About

неделя, 11 декември 2011 г.

Review: Pearl Jam 20


   В началото на деветдесетте години на миналия век в дъждовния Сиатъл се заражда културното движение, което се явява последната голяма революция в музиката. По това време Камерън Кроу, чиято работа винаги е била изключителен жест към почитателите на добрата музика и в същото време стойностното кино, работи като рок журналист именно в родния град на Джими Хендрикс. Неговият "Almost Famous" (2000) е почти автобиографичен за този период в живота му, а "Singles" (1992) обрисува бита на младежите на Сиатъл, в зенита на гръндж движението. Двайсет години по-късно Кроу не е изгубил и частица от ентусиазма си и говори за този период с такава любов и отдаденост, че ни е трудно да повярваме, че това е гласът на режисьора, когато звучи точно като този на предания фенбой от преди две десетилетия.

   В този смисъл, "Pearl Jam Twenty" е филм от фен за фенове, който трудно може да бъде по-конкретен. Авторът подхожда доверчиво към целевата си аудитория; говори ни като на стари познати, които са расли заедно с него и заедно с новата вълна в алтернативния рок и затова някои думи са излишни. Както на тях, така и на по-младите фенове, които познават историята на Pearl Jam достатъчно добре, филмът просто подарява близо два часа редки и неизлъчвани кадри, с много висока за ценителите стойност. За всички останали има далеч по-добри музикални документалки, които обхващат ключовите моменти в историята на предмета на наблюденията си много по-детайлно. При всички положения филмът не е за всеки, а това е задължително условие, когато говорим за документално кино. И вероятно точно затова не достига до висотата на най-добрите документални филми за годината.


    Началото на бандата Pearl Jam се корени в групата от края на осемдесетте Mother Love Bone, основана от китариста Стоун Госард и басиста Джеф Амент. Филмът обръща подобаващо внимание на нея и на нейния харизматичен вокалист Анди Ууд, чиято трагична история е неизменна част от емоционалния свят на сиатълската петорка. През 1990 г. Ууд умира от свръхдоза наркотици и Mother Love Bone преустановява съществуването си в този си вид. Госард и Амент обаче остават заедно, рекрутират китариста Майк Макрийди и барабаниста Дейв Крузън и започват да търсят вокалист, достоен да запълни огромната празнина, оставена от блестящия Ууд. Демо записи на младата група попадат у момче от Сан Диего на име Еди Ведър. Така Mookie Blaylock, както бандата се нарича за кратко, попада на вокал с изключително сценично присъствие, силни лирики и не на последно място отличителен глас. След около десетилетие от създаването на Pearl Jam Ведър поема изцяло централната роля.

   Групата печели лоялността на почитателите си с безпрецедентната си принципност. Нейно въплъщение са двете основни борби в живота на групата - от една страна правната битка с гиганта Тикетмастър, и от друга вечният им отказ от слава. И докато първата тема е засегната по относително удачен начин, то фокусът на лентата остава встрани от втората. В издание от 2006 година Rolling Stone твърди: "групата прекара голяма част от отминалото десетилетие съзнателно унищожавайки собствената си слава". Моралът на бандата поддържа любовта на феновете жива и е една от причините, поради които успяхме през 2011 г. да отпразнуваме двайсетгодишнината ѝ. Тези ценности са ключови за дългия ѝ живот, а и я отличават сред останалите членове на популярната сцена. Именно в това "Pearl Jam Twenty" не успява да убеди обикновения зрител, независимо дали изобщо се стреми да го направи.


   Но филмът показва отчетливо и напълно успешно Pearl Jam като концертна банда. Изключителните живи шоута на групата са една от запазените ѝ марки и определено един от факторите, които ѝ помагат да се нареди до най-големите (ако не и малко над тях) в популярната музика днес. Този образ Кроу изгражда чрез редките и извънредно вълнуващи за отдадените фенове кадри от лайвове на групата. Сценичното им поведение ни помага да проследим и съзряването на всеки от членовете през последните двайсет години. Еди Ведър расте от експлозивен и непремерен вокал в духа на гръндж културата, а и на младежкото си тогава съзнание към неподправен перфекционист, какъвто е днес. През деветдесетте едно от зрелищата на фестивалните концерти е летящият към публиката от най-високата точка на сцената вокалист на една енергична група, която е на път да преустрои рок културата.

    Между концертните кадри и behind the scenes моментите виждаме и чуваме вече улегналите Ведър, Госард, Макрийди, Амент и настоящия барабанист Мат Камерън и техните разнопосочни размисли. Те са променени, а Pearl Jam е не просто "still alive", но и, както лентата на Камерън Кроу красноречиво подсказва, все по-значими и влиятелни. "Pearl Jam Twenty" не докосва редовия киноман, но стопля душата на истинския фен.

4/5

 

Review: Drive


Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.


 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 


Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 


Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

неделя, 4 декември 2011 г.

Review: The Help


   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.


   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 


  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5 

петък, 25 ноември 2011 г.

Review: Life in a Day


На 24-ти юли 2010г. хора от 192 държави заснемат случаващото им се на тази ден, което може да бъде нещо необичайно или пък просто да представи ежедневието им такова, каквото е, без да бъде излишно доукрасявано. Заснетите непрофесионално материали са качени в YouTube, a продължителността им надхвърля 4000 часа. Целта на тази идея е да се създаде филм, направен от самите нас, чиято съставна част да бъде собственото ни ежедневие, личните ни премеждия, успехи, интереси. Life in a Day е името на продукта, сътворен от хилядите личности, решили се да станат част от инициативата на YouTube в колаборация с продуцентската фирма на братята Ридли и Тони Скот и да покажат това, което са, това, от което се интересуват, заниманията си, правейки го обществено достояние чрез качването на материалите си в интернет пространството. 

Основен принос за успеха на Life in a Day имат режисьорът му Кевин Макдоналд, носител  на Оскар през 2000г. за документалния си филм One Day in September (1999) и монтажистът  Джо Уокър (Hunger), които заедно преминават през 4500 часовия материал, за да подберат най-доброто и да го пресъздадат в 90 минутна лента.  

            
24-ти юли започва в полунощ на фона на пълнолуние, заснето от различни точки на земята. Разновидностите за начало на деня са представени чрез хора, намиращи се на хиляди километри едни от други. Но също така ставаме свидетели и на сходствата при всеки един от нас, базиращи се върху човешката ни същност. Денят започва със стандартните методи  за поздрав на едно типично ново начало: миене на зъби, бръснене, закуска. Следват работа, обяд, вечеря. И измежду всичката тривиалност откриваме и необикновеното, което ни заобикаля. Ставаме свидетели на раждане на жираф, заколване на крава, кражба на храна от хранителен магазин, сватби. Проследяваме куража на момче от Ню Йорк да признае пред баба си хомосексуалната си същност и множество други картини, предтставящи ни сходтсвата и различията, породени от еднаквостта и своеобразността на природата ни. 

