About

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Viennale 2011 Review: The Artist



   Текстът е във вида, в който е публикуван във Framespotting.net на 23.10.2011


   Годината е 1927, мястото е все още младият, но славен Холивуд. Въведени сме в препълнен кинотеатър, на чийто екран вървят последните минути от "A Russian Affair" - новия филм на най-бляскавата звезда на киното - Джордж Валентин. Музиката на оркестъра обрисува случващото се на екрана. Артистът чака нетърпеливо финала зад кулисите, за да дари след това публиката с възможността да се докосне до него. Оркестърът нанася няколко финални щрихи и замлъква. След края на този филм във филма откриваме, че светът на Валентин е ням. Начинът, по който това се случва, ме разсмива за първи път и съм някак дълбоко убеден, че не е за последен. Не можем да чуем аплодисментите от възторжената аудитория, но артистът ги чува. Той ни показва това по широката усмивка, с която приема овациите. Той е щастлив на сцената, неговото място е там. Към този момент съм вече уверен, че в епохата на CGI и 3D имам възможността да видя нещо специално.

   Режисьорът и сценарист Мишел Азанависиюс ни запознава с холивудската звезда на върха на славата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) и обикновеното момиче, което мечтае за бляскаво бъдеще във филмите, Пепи Милър (Беренис Бежо). Съдбите на двамата се преплитат и това ги променя завинаги. Вододелният момент в живота на Валентин, който е експерт в областта на нямото кино, идва, когато започва преходът към филмите със звук - talkies. Той остава убеден, че единственото, което публиката иска, е да го вижда, а не да го чува, но неговият продуцент (Джон Гудман) му показва ясно, че не се нуждае от него по пътя към модернизацията. В лицето на Милър, чийто старт в киното, иронично, самият Валентин е подпомогнал, студиото открива новата си голяма звезда. Опитът на героя да продължи своята кариерата самостоятелно, като сам продуцира и режисира следващия си ням филм, се оказва нищо повече от един анахронизъм, който бива разгромен от успоредно прожектирания говорещ филм с участието на Пепи Милър. Това е моментът, в който Валентин започва да вижда екранния си образ, погълнал почти напълно личността му, като отживелица, а дните му на кинозвезда изглеждат преброени.


   За да ни бъде представен днес като едно хомогенно и завършено цяло, филмът е развит като идея и реализиран от един добре сработен екип. С оператора Гийом Шифман и композитора Людовик Бурсе Азанависиюс е работил и в предишни свои проекти. Що се отнася до водещите актьори - техният талант е част от инструментариума на режисьора от няколко години, въпреки че едва с "The Artist" той успява да го сподели пълноценно с по-обширна международна аудитория. Жан Дюжарден, Беренис Бежо и Мишел Азанависиюс работят заедно по френската шпионска комедия "OSS 117: Le Caire, nid d'espions" през 2006 година, a режисьорът използва Дюжарден и в продължението от 2009.

   "The Artist" е нов, ням, черно-бял филм, който, противно на логиката на модерния свят, функционира безгрешно на всички нива. Той се превърна в един от фестивалните хитове на есента благодарение на ентусиазираното одобрение на критиците. В Кан филмът бе един от най-добре приетите, а Жан Дюжарден получи актьорския приз на фестивала. С оглед на логично мащабните очаквания, първият шок, който филмът ни поднася, е откритието за неговата непретенциозност. Всъщност историята е ужасно универсална и дори донякъде тривиална. Тя звучи еднакво актуално както преди осемдесет години, така и днес. Приказката за амбицираната мечтателка и опитния артист, който ѝ помага по стълбата на успеха, но и чието време в бранша изтича, е разказвана много пъти дори само в Холивуд. Въпреки това тонове оригиналност кипят изпод простотата на максимално изчистената основна сюжетна линия. В същото време лентата не допуска посредствеността в своята максима, остава концентрирана и целенасочена в разгръщането на засегнатите теми - за промяната като порок или неизбежност, задушаващата гордост, обикновения инат, замаскиран като стоицизъм.


