситен с графично насилие. Най-лошото е, че то не само не е оправдано, но и се превръща във фикс идея, в основен мотив и ос, около която се движи филмът.

Super разказва историята на обикновения, простодушен загубеняк Франк (Рейн Уилсън), който, след като жена му (Лив Тейлър) го напуска заради наркодилър, решава да нахлузи маска и да се бори с престъпността под името Crimson Bolt. Като всеки супергерой и той открива своя сайдкик в лицето на Либи/Boltie (Елън Пейдж) или по-точно тя го открива, след като разгадава тайната му самоличност. Под претекста, че се борят с престъпността в града, и преследвайки крайната цел - Франк да си върне любимата, двамата всъщност се превръщат в безскрупулни убийци.

Да започнем от там, че филмът е написан и режисиран от Джеймс Гън, което го прави чисто негов авторски. Това е и основният проблем. Името на Гън може да е непознато за повечето от нас, но именно то стои зад сценарии като тези на римейкa на Зак Снайдер на Dawn Of The Dead от 2004, Scooby-Doo и Scooby-Doo 2: Monsters Unleashed. Всъщност да е непознато име е едно от най-нормалните неща на света.

Как да категоризираме Super, при положение че той самият не е сигурен какво иска да бъде? Филмът с всички сили се стреми да бъде пределно реалистичен и натуралистичен, за да може да изтъкне именно това като свой аргумент, но в същото време поставя героите си в крайно неправдоподобни, гротескни ситуации, за да илюстрира абсурдизма си като своя основна цел. Ако зрителят остане с конфликтни чувства след края, то би било не заради проблемите, които лентата разглежда (черпя, ако някой изобщо открие такива), а по-скоро заради пълната неспособност да ѝ намери място на някой от виртуалните рафтове в съзнанието си. Въпреки бавното си темпо, тя прескача главоломно и без да ѝ мигне окото между комедия, сарказъм, трагедия и самоирония. В крайна сметка не си убеден дали си бил ловко финтиран или филмът наистина тъне в аматьорство.

Със стерилната си игра Рейн Уилсън създава радикално безинтересен образ. Нихилизмът му се примесва с неадекватна емоционалност. Героят му е готвач, който някак е женен за много по-красивата от него Сара. Той е наивен, нерешителен, глупав и няма никакво намерение да променя нещо в себе си. И ние трябва да му симпатизираме или поне да ни пука за него като за централния за лентата персонаж. След като Жак (Кевин Бейкън) открадва жена му, той лесно се превръща за него в олицетворение на онова зло, което Франк се впуска да преследва по улиците. Главният герой решава да се превърне в Crimson Bolt, подтикнат от фиктивния образ на супергероя защитник на християнските норми от кабелната телевизия. Заигравките с религиозната пропаганда изглеждат по-скоро глупави. Образът на Жак е клиширан и почти карикатурен. Той е циничен и арогантен и дори принуждава Сара да взима наркотици. Но тук, за разлика от много други моменти, сарказмът на сценария в комбинация с играта на Бейкън функционират правилно. Елън Пейдж като 22 годишната продавачка на комикси на име Либи е глътка свеж въздух (какво отвратително клише) за лентата. С енергичността си тя допринася много за цялостния заряд. Макар че не е перфектна, актрисата от Juno и Inception е един от малкото позитиви на филма.

За разлика от крайно недостоверните супергеройски филми, бълвани от Холивуд в изобилие, които ни учат, че добрата воля, постоянството и тук-таме някой свръхсекретен серум могат да ни превърнат в суперчовеци, Super, в духа на своята натуралистична неподправеност, ни води до неизбежната дедукция - за да станеш маскиран отмъстител, единственото, което ти е нужно, е достатъчно здрав гаечен ключ. Към края на филма все още властва чувството, че това е единственото знание, което можем да абсорбираме от него. Почти деветдесет минути без зрели мотиви, без развитие на персонажите и без реални път или посока, които да ни водят до някакво проникновение. Творческата безпомощност прозира под графичните похвати и ескалира, когато на филма му е нужен епилог, за да обясни на зрителя какъв е бил смисълът от всичко изгледано дотук.

Какво ме караше да мисля, че Super ще представлява просто едно малко, по приятен начин наивно инди, което в крайна сметка да не дразни с нищо? Каквото и да е, сбърках. Сравнено с това в Kick-Ass, например, тук кръвожадното насилие е безсмислено и представлява единственото средство на Гън за задържане на вниманието на аудиторията. Този похват бързо омръзва и Super остава без покритие и съдържание пред очите ни. Един трик, на който просто не искаме да се хванем.


1.5/5

Тихият триумф на духа в „Winter’s Bone”

   
Съмнението расте в човека като паразитен организъм, а времето е неговата люлка. В този случай става въпрос за съмнението в избора на Американската филмова академия, която на 27 февруари раздаде своите отличия. За мен то достигна връхната си точка и се преобразува в убеждение, когато видях независимото изкушение „Winter’s Bone”. Творението на Дебра Граник демонстрира деликатна прецизност при изграждането на образи и мотиви и съчетава в себе си основните фактори, определящи класното кино.

   „Winter’s Bone” разказва историята на 17-годишната Рий, която в борбата си за опазване на най-съкровеното се изправя пред стряскащото лице на неморалността и изкривената нравственост на жестоката околна среда, в която се намира. Момичето е поело грижата за невръстните си брат и сестра заради психичното заболяване на майка им и живота на баща им като производител на наркотици. Постоянните проблеми, заливащи семейството не оставят алтернатива, различна от суровото животинско оцеляване. Мрачната картина на зимата сковава сетивата и носи трагичен привкус. Принудена да порасне преждевременно, Рий тръгва по следите на баща си, изправена пред опасността да изгуби последната семейна крепост – дома. В атмосферата на злокобна тайнственост надеждата е нещо далечно и забравено. Момичето не открива подкрепа никъде в затвореното общество и дори получава недвусмислени послания да стои на дистанция от случващото се. Прекарал живота си в общество - глутница, бащата е наказан за това, че е нарушил нормите му. Деградацията е изразена косвено чрез анималистичните порядки на социума. Проявило непоколебимост и жертвоготовност, момичето успява да спечели уважението както на чичо си, който загатва, че ще търси възмездие, така и по-късно на хора от самото общество, признали силата на духа в примера на героинята. Така тя извоюва правото да запази дома си.

  
Едва ли може да се породи дискусия около актьорските изпълнения, тъй като те впечатляват с категоричната си солидност (Дженифър Лоурънс и Джон Хоукс със заслужени отличия през сезона на наградите). Филмът оставя усещане за завършеност и хармония на крайната картина, а Дебра Граник е поредната жена режисьор, изумила с техническа прецизност и внимание към детайла. Това подсказва, че, след като миналата година за първи път жена бе удостоена с оскар за режисура (Катрин Бигелоу за „The Hurt Locker”), няма да мине дълго докато този исторически успех се повтори.

    “Winter’s Bone” се отличава с ритмична режисура и адаптация по романа на Daniel Woodrell, призната от Академията чрез номинация. Тази емоционална буря в минималистична опаковка преминава през зрителя и оставя в него своя отпечатък. Ако трябва да се върнем на прясната в съзнанието тема за Оскарите бих казал, че „Winter’s Bone” остана в сянката на по-популярните имена и дни преди церемонията индито не фигурираше в ничии прогнози. На наградите за независимо кино пък лентата беше пренебрегната за сметка на „Black Swan”. Защо – това е тема за друг разговор.