Life in a Day е филм, чрез който успешно усещаме и се докосваме до човечността по един доста интимен и забавно поднесен начин. От филма блика реална любов, без всъщност в нито една сцена да има загатване за секс. Без излишна сантименталност лентата се докосва до най-чувствителната част от нашето съзнание, именно защото показва истинския живот, нашия живот. 

неделя, 13 ноември 2011 г.

Review: 30 Minutes or Less


30 Minutes or Less е новата колаборация между режисьора Рубен Флайшър и нашумелия с ролята си на Марк Зукерберг в The Social Network Джеси Айзенберг. Очакванията на аудиторията за успешен продукт между двамата се оказаха напразни. Нивото на лентата е в пъти по-ниско от това на Zombieland (2009), където сполучливостта на съвместната работа между гореспоменатите личности е лесно забележима. 30 Minutes or Less e безмилостен към публиката - празно и неуместно развито съдържание, където незабавата и липсата на хумор заемат челните позиции. За 83 минутната продължителност на филма зрителят трудно успява да запази присъствие на духа, като покаже смелост, достигайки финалните надписи. Описанието на този филм би било най-точно, ако съдържа думите плосък, грозен, липсващ интелект. Обобщението гласи: културната издръжливост на филма в никакъв случай не е по-дълга от тази, заложена в заглавието му.

Като главен персонаж виждаме Ник (Джеси Айзенберг), разносвач на пица със скромен живот в малък град. Според политиката на пицарията, в която работи, ако доставката отнеме по-дълго от 30 минути, пицата е безплатна (ето от къде идва заглавието на филма, търсенето на каквато и да е семантика е излишно). Пътят му се пресича с тези на разглезения лентяй Дуейн (Дани Макбрайд), който търси начин да се отърве от баща си и по този начин да наследи лотарийното му богатство, и неговият верен другар в безделниченето Травис (Ник Суордсън). Престъпните намерения на двамата раждат идеята да използват Ник като инструмент, чрез който да си набавят парите, нужни за наемането на убиец. Те го залавят и прикрепят към него бомба, като по този начин го принуждават да обере банка преди времето му да изтече. В последвалия хаос героят търси помощ от най-добрия си приятел Чет (Азиз Ансари), въвлича момичето, в което е влюбен, бяга от полицията и опитва да надхитри похитителите си. 

Все пак не мога да отрека, че са налице и няколко наистина смешни шеги, откриващи се най-вече в несъдържателните разговори между двамата най-добри приятели Ник и Чет. И естествено тези забавни, но оскъдни времеви моменти са изцяло извън контекста на основното действие, което e безинтересно, безмислено, глуповато и лишено от хумор - все качества в минус за филм, окачествяващ се като комедия. 

Няма как да не спомена името на Майкъл Дилиберти - сценарист на 30 Minutes or Less и виновник за натрапчиво набиващите се смислови пропуски в сценария на лентата. Също така тук ще направя анализ на персонажа на сестрата на Чет и обект на любовния интерес на Ник - Кейт (Дилшад Вадсариа). Всъщност нейната осовна функция - да покаже на аудиторията блясъка на красотата си, беше изпълнена успешно. С това ролята ѝ във филма е повече от обстойно разгледана и напълно изчерпана. За разлика от Валдсариа героят на Ансари беше доста "по-комплексен" - на моменти смешен, изключително неубедителен, но все пак смешен. Неприятната изненада идва в лицето на образа на Джеси Айзенберг. Трудно е да спреш да си го представяш като Зукерберг в The Social Network, където се справи повече от успешно. Играта му в 30 Minutes or Less ще бъде лишена от моя страна от каквито и да е комплименти - крайно неубедителна и непровокираща по никакъв начин интереса ми.

30 Minutes or Less е само 83 минути, но с изминаването на 20-та минута започнах да си задавам въпроса "Какво още може да покаже лентата и как трябва да стане това, за да придобие смисъл цялото това безразборно лутане на действието?". Въпреки скоростното развитие на филма и бързото му приключване,  30 Minutes or Less по никакъв начин не е  в състояние да донесе наслада на аудиторията си.

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Viennale 2011 Review: The Artist



   Текстът е във вида, в който е публикуван във Framespotting.net на 23.10.2011


   Годината е 1927, мястото е все още младият, но славен Холивуд. Въведени сме в препълнен кинотеатър, на чийто екран вървят последните минути от "A Russian Affair" - новия филм на най-бляскавата звезда на киното - Джордж Валентин. Музиката на оркестъра обрисува случващото се на екрана. Артистът чака нетърпеливо финала зад кулисите, за да дари след това публиката с възможността да се докосне до него. Оркестърът нанася няколко финални щрихи и замлъква. След края на този филм във филма откриваме, че светът на Валентин е ням. Начинът, по който това се случва, ме разсмива за първи път и съм някак дълбоко убеден, че не е за последен. Не можем да чуем аплодисментите от възторжената аудитория, но артистът ги чува. Той ни показва това по широката усмивка, с която приема овациите. Той е щастлив на сцената, неговото място е там. Към този момент съм вече уверен, че в епохата на CGI и 3D имам възможността да видя нещо специално.

   Режисьорът и сценарист Мишел Азанависиюс ни запознава с холивудската звезда на върха на славата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) и обикновеното момиче, което мечтае за бляскаво бъдеще във филмите, Пепи Милър (Беренис Бежо). Съдбите на двамата се преплитат и това ги променя завинаги. Вододелният момент в живота на Валентин, който е експерт в областта на нямото кино, идва, когато започва преходът към филмите със звук - talkies. Той остава убеден, че единственото, което публиката иска, е да го вижда, а не да го чува, но неговият продуцент (Джон Гудман) му показва ясно, че не се нуждае от него по пътя към модернизацията. В лицето на Милър, чийто старт в киното, иронично, самият Валентин е подпомогнал, студиото открива новата си голяма звезда. Опитът на героя да продължи своята кариерата самостоятелно, като сам продуцира и режисира следващия си ням филм, се оказва нищо повече от един анахронизъм, който бива разгромен от успоредно прожектирания говорещ филм с участието на Пепи Милър. Това е моментът, в който Валентин започва да вижда екранния си образ, погълнал почти напълно личността му, като отживелица, а дните му на кинозвезда изглеждат преброени.


   За да ни бъде представен днес като едно хомогенно и завършено цяло, филмът е развит като идея и реализиран от един добре сработен екип. С оператора Гийом Шифман и композитора Людовик Бурсе Азанависиюс е работил и в предишни свои проекти. Що се отнася до водещите актьори - техният талант е част от инструментариума на режисьора от няколко години, въпреки че едва с "The Artist" той успява да го сподели пълноценно с по-обширна международна аудитория. Жан Дюжарден, Беренис Бежо и Мишел Азанависиюс работят заедно по френската шпионска комедия "OSS 117: Le Caire, nid d'espions" през 2006 година, a режисьорът използва Дюжарден и в продължението от 2009.