   Въпреки че филмът остава безсловесен през почти цялата си продължителност, неговите герои общуват помежду си и със зрителя на много различни нива. Те са самото въплъщение на термините "многоизмерен" и "пълнокръвен". Актьорската игра е от класа, която трудно може да бъде надмината през целия киносезон. Всички признания към Дюжарден са напълно заслужени, като френският актьор изглежда все по-навътре и в борбата за Оскар. Той получава многопластов и задълбочен персонаж и огромна свобода, за да го развие. Играта му преминава през смайващ брой нюанси на актьорското майсторство. В следната последователност откриваме: аристократична самоувереност, студенокръвна гордост, деликатна чувственост, яростна безпомощност и накрая пълно отчаяние, всички те рамкирани от освежаваща физическа комедия. Неговата партньорка - Беренис Бежо също заслужава кредит за изключително чаровната си и изразителна работа. Мимиките и жестовете на двамата убедително препращат към стилистиката на нямото кино, без да надхвърлят границите на допустимото. Сред поддържащите актьори откриваме, освен симпатичния териер, който следва Валентин навсякъде, имената на Джон Гудман (филмов продуцент), Джеймс Кромуел (верният шофьор и асистент на Джордж Валентин), Пенелъпи Ан Милър (съпругата на главния герой) и дори кратко камео от Малкълм Макдауъл. Техният холивудски блясък не позволява на продукцията да изглежда твърде "чужда" за широката аудитория.

   В един от най-ярките моменти на "The Artist" виждаме снимачния процес на първия филм, в който заедно участват Джордж Валентин, на върха на славата си, и Пепи Милър, все още наивна и неопитна. Те споделят интензивна сцена, в която танцуват за кратко, притиснати един в друг. Двамата правят всичко възможно този динамизиращ химията помежду им момент да продължи по-дълго и го повтарят в няколко дубъла.


   Находчивият режисьор осъзнава, че отсъствието на реален диалог в неговия филм носи много ограничения, но, реализиран със солидни план и визия, може да отвори и много врати, които в света на звучното кино биха останали костеливо заключени. Въпреки че изборът за това лишение е действително смел и рискован подход, авторът успява да грабне всяка една възможност, която се отваря по този начин пред него. Това откриваме в лицето на смайващата физическа комедия, невероятното въздействие на оркестралната музика и зашеметяващо стилния продукционен дизайн. Макар техническите аспекти да са съзнателно занижени в процеса на търсене на автентичност, филмът е реализиран модерно. Виждаме това най-вече в съвременните ъгли на камерата и чрез факта, че лентата е заснета първоначално в цвят и е обработена впоследствие, за да бъдат избегнати негативните ефекти от заснемането в черно и бяло. Това утвърждава тезата, че целта на Азанависиюс съвсем не се изчерпва с обикновеното  отправяне на почит към нямото кино. Той е успял да създаде нещо новаторско, използвайки неговите методики.

   Форматът 4:3 е един от крайъгълните камъни на киното от двайсетте години на миналия век, в който сме свикнали да виждаме колоси на седмото изкуство като Кийтън, Чаплин или Фритц-Ланговия "Metropolis". Това е и форматът, в който Азанависиюс отправя почитта си към една ера и представлява поредния елемент от "The Artist", който го разграничава от всичко, което наричаме днес съвременно кино.

   Най-големият успех на лентата се крие в успешното балансиране между дизайн, забавление и субстанция. Филмът не е просто реверанс към един период от историята на изкуството. Смехът, драмата и тревогата са истински и по-близки от всякога. "The Artist" е емоционално изживяване днес, каквото би бил и утре, защото е един триумф на красотата на медиума, такава, каквато я познаваме, но по невнимание сме забравили. Той ни припомня защо обичаме киното.


4.5/5

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Viennale 2011


Днес (20.10.) стартира 49-тото издание на официалния кинофестивал във Виена. Събитието ще бъде открито от новото предложение на финландския майстор Аки Каурисмаки - "Le Havre". Филмът, чиято премиера беше в Кан тази година и премина през още редица престижни фестивали като тези в Торонто и Ню Йорк, разказва историята на млад африкански беглец, попаднал във френския пристанищен град Авър под опеката на местен бохем, работещ като чистач на обувки. Последното заглавие в програмата пък е политическата драма "The Ides Of March" с режисьор Джордж Клуни. Пълната програма на фестивала може да бъде открита тук

В рамките на Виенале се провежда и ретроспективна програма, свързана с личността и творчеството на белгийската режисьорка Шантал Акерман, която включва както нейни творби, така и филми на някои от гениите на световното кино като Жан-Люк Годар, Робер Бресон и Алфред Хичкок. 

По-специално внимание заслужава рекламният клип на събитието, който всъщност е едноминутен филм дело на самия Дейвид Линч. Стилът на неповторимия режисьор не просто присъства и тук; безпощадният му сюрреализъм те атакува от първата и се забавлява с разсъдъка ти до седемдесет и третата секунда. Да съставя текст върху дори минута аудиовизуален experience, излязъл от съзнанието на Линч е нещо, с което не бих се захванал, затова мога да ви препратя тук, където авторката няма подобни задръжки и ни дарява с кратък но адски адекватен разбор на видяното. Убеден съм, че ще ви бъде трудно да го изгледате само веднъж и ви пожелавам от третия или четвъртия път да откриете дали има значение колко камъка всъщност държи Пийт.



Review: Howl's Moving Castle


Оставям обективното си мнение настрана, когато иде реч за анимация, сътворена от великия японски майстор в този жанр Hayao Miyazaki. Докосвайки се до неговото творчество, изпитвам чувство на възхищение, предизвикано от нереалните същества, изключително елегантния начин на поднасяне на историята, невероятното и безгранично въображение на японския режисьор.

Темата на тази статия ще бъде излезлият през 2004г. Hauro No Ugoku Shiro (Howl’s Moving Castle). Като останалите филми под ръковосдтвото на Miyazaki и този не може да остане незабелязан, тъй като съдържа отново значителна доза уникалност при разглеждането на персонажите и разказаната история. Филмите на този режисьор трудно могат да бъдат възприети от зрителите по еднозначен начин, определено не се залага на универсалния сладникав и лесно смилаем език, присъщ на този жанр. Акцентът и тук, както и в останалите филми на студио Гибли, не пада толкова върху историята, колкото върху света, в който има възможност да влезе зрителят. Последното твърдение в засилена степен се отнася точно за темата на този текст. Ако очакваш Howl’s Moving Castle да следва ясна посока на развитие, историята да е точно детерминирана, то можеш да останеш доста объркан, когато филмът е към своя завършек, а светът, в който си пребивавал 119 минути изчезне. Протагонистите и антагонистите също не са лесно разбираеми. Липсва ясното характеризиране на положителните и отрицателните образи. На моменти плотът на филма може да бъде окачествен като една спирала от безредие, която не води на никъде.


Но светът, представен ни в Howl’s Moving Castle е преизпълнен с толкова чиста магия, че моментите на неразбиране на историята остават на заден план. За пореден път Hayao Miyazaki надминава въображението на всеки един режисьор, творящ в сферата на анимираното кино, когато иде реч за одушевяване на природата и взаимодействието ѝ с основните действащи персонажи (особено засилено при Mononoke-hime (1997) ).

Умна и често очарователна, историята в тази лента е вдъхновена от романа на британската фентъзи писателка Diana Wynne Jones. В английската версия на филма могат да бъдат разпознати гласовете на Billy Crystal (който, в сравнение с останалия каст е доста не на място и на моменти съвсем не оправдава очакванията), Christian Bale, Emily Mortimer, Lauren Becall, Jean Simmons.


В началото на филма се запознаваме с образа на Sophie (Emily Mortimer), тийнейджърка, работеща в магазина за шапки на майка си. Скоро след това ни е представен и вторият главен персонаж в лентата, а именно магьосникът Howl (Christian Bale), който след срещата си със Sophie изглежда споделя чувствата на симпатия, които изпитва младото момиче към него. Но беда сполетява Sophie, когато късно вечерта в магазина се появява вещицата на пустошта и омагьосва младата девойка да се превърне в деветдесет годишна старица. По пътя си да се освободи от магията, Sophie попада на пътуващия замък на Howl (още една уникално реализирана идея на Miyazaki), където става прислужница. Не минава дълго време, за да станем свидетели на зараждащата се любов между Sophie и Howl, който се влюбва в младото момиче, изглеждащо като старица именно, заради самата ѝ същност, заради добротата, която отваря очите на магьосника към истински красивото. Ключово значение за историята на филма има демонът огън, носещ името Calcifer (Billy Crystal), с когото Sophie се сприятелява и който ѝ обещава да развали направената ѝ магия, ако го освободи.