   "The Artist" е нов, ням, черно-бял филм, който, противно на логиката на модерния свят, функционира безгрешно на всички нива. Той се превърна в един от фестивалните хитове на есента благодарение на ентусиазираното одобрение на критиците. В Кан филмът бе един от най-добре приетите, а Жан Дюжарден получи актьорския приз на фестивала. С оглед на логично мащабните очаквания, първият шок, който филмът ни поднася, е откритието за неговата непретенциозност. Всъщност историята е ужасно универсална и дори донякъде тривиална. Тя звучи еднакво актуално както преди осемдесет години, така и днес. Приказката за амбицираната мечтателка и опитния артист, който ѝ помага по стълбата на успеха, но и чието време в бранша изтича, е разказвана много пъти дори само в Холивуд. Въпреки това тонове оригиналност кипят изпод простотата на максимално изчистената основна сюжетна линия. В същото време лентата не допуска посредствеността в своята максима, остава концентрирана и целенасочена в разгръщането на засегнатите теми - за промяната като порок или неизбежност, задушаващата гордост, обикновения инат, замаскиран като стоицизъм.


   Въпреки че филмът остава безсловесен през почти цялата си продължителност, неговите герои общуват помежду си и със зрителя на много различни нива. Те са самото въплъщение на термините "многоизмерен" и "пълнокръвен". Актьорската игра е от класа, която трудно може да бъде надмината през целия киносезон. Всички признания към Дюжарден са напълно заслужени, като френският актьор изглежда все по-навътре и в борбата за Оскар. Той получава многопластов и задълбочен персонаж и огромна свобода, за да го развие. Играта му преминава през смайващ брой нюанси на актьорското майсторство. В следната последователност откриваме: аристократична самоувереност, студенокръвна гордост, деликатна чувственост, яростна безпомощност и накрая пълно отчаяние, всички те рамкирани от освежаваща физическа комедия. Неговата партньорка - Беренис Бежо също заслужава кредит за изключително чаровната си и изразителна работа. Мимиките и жестовете на двамата убедително препращат към стилистиката на нямото кино, без да надхвърлят границите на допустимото. Сред поддържащите актьори откриваме, освен симпатичния териер, който следва Валентин навсякъде, имената на Джон Гудман (филмов продуцент), Джеймс Кромуел (верният шофьор и асистент на Джордж Валентин), Пенелъпи Ан Милър (съпругата на главния герой) и дори кратко камео от Малкълм Макдауъл. Техният холивудски блясък не позволява на продукцията да изглежда твърде "чужда" за широката аудитория.

   В един от най-ярките моменти на "The Artist" виждаме снимачния процес на първия филм, в който заедно участват Джордж Валентин, на върха на славата си, и Пепи Милър, все още наивна и неопитна. Те споделят интензивна сцена, в която танцуват за кратко, притиснати един в друг. Двамата правят всичко възможно този динамизиращ химията помежду им момент да продължи по-дълго и го повтарят в няколко дубъла.


   Находчивият режисьор осъзнава, че отсъствието на реален диалог в неговия филм носи много ограничения, но, реализиран със солидни план и визия, може да отвори и много врати, които в света на звучното кино биха останали костеливо заключени. Въпреки че изборът за това лишение е действително смел и рискован подход, авторът успява да грабне всяка една възможност, която се отваря по този начин пред него. Това откриваме в лицето на смайващата физическа комедия, невероятното въздействие на оркестралната музика и зашеметяващо стилния продукционен дизайн. Макар техническите аспекти да са съзнателно занижени в процеса на търсене на автентичност, филмът е реализиран модерно. Виждаме това най-вече в съвременните ъгли на камерата и чрез факта, че лентата е заснета първоначално в цвят и е обработена впоследствие, за да бъдат избегнати негативните ефекти от заснемането в черно и бяло. Това утвърждава тезата, че целта на Азанависиюс съвсем не се изчерпва с обикновеното  отправяне на почит към нямото кино. Той е успял да създаде нещо новаторско, използвайки неговите методики.

   Форматът 4:3 е един от крайъгълните камъни на киното от двайсетте години на миналия век, в който сме свикнали да виждаме колоси на седмото изкуство като Кийтън, Чаплин или Фритц-Ланговия "Metropolis". Това е и форматът, в който Азанависиюс отправя почитта си към една ера и представлява поредния елемент от "The Artist", който го разграничава от всичко, което наричаме днес съвременно кино.

   Най-големият успех на лентата се крие в успешното балансиране между дизайн, забавление и субстанция. Филмът не е просто реверанс към един период от историята на изкуството. Смехът, драмата и тревогата са истински и по-близки от всякога. "The Artist" е емоционално изживяване днес, каквото би бил и утре, защото е един триумф на красотата на медиума, такава, каквато я познаваме, но по невнимание сме забравили. Той ни припомня защо обичаме киното.


4.5/5

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Viennale 2011


Днес (20.10.) стартира 49-тото издание на официалния кинофестивал във Виена. Събитието ще бъде открито от новото предложение на финландския майстор Аки Каурисмаки - "Le Havre". Филмът, чиято премиера беше в Кан тази година и премина през още редица престижни фестивали като тези в Торонто и Ню Йорк, разказва историята на млад африкански беглец, попаднал във френския пристанищен град Авър под опеката на местен бохем, работещ като чистач на обувки. Последното заглавие в програмата пък е политическата драма "The Ides Of March" с режисьор Джордж Клуни. Пълната програма на фестивала може да бъде открита тук

В рамките на Виенале се провежда и ретроспективна програма, свързана с личността и творчеството на белгийската режисьорка Шантал Акерман, която включва както нейни творби, така и филми на някои от гениите на световното кино като Жан-Люк Годар, Робер Бресон и Алфред Хичкок. 

По-специално внимание заслужава рекламният клип на събитието, който всъщност е едноминутен филм дело на самия Дейвид Линч. Стилът на неповторимия режисьор не просто присъства и тук; безпощадният му сюрреализъм те атакува от първата и се забавлява с разсъдъка ти до седемдесет и третата секунда. Да съставя текст върху дори минута аудиовизуален experience, излязъл от съзнанието на Линч е нещо, с което не бих се захванал, затова мога да ви препратя тук, където авторката няма подобни задръжки и ни дарява с кратък но адски адекватен разбор на видяното. Убеден съм, че ще ви бъде трудно да го изгледате само веднъж и ви пожелавам от третия или четвъртия път да откриете дали има значение колко камъка всъщност държи Пийт.



Review: Howl's Moving Castle


Оставям обективното си мнение настрана, когато иде реч за анимация, сътворена от великия японски майстор в този жанр Hayao Miyazaki. Докосвайки се до неговото творчество, изпитвам чувство на възхищение, предизвикано от нереалните същества, изключително елегантния начин на поднасяне на историята, невероятното и безгранично въображение на японския режисьор.

Темата на тази статия ще бъде излезлият през 2004г. Hauro No Ugoku Shiro (Howl’s Moving Castle). Като останалите филми под ръковосдтвото на Miyazaki и този не може да остане незабелязан, тъй като съдържа отново значителна доза уникалност при разглеждането на персонажите и разказаната история. Филмите на този режисьор трудно могат да бъдат възприети от зрителите по еднозначен начин, определено не се залага на универсалния сладникав и лесно смилаем език, присъщ на този жанр. Акцентът и тук, както и в останалите филми на студио Гибли, не пада толкова върху историята, колкото върху света, в който има възможност да влезе зрителят. Последното твърдение в засилена степен се отнася точно за темата на този текст. Ако очакваш Howl’s Moving Castle да следва ясна посока на развитие, историята да е точно детерминирана, то можеш да останеш доста объркан, когато филмът е към своя завършек, а светът, в който си пребивавал 119 минути изчезне. Протагонистите и антагонистите също не са лесно разбираеми. Липсва ясното характеризиране на положителните и отрицателните образи. На моменти плотът на филма може да бъде окачествен като една спирала от безредие, която не води на никъде.


Но светът, представен ни в Howl’s Moving Castle е преизпълнен с толкова чиста магия, че моментите на неразбиране на историята остават на заден план. За пореден път Hayao Miyazaki надминава въображението на всеки един режисьор, творящ в сферата на анимираното кино, когато иде реч за одушевяване на природата и взаимодействието ѝ с основните действащи персонажи (особено засилено при Mononoke-hime (1997) ).

Умна и често очарователна, историята в тази лента е вдъхновена от романа на британската фентъзи писателка Diana Wynne Jones. В английската версия на филма могат да бъдат разпознати гласовете на Billy Crystal (който, в сравнение с останалия каст е доста не на място и на моменти съвсем не оправдава очакванията), Christian Bale, Emily Mortimer, Lauren Becall, Jean Simmons.


В началото на филма се запознаваме с образа на Sophie (Emily Mortimer), тийнейджърка, работеща в магазина за шапки на майка си. Скоро след това ни е представен и вторият главен персонаж в лентата, а именно магьосникът Howl (Christian Bale), който след срещата си със Sophie изглежда споделя чувствата на симпатия, които изпитва младото момиче към него. Но беда сполетява Sophie, когато късно вечерта в магазина се появява вещицата на пустошта и омагьосва младата девойка да се превърне в деветдесет годишна старица. По пътя си да се освободи от магията, Sophie попада на пътуващия замък на Howl (още една уникално реализирана идея на Miyazaki), където става прислужница. Не минава дълго време, за да станем свидетели на зараждащата се любов между Sophie и Howl, който се влюбва в младото момиче, изглеждащо като старица именно, заради самата ѝ същност, заради добротата, която отваря очите на магьосника към истински красивото. Ключово значение за историята на филма има демонът огън, носещ името Calcifer (Billy Crystal), с когото Sophie се сприятелява и който ѝ обещава да развали направената ѝ магия, ако го освободи.


Определено филмът не успява да достигне висините на “Spirited Away”, за който Miyazaki получава Оскар през 2003г., но въпреки това успява да бъде оригинален и предоствящ на зрителя възможността да се докосне до един наистина вълшебен свят и за няколко часа да бъде част от него. Запазената марка на Hayao Miyazaki e лесно откриваема и в тази негова лента: фантастични елементи, панорамно пресъздаване на природата, наситени емоции и непредвидим концепт. Истинско удоволствие е да гледаш филм, без да имаш реална представа накъде ще те отведе.

събота, 15 октомври 2011 г.

Review: Meek's Cutoff


   В четвъртия си пълнометражен филм като режисьор Кели Рейхард отново поставя сценарий на Джонатан Реймънд, с чиято помощ е реализирала и други два от своите проекти - "Old Joy" и "Wendy and Lucy". Този път двамата се захващат с предизвикателството на уестърн жанра. Те поставят шепа клетници в тежките условия на орегонската пустош в стремежа си да анализират опита за оцеляване на човешката същност в духовно и физически мъртвата околна среда. Техният стремеж се синтезира в идеята за търсенето на отговори по пътя, а не за самото им откриване. В този смисъл "Meek's Cutoff" ни повежда по един път, който не води до никъде, но ни дарява с мъдрост чрез своите уроци.

   Филмът показва част от прехода на три от първите семейства пионери, пътуващи на запад през орегонската пустиня. Стивън Мийк (Брус Гринууд) е човекът, нает да преведе групата през пряк път, известен на малцина. След дълги дни на странстване пътуващите започват да се чувстват изгубени и доверието към водача им изчезва, докато в същото време жаждата и чувството за изолация сред оцеляващите ескалират. Основният конфликт се заражда, когато залавят енигматичен индианец, който може да се окаже тяхното спасение, но може да ги отведе и до гибелта им. Фокусът на лентата пада върху Емили (Мишел Уилямс) и нейните вътрешни и външни борби в условията на оцеляване.


   Редно е да започнем, противно на логиката, от финала на "Meek's Cutoff", защото той е или най-добрата или най-лошата част на филма. По този въпрос аудиториите вероятно ще бъдат разединени. В амбицията си филмът се осмелява да приеме отворения завършек като най-подходящ и да не даде отговор на основния си сюжетен въпрос - дали героите успяват да излязат от безизходицата и да стигнат до целта си. Кулминацията на филма, ако изобщо можем да открием такава, идва дълго преди финалните надписи под формата на психологичен сблъсък между приелите полюсни възгледи Емили и Мийк. Диалозите са кратки и не на фокус, а дори във въпросния върхов момент откриваме мотивите на героите чрез действията им, а не чрез думите. Последните моменти на лентата бележат минути на емоционален спад и логично биха предизвикали разочарование у част от аудиторията, която би се чувствала предадена заради практическата липса на завършек. За останалите обаче финалът би осмислил всичките 104 минути. Той носи проникновението, че точно както постъпва с героите си, сценарият води и нас по пътя към нищото.

   Мишел Уилямс отново демонстрира чудесна форма. От началото филмът показва желанието си да се съсредоточи върху изучаване на персонажите си, използвайки бавно развитие на сюжета за фон, но постепенно се концентрира почти изцяло върху нейния образ. Въпреки че е най-комплицираният в лентата, той е и най-достъпен за зрителя. Емили е олицетворение на хуманното, което изпитва сериозни затруднения, но се бори до последно да оцелее в жестоката околна среда. Тя не се поддава на инстинктите си, не губи човешкото в себе си, за което свидетелства отношението ѝ към индианеца (тя вярва най-силно, че той може да е пътя към тяхното спасение, но и единствена гледа на него като на равноправно човешко същество). Но в същото време, въпреки съмненията и нарастващата несигурност, героинята нито за момент не спира да се ръководи главно от резона и да демонстрира истинска непреклонност.


   Целият поддържащ каст се състои освен от солидния Брус Гринууд и изключително талантливия Пол Дейно, чийто образ за съжаление не получава достатъчно екранно време, още от Шърли Хендерсън, Зоуи Казан, Нийл Хъф, Томи Нелсън и Род Рондо.

   Филмът изгражда физическата си среда чрез методите на минимализма. За дълги периоди не виждаме нищо освен безкрайни неплодородни площи без капка вода. В автентичната атмосфера на нескончаема безнадеждност, в която зрителят почти може да усети горещината, жаждата и сушата, човекът е символично обективизиран като миниатюрен и безпомощен. Лайтмотивът на филма, че пътят е по-важен от крайната цел, тук е осезаем чрез мъдростта, до която достигаме, вървейки по него - духовната сила е способна далеч да надхвърля мащабите на физичното.