Определено филмът не успява да достигне висините на “Spirited Away”, за който Miyazaki получава Оскар през 2003г., но въпреки това успява да бъде оригинален и предоствящ на зрителя възможността да се докосне до един наистина вълшебен свят и за няколко часа да бъде част от него. Запазената марка на Hayao Miyazaki e лесно откриваема и в тази негова лента: фантастични елементи, панорамно пресъздаване на природата, наситени емоции и непредвидим концепт. Истинско удоволствие е да гледаш филм, без да имаш реална представа накъде ще те отведе.

събота, 15 октомври 2011 г.

Review: Meek's Cutoff


   В четвъртия си пълнометражен филм като режисьор Кели Рейхард отново поставя сценарий на Джонатан Реймънд, с чиято помощ е реализирала и други два от своите проекти - "Old Joy" и "Wendy and Lucy". Този път двамата се захващат с предизвикателството на уестърн жанра. Те поставят шепа клетници в тежките условия на орегонската пустош в стремежа си да анализират опита за оцеляване на човешката същност в духовно и физически мъртвата околна среда. Техният стремеж се синтезира в идеята за търсенето на отговори по пътя, а не за самото им откриване. В този смисъл "Meek's Cutoff" ни повежда по един път, който не води до никъде, но ни дарява с мъдрост чрез своите уроци.

   Филмът показва част от прехода на три от първите семейства пионери, пътуващи на запад през орегонската пустиня. Стивън Мийк (Брус Гринууд) е човекът, нает да преведе групата през пряк път, известен на малцина. След дълги дни на странстване пътуващите започват да се чувстват изгубени и доверието към водача им изчезва, докато в същото време жаждата и чувството за изолация сред оцеляващите ескалират. Основният конфликт се заражда, когато залавят енигматичен индианец, който може да се окаже тяхното спасение, но може да ги отведе и до гибелта им. Фокусът на лентата пада върху Емили (Мишел Уилямс) и нейните вътрешни и външни борби в условията на оцеляване.


   Редно е да започнем, противно на логиката, от финала на "Meek's Cutoff", защото той е или най-добрата или най-лошата част на филма. По този въпрос аудиториите вероятно ще бъдат разединени. В амбицията си филмът се осмелява да приеме отворения завършек като най-подходящ и да не даде отговор на основния си сюжетен въпрос - дали героите успяват да излязат от безизходицата и да стигнат до целта си. Кулминацията на филма, ако изобщо можем да открием такава, идва дълго преди финалните надписи под формата на психологичен сблъсък между приелите полюсни възгледи Емили и Мийк. Диалозите са кратки и не на фокус, а дори във въпросния върхов момент откриваме мотивите на героите чрез действията им, а не чрез думите. Последните моменти на лентата бележат минути на емоционален спад и логично биха предизвикали разочарование у част от аудиторията, която би се чувствала предадена заради практическата липса на завършек. За останалите обаче финалът би осмислил всичките 104 минути. Той носи проникновението, че точно както постъпва с героите си, сценарият води и нас по пътя към нищото.

   Мишел Уилямс отново демонстрира чудесна форма. От началото филмът показва желанието си да се съсредоточи върху изучаване на персонажите си, използвайки бавно развитие на сюжета за фон, но постепенно се концентрира почти изцяло върху нейния образ. Въпреки че е най-комплицираният в лентата, той е и най-достъпен за зрителя. Емили е олицетворение на хуманното, което изпитва сериозни затруднения, но се бори до последно да оцелее в жестоката околна среда. Тя не се поддава на инстинктите си, не губи човешкото в себе си, за което свидетелства отношението ѝ към индианеца (тя вярва най-силно, че той може да е пътя към тяхното спасение, но и единствена гледа на него като на равноправно човешко същество). Но в същото време, въпреки съмненията и нарастващата несигурност, героинята нито за момент не спира да се ръководи главно от резона и да демонстрира истинска непреклонност.