   Методично изследващ персонажите си, "Meek's Cutoff" е тих, но дързък нео-уестърн, който плавно стъпва на границата между амбицията и тщеславието. Това е филм, чийто отказ от сантименталност адмирирам, но и чиято претенция остава умерено натрапчива.

   За смелостта в подхода на Райхард индикативно е и нестандартното решение филмът да бъде заснет в редкия днес формат 1.33:1

3/5 

сряда, 12 октомври 2011 г.

Review: "Breaking Bad", Season 4


“I won!” – финални думи на Mr. White (Bryan Cranston, носител на три награди „Еmmy” за тази си роля) в последния епизод (Face Off) от четвърти сезон на култовия проект “Breaking Bad”, oпределян от мнозинството критици като най-добрия драма сериал, излъчван на малкия екран. За пореден път, и може би в най-засилена степен в този сезон, създателят и продуцент на „Breaking Bad” Vince Gilligan изпъква с нестандартните си и доста успешни похвати да прикове вниманието на зрителя към изградения от него свят (еквивалентен на заобикалящия ни), карайки ни да се съпоставяме с действащите лица в продукцията му. В минали статии вече съм отделяла внимание да ви занимая с основното действие, върху което се гради цялостната концепция на сериала. Walter White и Jesse Pinkman са двата основни действащи персонажа, чиито взаимоотношения, личностно развитие, промяна във възгледите са проследени обстойно от първия сезон до последния засега четвърти на “ Breaking Bad”.


Със започването на четвърти сезон един въпрос би могъл да бъде характеризиран като определящ цялостното развитие на действието в него и той гласи: „Възможно ли е двамата главни герои да излязат живи от ситуацията, в която се намират на този етап от живота си?“. Интересното тук е, че отговорът на този въпрос бива изяснен и при това напълно еднозначно, за разлика от повечето сериали, които не дават ясен отговор на основния въпрос, движещ изпълнението на замислената идея, предстоейки нов сезон, при това последен. Проследявайки развитието при персонажа на Walter White от самото начало на сериала, ставаме свидетели на всичките стадии на метаморфоза, през които преминава личността му. Началото ни представя учител по химия, спокойно можещ да бъде класифициран като гении в тази област на науката, който се опитва да осигури по-добър живот на семейството си, след като разбира, че има рак на белите дробове в напреднал стадий и вероятността от положителен изход е минимална. Зрителят няма как да остане равнодушен към случващото се в живота на главния персонаж, няма как да не изпита силното чувство на състрадание и няма как да не разбере мотивите му към взимането на решение да се занимава с готвенето на дрога. Да, както и самият Vince Gilligan твърди, ако в първите три сеозна зрителят е успявал да намира причина да симпатизира на Walter White, то в последния такъв едва ли това ще бъде определяно като правилно.


Тринадесетте епизода на четвърти сезон нито за миг не изостават от зададеното си темпо, в което още по-надълбоко се навлиза при разкриването на отделните герои. Интересът у зрителя остава буден през цялото времетраене на сезона и то като че ли най-успешно именно сега. В първи епизод от този сезон се вдига булото около неясното бъдеще на Walter и Jesse (Aaron Paul, спечелил “Emmy” през 2010 за ролята си именно в този сериал) след убийството на гласения от Gustavo `Gus` Fring (Giancarlo Esposito), водач на картела в Albuquerque, New Mexico, за заместник на Mr. White Gale. Това убийство, както става ясно и от трети сезон, е извършено от Pinkman, следвайки инструкциите на своя бивш учител с цел да запазят живота си. Резултатите от извършеното убийство са видими в колебливото и несигурно психологично състояние на Jesse. Отношенията с партньора му охладняват, като емоциите ескалират в омраза и нетърпимост на двамата главни герои един към друг след поредица от събития, целенасочено предизвикани от Gus Fring. Внимание се обръща и на развитието на останалите действащи лица. При Hank (Dean Norris), деверът на Walt, за пореден път се сблъскваме с находчивостта му при намирането на улики, водещи до правилния отговор при разследване, в което са замесени наркотици и техните разпространители. Не незасегната от случващото се със съпруга ѝ е и Skyler White. Атмосферата около нея също като тази на основното действие в сериала съвсем не е безпроблемна. Skyler се оказва на път да бъде разкрита за измама относно укриването на данъци. За да не допусне това да стане факт, в страха си тя взима решения, които са почти толкова неправилни, колкото и тези на законната ѝ половинка.


За мен “Breaking Bad” се явява еквивалент на перфекционизма, който би могъл да достигне драма сериал. Всичко в него е чисто и просто съвършено – сценарий, режисура, каст. Всичко е изпипано до най-малкия детайл, а симбиозата на елементите, градящи сериала, е отлично изпълнена от Vince Gilligan. “Breaking Bad” успява да задържи вниманието на зрителя чрез своята непредвидимост и неизчерпаема свежест. Четвърти сезон беше повече от задоволяващ, провокиращ неописуем интерес към предстоящия финален сезон на целия сериал.



събота, 1 октомври 2011 г.

It Gets Loud!


Чувства на наслада и възхищение изпитах, гледайки документалния филм It Might Get Loud на доказалия се в този жанр режисьор Davis Guggenheim (An Inconvenient Truth, Waiting For Superman) за трима от най-добрите китаристи на всички времена – Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White ( The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather).

Филмът предостaвя възможността на всички рок фенове да изпитат тези така чисти и неподправени емоции на радост, докосвайки се до мощния звук на рока. А у зрителите, които не се причисляват към тази група, лентата би могла да събуди интерес с откровеността на тримата си герои. Guggenheim разглежда три нишки, изтъкани от спомените на знаменитите творци, направили ги великите китаристи, които познаваме днес. От откровенията на Jimmy Page разбираме колко неразбрано е било творчеството му от критиците по времето, когато на музикалния пазар се появява албум, превърнал се в шедьовър и емблема на рок сцената, а именно Led Zeppelin IV, включващ песни като Black Dog, Rock And Roll, Stairway To Heaven. От разказа на The Edge научаваме за случайния начин, по който се присъединява към U2 – виждайки закачена обява, в която се търси китарист за рок банда. Успяваме да се докоснем и до борбената същност на Jack White, за когото свиренето на китара представлява борба с цел укротяването на този инструмент. Тук ще направя вметката, че за първи път обърнах по-специално внимание на блус жанра, слушайки любимата песен на White – Grinnin’ in Your Face в изпълнение на Son House. Бих казала, че това е страхотен избор за любима песен.



В началните кадри на It Might Get Loud виждаме почитанието на двама доказали се китаристи, когато в ръцете си Jimmy Page хваща китарата и от нея зазвучава легендарната мелодия на Whole Lotta Love.

It Might Get Loud е филм, в който Jimmy Page, The Edge и Jack White - творци от различни музикални епохи- се събират, за да покажат и споделят със зрителя неизмеримата си любов към електрическата китара.

Лентата успешно изпълни зададената си цел - It really does get loud!



петък, 30 септември 2011 г.

A Brief History of Film Title Sequence

В дипломната си работа холандският дизайнер и аниматор Jurjen Versteeg изследва историята на началните кредити в киното само в две минути. Според самия Versteeg работата му представлява title sequence на фиктивен документален филм, който проследява всички личности с революционно влияние в областта на дизайна на началните кредити в киното. Авторът успява в това брилянтно филмче да улови автентично почерка на всеки един от артистите, върху които се концентрира, и да ни преведе през близо век кино история. Проектът му беше показан на Официалния холандски кинофестивал, който продължи от 25-ти до 28-ми септември.

Авторите и филмите, към които холандецът препраща, са:
Georges Méliès - "Un Voyage Dans La Lune", Saul Bass - "Psycho", Maurice Binder - "Dr. No", Stephen Frankfurt - "To Kill A Mockingbird", Pablo Ferro - "Dr. Strangelove", Richard Greenberg - "Alien", Kyle Cooper - "Seven", Danny Yount - "Kiss Kiss Bang Bang" / "Sherlock Holmes".







Ще се радвам да споделите любимите си начални секвенции в коментарите.

вторник, 27 септември 2011 г.

Inner City vs. Outer Space


Започва вечер, по нищо различаваща се останалите такива, за бандата от квартала. На преден план виждаме Моисей (John Boyega), който заедно със своите приятели обикаля областта на Южен Лондон. Характеристиката на тази група тийнейджъри? Да речем, че се причисляват към бандите, които имат за цел да ограбват и тормозят населението. Въпросната вечер започва с познатата ни до болка ситуация от действителността: момиче, в случая медицинска сестра, се прибира от работа, минавайки през неоживена, тъмна улица. Резултат: нападната е, ограбена, изплашена до смърт от въпросната групичка “gangsters”. И точно в кулминацията на тази сцена (бедната девойка на име Сам (Jodie Whittaker) се чуди как да избяга от Моисей и компания) се случва нещото, което прави вечерта не само необикновена, но и свръхестествена. Метеорит с извънземен живот на него пада на мястото на престъплението. Извънземното, което впоследствие се оказва, че е от женски пол и оставя дирята си, имаща за цел размножителни функции, върху Моисей, бива убито от него и взето от компанията му като свидетелство за героичния им дух. По пътя си към вкъщи тийнейджърите осъзнават, че готовите за оплождане E.T. вече са надушили маркировката на женската и съвсем не са приятелски настроени. Нашествието на неземен животински вид, в случая създания, наподобяващи смеска между тези от видеоклиповете на Gorillaz и автентични примати, с разликата, че тези в Attack the Block имат усти, пълни със светещи зъби, започва. Момчетата разбират, че единственият начин да се справят със ситуацията е да защитят квартала си от извънземната инвазия по единствения възможен начин – чрез война.


По пътя си към оправянето на бъркотията, която самата банда забърква, зрителят има възможността да стане част от доста енергичното, на бързи обороти темпо на лентата. Режисьорът и сценарист на филма Джо Корниш успява от нискобюджетната си продукция да направи една доста нетипична, изпълнена с неподправен хумор, лента, която успява да задържи вниманието на киномана през цялото й времетраене. Няма как да не обърна внимание и на факта, че тук виждаме самия Ник Фрост (познат ни като неразделната част на Саймън Пег). Двамата са уникален тандем при заснемането на филми, където играят приятели и бягат я от зомбита (Shaun of The Dead), я са на мисия да спасят някое извънземно (Paul) или пък просто си партнират като полицаи при разнищването на серии от подозрителни случки и събития ( Hot Fuzz). В Attack the Block не можахме да се насладим на целия блясък на Фрост при среща с оплодително настроени извънземни, просто защото такива бяха рядкост или пък героят му беше толкова напушен, че не успяваше напълно да асимилира случващото се. Няма как да не обърна внимание и на изобилстващите съпоставки от страна на режисьора с целия свят на филми, изградени върху тематики и реалности за свръхестествени събития, чиято съставна част са гоблини, големи, извънземни, амгъли и т.н. Продукцията си Джо Корниш успява да поднесе на зрителя, използвайки доста интересни, наситени с голяма доза забава и неподправеност кадри. Не знам дали успешността на работата му се дължи на факта, че самият той е бил част от обществото на тази част от Лондон, но като старт на режисьорската му кариера похватите, с които борави, са наистина сполучливи.


В заключение ще обърна внимание и на факта, че главните действащи персонажи са изиграни по перфектен начин от младежи, невиждани досега като актьори на големия екран – Leeon Jones, Jumayn Hunter, Alex Esmail. Четейки ревюто на Peter Travers от Rolling Stone за Attack the Block, се закостени в главата ми последното изречение от изказаното му мнение като идеално описващо цялостната концепция на лентата без излишни обяснения: „This movie wants and needs to come at you like a beast in the dark. Allow it.“





неделя, 25 септември 2011 г.

La Biennale 2011: Summary


Една много закъсняла публикация, която обаче ви дължа.

Както вече вероятно знаете, "Златният лъв" от кинофестивала във Венеция отиде изненадващо у "Faust" на руския режисьор Александър Сокуров. Журито на тазгодишното издание на фестивала, председателствано от Дарън Аронофски, го предпочете пред заглавия като "Wuthering Heights", новият прочит на романа на Емили Бронте, дело на Андреа Арнолд, "Shame" на Стив Маккуин, "Carnage" на Роман Полански и "Alps" на Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу. Скромният обществен отзвук от лентата на Сокуров направи победата ѝ трудна за предвиждане. В едно от няколкото ревюта, които достигнаха до мен, Daniel Kasman определя мястото на "Faust" в тетралогията на руския режисьор, разглеждаща проблема за силата на властта чрез образите на три значими исторически личности - Хитлер, Ленин и Хирохито и завършваща с фиктивния образ на Фауст (Гьоте). Kasman казва: "That Faust is able to take place before these works about real men allows us finally to see the origins, the temptation, the decision and the precipice of the descent—and since we are yet before hell, the path to get there is, remarkably, a vibrantly soulful, terrible and funny feast." Самият председател на журито обосновава решението си така: "There are some films that make you cry, there are some films that make you laugh, there are some films that change you forever after you see them; and this is one of them." Повечето ревюта в мрежата се появиха, след като филмът беше показан на международния кинофестивал в Торонто. След този момент представянето на филма започна да става все по-противоречиво. Collider твърди: "Alexander Sokurov’s new German-language adaptation will be appreciated by about 237 people on the planet.  To enjoy Sokurov’s film, you must inhabit the highly-specific cross-section of Faust scholars, philosophy grad students, and fans of independent Russian cinema.", а David Huphreys от канадският сайт inmovies.ca, чиято статия носи заглавието "TIFF Review: Despite Venice triumph, `Faust` is a travesty", очевидно не е един от въпросните 237. На този етап "Faust" изглежда като претенциозно, философско преразглеждане на литературния шедьовър, вероятно насочено към аудитория, която просто не съществува. Със сигурност контроверсен победител.