   Целият поддържащ каст се състои освен от солидния Брус Гринууд и изключително талантливия Пол Дейно, чийто образ за съжаление не получава достатъчно екранно време, още от Шърли Хендерсън, Зоуи Казан, Нийл Хъф, Томи Нелсън и Род Рондо.

   Филмът изгражда физическата си среда чрез методите на минимализма. За дълги периоди не виждаме нищо освен безкрайни неплодородни площи без капка вода. В автентичната атмосфера на нескончаема безнадеждност, в която зрителят почти може да усети горещината, жаждата и сушата, човекът е символично обективизиран като миниатюрен и безпомощен. Лайтмотивът на филма, че пътят е по-важен от крайната цел, тук е осезаем чрез мъдростта, до която достигаме, вървейки по него - духовната сила е способна далеч да надхвърля мащабите на физичното.


   Методично изследващ персонажите си, "Meek's Cutoff" е тих, но дързък нео-уестърн, който плавно стъпва на границата между амбицията и тщеславието. Това е филм, чийто отказ от сантименталност адмирирам, но и чиято претенция остава умерено натрапчива.

   За смелостта в подхода на Райхард индикативно е и нестандартното решение филмът да бъде заснет в редкия днес формат 1.33:1

3/5 

сряда, 12 октомври 2011 г.

Review: "Breaking Bad", Season 4


“I won!” – финални думи на Mr. White (Bryan Cranston, носител на три награди „Еmmy” за тази си роля) в последния епизод (Face Off) от четвърти сезон на култовия проект “Breaking Bad”, oпределян от мнозинството критици като най-добрия драма сериал, излъчван на малкия екран. За пореден път, и може би в най-засилена степен в този сезон, създателят и продуцент на „Breaking Bad” Vince Gilligan изпъква с нестандартните си и доста успешни похвати да прикове вниманието на зрителя към изградения от него свят (еквивалентен на заобикалящия ни), карайки ни да се съпоставяме с действащите лица в продукцията му. В минали статии вече съм отделяла внимание да ви занимая с основното действие, върху което се гради цялостната концепция на сериала. Walter White и Jesse Pinkman са двата основни действащи персонажа, чиито взаимоотношения, личностно развитие, промяна във възгледите са проследени обстойно от първия сезон до последния засега четвърти на “ Breaking Bad”.


Със започването на четвърти сезон един въпрос би могъл да бъде характеризиран като определящ цялостното развитие на действието в него и той гласи: „Възможно ли е двамата главни герои да излязат живи от ситуацията, в която се намират на този етап от живота си?“. Интересното тук е, че отговорът на този въпрос бива изяснен и при това напълно еднозначно, за разлика от повечето сериали, които не дават ясен отговор на основния въпрос, движещ изпълнението на замислената идея, предстоейки нов сезон, при това последен. Проследявайки развитието при персонажа на Walter White от самото начало на сериала, ставаме свидетели на всичките стадии на метаморфоза, през които преминава личността му. Началото ни представя учител по химия, спокойно можещ да бъде класифициран като гении в тази област на науката, който се опитва да осигури по-добър живот на семейството си, след като разбира, че има рак на белите дробове в напреднал стадий и вероятността от положителен изход е минимална. Зрителят няма как да остане равнодушен към случващото се в живота на главния персонаж, няма как да не изпита силното чувство на състрадание и няма как да не разбере мотивите му към взимането на решение да се занимава с готвенето на дрога. Да, както и самият Vince Gilligan твърди, ако в първите три сеозна зрителят е успявал да намира причина да симпатизира на Walter White, то в последния такъв едва ли това ще бъде определяно като правилно.