"Сребърният лъв" (наградата за режисура) отиде при китайския режисьор Cai Shangjun за "People Mountain People Sea" ("Ren Shan Ren Hai" - идиом, "огромна група хора"). Филмът разказва историята на Lao Tie, който, въпреки собствените си проблеми, дълбоко в себе си осъзнава, че трябва да открие убиеца на по-малкия си брат. Lao се връща без пукната пара у дома в отдалеченото планинско общество, след като е прекарал години, работейки в големия град. Въпреки че полицията успешно е идентифицирала убиеца, той е успял да избяга. Lao Tie решава да го залови. Той започва пътешествие, което ще отприщи дълго потисканите му вътрешна болка и гняв. В Европа филмът ще се завърти по няколко избрани артхаус кина.

Със специалната награда на журито бе удостоен "Terraferma" на Emanuele Crialese , който показва как едно сицилианско семейство се справя с пристигането на група имигранти на техния остров. "Terraferma" се оказва поредното нестандартно решение на журито на фестивала. Variety го определя като: "Аs an issue film, "Terraferma" is without nuance. The dialogue has considerably more exposition than Crialese's previous pics, and the theme of immigration, so marvelously realized in "Golden Door," is here presented with the over-clarity of a book for adolescents. While Crialese has right on his side, most auds still expect him to deliver the message with a greater sense of artistry." Според Hollywood Reporter: "Writer-director Emanuele Crialese's Italian immigrant drama is morally passionate but features overly familiar storytelling and unsurprising characters"



Наградата за най-добър сценарий спечели гръцкото заглавие "Alps" (Giorgos Lanthimos, Efthymis Filippou). Всеки, запознат с предишното сътрудничество на двамата - един от изненадващите хитове сред киноманите за 2009 "Dogtooth", би очаквал с любопитство "Alps". Alps се нарича компанията, която се занимава със запълване на празнотите, оставени в човешкия живот след загубата на близък. Членовете ѝ буквално заемат местата на починалия в семейството. Филмът проследява един от тях - медицинска сестра, която е изцяло погълната от работата си. Впечатляваща концепция с тонове потенциал. Четири от пет звезди от Ксан Брукс (The Guardian): "Follow the film-maker. Let him lead you by the nose. Lanthimos knows exactly where he's going." Есенцията на ревюто му тълкува лентата така: "The human race is predominantly made up of bad actors, searching desperately for a part to play, a space to fill, a hole to slot into."


Стив Маккуин успя да направи име в киното с един единствен филм - "Hunger" (2008), който се отличава с брилянтна актьорска игра от страна Майкъл Фасбендър. Последвалият проект на Маккуин - "Shame", където режисьорът отново кооперира с Фасбендър, се оказва изключително успешен до момента, като получава почти само положителни ревюта, а актьорът бе оценен с приза за главна роля на фестивала. Брандън (Фасбендър) е около трийсет годишен мъж, живеещ в Ню Йорк, който е напълно неспособен да контролира сексуалния си живот. Когато своенравната му сестра се нанася в апартамента му, светът на Брандън излиза от орбитата си. "Shame" изследва природата на желанието, същността на живота и преживяванията, които ни оформят като личности. Както огромната част от оценките, и тази на Indiewire е положителна: "Тhe film is a powerful, beautifully acted sophomore film, and more than ever, we’ll be watching what McQueen does next like a hawk." Андрю О'Хехър от Salon.com го определя като: "A visual and sonic symphony, and a Dante-esque journey through a New York nightworld where words are mostly useless or worse.", а Ксан Брукс като "fluid, rigorous, serious cinema; the best kind of adult movie."

Наградата за операторско майсторство на шейсет и осмия кинофестивал във Венеция получи Роби Райън за "Wuthering Heights", a наградата "Марчело Мастрояни" за най-добър млад актьор отиде при Shota Sometani и Fumi Nikaido за работата им в "Himizu" на Sion Sono.

петък, 16 септември 2011 г.

Review: "Hesher"


Кой е Хъшър? Отговорът на този въпрос остава неизвестен до самия финал на филма. Не знаем какъв е, откъде е, от какви мисли и чувства е изградена самоличността му. Разгадаема за зрителя е само външната опаковка на този герой, който е отлично изигран от Joseph Gordon-Levitt (500 Days of Summer, Mysterious Skin, Inception). Това, което остава в съзнанието ни относно Hesher, е непредсказуемият начин, по който създава ситуациите във филма. Неконтролируем в действията си, този персонаж всява безпорядък навсякъде, където е бил. Външността му, както и нетипичният му характер лесно успяват да привлекат вниманието върху себе си. Обликът му е изграден върху подобие на човек занимаващ се с и фен на метал музиката. Татуировките по тялото му също са забележителни от една страна с непрофесионализма на направата си, от друга с автентичното си изглеждане - на корема си героят притежава рисунка на човек, който си пръска мозъка с пистолет, а на гърба си има нарисувана ръка с показан среден пръст.

Какво свързва сюжета на филма с образа на Хъшър? Затруднявам се да дам ясен отговор и на този въпрос. Всъщност на моменти е трудно да се открие каквато и да е закономерност в развитието на лентата, а още по-трудно е човек да вникне в ролята на Joseph Gordon-Levitt. Историята е съвсем проста и е често срещан сантиментален материал за филми, излъчвани по Hallmark например. Става въпрос за семейство, на път да се разпадне, поради смъртта на човека, който е свързвал отделните членове в него. В главната роля се запознаваме с детето на тази фамилия T.J. (блестяща игра от страна на Davin Brochu), което се опитва да запази спомена за загиналата в автомобилна катастрофа майка. Мотивите за страданието на детето и съответстващия му жесток външен свят също са налице. Бащата на T.J., Paul Forney (Rainn Wilson), се намира в безизходица след смъртта на съпругата си, изпада в депресия и спира да обръща внимание на случващото се в живота на сина му. Дори когато T.J. докарва в къщата "своя приятел" Hesher (очевидно доста по-голям от момчето), със съмнителен външен вид и още по-съмнително поведение, баща му като че ли не забелязва случващото се. Единствено бабата на детето Madeline Forney (Piper Laurie) се опитва да предпази семейството от предстоящата му разруха.

Каква роля изиграва присъствието на Hesher в живота не само на T.J., но и на роднините му, ще разберете в края на лентата. Факт е, че героят на Gordon-Levitt успява да придобие психологично надмощие над всеки един образ, с който се сблъсква във филма. Е, с изключение на касиерката в хранителния магазин, която всъщност се явява и обект на мечтите в съзнанието на T.J., Nicole (Natalie Portman).

Hesher е драма, на моменти придружена с нотки на хумор. Филмът се явява първият пълнометражен в кариерата на Spencer Susser като режисьор. Natalie Portman в качеството си на съпродуцент също изглежда е усвоила доста добре концепцията за инди творчеството. Емоциите, придружаващи лентата, са разнообразни и на моменти изненадващи. Чувството, което остава у зрителя след финала на филма, не може да бъде еднозначно и лесно определимо. Единственото, което не може да бъде отречено, е, че героят на Joseph Gordon-Levitt е изключително запомнящ се, а с играта си този актьор отново показва класата си.