Тринадесетте епизода на четвърти сезон нито за миг не изостават от зададеното си темпо, в което още по-надълбоко се навлиза при разкриването на отделните герои. Интересът у зрителя остава буден през цялото времетраене на сезона и то като че ли най-успешно именно сега. В първи епизод от този сезон се вдига булото около неясното бъдеще на Walter и Jesse (Aaron Paul, спечелил “Emmy” през 2010 за ролята си именно в този сериал) след убийството на гласения от Gustavo `Gus` Fring (Giancarlo Esposito), водач на картела в Albuquerque, New Mexico, за заместник на Mr. White Gale. Това убийство, както става ясно и от трети сезон, е извършено от Pinkman, следвайки инструкциите на своя бивш учител с цел да запазят живота си. Резултатите от извършеното убийство са видими в колебливото и несигурно психологично състояние на Jesse. Отношенията с партньора му охладняват, като емоциите ескалират в омраза и нетърпимост на двамата главни герои един към друг след поредица от събития, целенасочено предизвикани от Gus Fring. Внимание се обръща и на развитието на останалите действащи лица. При Hank (Dean Norris), деверът на Walt, за пореден път се сблъскваме с находчивостта му при намирането на улики, водещи до правилния отговор при разследване, в което са замесени наркотици и техните разпространители. Не незасегната от случващото се със съпруга ѝ е и Skyler White. Атмосферата около нея също като тази на основното действие в сериала съвсем не е безпроблемна. Skyler се оказва на път да бъде разкрита за измама относно укриването на данъци. За да не допусне това да стане факт, в страха си тя взима решения, които са почти толкова неправилни, колкото и тези на законната ѝ половинка.


За мен “Breaking Bad” се явява еквивалент на перфекционизма, който би могъл да достигне драма сериал. Всичко в него е чисто и просто съвършено – сценарий, режисура, каст. Всичко е изпипано до най-малкия детайл, а симбиозата на елементите, градящи сериала, е отлично изпълнена от Vince Gilligan. “Breaking Bad” успява да задържи вниманието на зрителя чрез своята непредвидимост и неизчерпаема свежест. Четвърти сезон беше повече от задоволяващ, провокиращ неописуем интерес към предстоящия финален сезон на целия сериал.



събота, 1 октомври 2011 г.

It Gets Loud!


Чувства на наслада и възхищение изпитах, гледайки документалния филм It Might Get Loud на доказалия се в този жанр режисьор Davis Guggenheim (An Inconvenient Truth, Waiting For Superman) за трима от най-добрите китаристи на всички времена – Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White ( The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather).

Филмът предостaвя възможността на всички рок фенове да изпитат тези така чисти и неподправени емоции на радост, докосвайки се до мощния звук на рока. А у зрителите, които не се причисляват към тази група, лентата би могла да събуди интерес с откровеността на тримата си герои. Guggenheim разглежда три нишки, изтъкани от спомените на знаменитите творци, направили ги великите китаристи, които познаваме днес. От откровенията на Jimmy Page разбираме колко неразбрано е било творчеството му от критиците по времето, когато на музикалния пазар се появява албум, превърнал се в шедьовър и емблема на рок сцената, а именно Led Zeppelin IV, включващ песни като Black Dog, Rock And Roll, Stairway To Heaven. От разказа на The Edge научаваме за случайния начин, по който се присъединява към U2 – виждайки закачена обява, в която се търси китарист за рок банда. Успяваме да се докоснем и до борбената същност на Jack White, за когото свиренето на китара представлява борба с цел укротяването на този инструмент. Тук ще направя вметката, че за първи път обърнах по-специално внимание на блус жанра, слушайки любимата песен на White – Grinnin’ in Your Face в изпълнение на Son House. Бих казала, че това е страхотен избор за любима песен.



В началните кадри на It Might Get Loud виждаме почитанието на двама доказали се китаристи, когато в ръцете си Jimmy Page хваща китарата и от нея зазвучава легендарната мелодия на Whole Lotta Love.

It Might Get Loud е филм, в който Jimmy Page, The Edge и Jack White - творци от различни музикални епохи- се събират, за да покажат и споделят със зрителя неизмеримата си любов към електрическата китара.

Лентата успешно изпълни зададената си цел - It really does get loud!