неделя, 4 септември 2011 г.

La Biennale: Day 1 to Day 4 or Multiple Previews or whatever


Вероятно малко от вас не знаят, че от последния ден на август, вече четири дни, се провежда 68-то издание на кинофестивала във Венеция. Тези, които все пак не знаят, задължително трябва да хвърлят поглед на публикацията на Другото кино по темата.

Традиционно кинофестивалът във Венеция представя едни от най-амбициозните филми на годината. Сериозна част от претендентите за големите годишни награди се показват за първи път именно тук и през датите от 31.08 до 10.09. ранните прогнози биват прекроени. Както всяка година, и тази със сигурност ще предложи разочарования, свързани точно с някои от най-амбициозните ленти. Разбира се няма да липсват и изключения и именно те, заедно с някои приятни изненади, биха могли да оформят част от менюто от най-ярките изживявания, които може да ни предложи седмото изкуство за последните дванайсет месеца. Ето защо толкова важно е да погледнем към някои от по-афишираните филми и да проследим трактовката им в обществото към момент, в който от самата ни близка среща с тях ни делят месеци (повечето филми няма да получат широко разпространение поне до декември).

Политическата драма "The Ides Of March" на Джордж Клууни, базирана на пиесата на Бо Уилимън "Farragut north" и с участието на Джордж Клуни, Райън Гослинг, Ивън Рейчъл Ууд, Филип Сиймър Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей и Джефри Райт е заглавието, което постави началото на тазгодишното La Biennale. Филмът получи най-постния feedback досега, което носи по-скоро усещането за леко разочарование. Въпреки че критиците го наградиха с  преобладаващо положителни оценки през първите дни на фестивала, никой от тях не стигна до крайност. За сега впечатленията са за една уверена, монолитна и умна страница в режисьорската кариера на Клуни, но чувството за постижение със стойност малко под очакванията резонира в отзвука за филма. Представянето му в общественото пространство е и предметът на текста на Стив Понд George Clooney's 'Ides Of March'- Is It a Contender?


Дейвид Гритън от Daily Telegraph го оценява с четири от пет звезди, твърдейки "A political thriller exploring themes of loyalty, ambition and the gap between public ideals and private fallibility, it engages the brain within the context of a solid entertainment." Едно от най-неблагосклонните мнения е това на Джъстин Чанг от Variety: "George Clooney's fourth feature as a director observes the inner workings of a Democratic presidential campaign through the eyes of a hotshot press secretary who isn't as smart as he thinks he is; something similar could be said of this intriguing but overly portentous drama, which seems far more taken with its own cynicism than most viewers will be." Най-синтезираща и конкретна е гледната точка на Оливър Литълтън от At the Playlist: "This U.K.-based writer is admittedly something of a U.S. politics junkie … but we had a blast. Whether wider audiences enjoy it as much remains to be seen (although we’re fairly sure that it’s early anointment as an Oscar front-runner will disappear quickly), but it at least happily confirms that Clooney the director is here to stay." И "The Ides Of March", който беше един от първите прогнозни претенденти за престижни награди, по всичко изглежда, вече е извън борбата.



Другото интересно събитие през първия ден на фестивала е документалният "¡Vivan las antipodas!" на руския документалист Виктор Косаковски. Филмът се захваща с интересен концепт, изследвайки темата: как би изглеждало едно определено местенце на планетата, съпоставено със своя диаметричен антипод - точката, намираща се точно на обратната страна на Земята. В умереното си ревю от WhatCulture! твърдят: "The way it is right now, it’s a nice idea with lots of potential but that leaves the audience with nothing except our eyes filled with the wonder of nature, from the beautiful landscapes of Russia to the moving lava of a volcano in Hawaii. But this is not a BBC documentary, it’s a series of long shots that show a world where humans seem to be at loss."


През втория ден на фестивала публиката във Венеция е имала възможността да се запознае с две много интригуващи заглавия. "Carnage"(точно така, "Касапница"!) е екранизация на пиесата на Ясмина Реза, реализирана от легендарния Роман Полански. В единствените роли се изявяват Кейт Уинслет, Джоди Фостър, Кристоф Валц и Джон С. Райли. Психодрамата/комедията показва срещата на две двойки, до която се стига, след като синовете им се сбиват в училище.Продължителността на филма е едва 79 минути и макар да е твърде далече от оскаровата формула, изглежда като един от фаворитите за "Златен лъв".


Ксан Брукс е положителен в ревюто си оценявайки с 4/5:  "With this stealthy adaptation of the Yasmina Reza stage play, director Roman Polanski has rustled up a pitch-black farce of the charmless bourgeoisie that is indulgent, actorly and so unbearably tense I found myself gulping for air and praying for release." Брукс добавя още, че героят на Валц е този, който получава най-добрите реплики. Както е присъщо на филм по пиеса, основната тежест пада върху актьорите. По отношение на играта им The Playlist твърди: "Unusually, it’s Winslet who’s most adrift; to begin with, her uneasiness seems to be a character trait, but she never really settles into Nancy... Reilly is on typically good form, letting his amiable persona slide gradually to reveal a caveman underneath, while Waltz dips into grotesque once or twice early on, but is otherwise excellent... It’s Jodie Foster who was the highlight. The double Oscar-winner has been on a sort of auto-pilot of late, but “Carnage” is a vital reminder of her talents"



Вторият филм от същия ден, на който ще обърна внимание, не участва в основния конкурс. Режисьор на "W.E." е самата поп икона Мадона, което е по-скоро повод за порядъчно занижени очаквания. Синопсис: Двулинейна романтична драма, фокусираща върху аферата на Едуард VIII с разведената американка Уолис Симпсън и съвременния романс между омъжена жена и руски охранител.


За няколко дни критиката успя да разкъса тежко отрочето на Мадона. Това е и филмът, за който консенсусът към този момент е най-еднозначен. Тод Маккарти от Hollywood Reporter казва: "Madonna's second foray into directing is pleasing to the eyes and ears, but lacking anything for the soul.", от Variety му пригласят: "Burdened with risible dialogue and weak performances, pic doesn't have much going for it apart from lavish production design and terrific, well-researched costumes.", а най-краен по традиция е Ксан Брукс: "What an extraordinarily silly, preening, fatally mishandled film this is." Едни от малкото положителни ревюта са тези на Дейвид Гритън от Daily Telegraph и Андреа Паскетин от WhatCulture!, от чиито сърца все пак се откъсват три звезди. Втората дори твърди: "Madonna’s direction has nothing to envy to other famous directors and if you thought that she was only able to sing, think again. She can definitely do better, but I am quite sure she will." Мога единствено да отговоря: Who the fuck thought that she was able to sing?

Датата 02.09. бе белязана във Венеция от премиерата на новия филм на Дейвид Кроненберг "A Dangerous Method". Майсторът на хоръра от осемдесетте, който през последните години се преориентира в експлоатиране на драмата като творческа насока, отново използва музата си - Виго Мортенсен - тук в ролята на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд. В ролите още са Майкъл Фасбендър като Карл Юнг, Кийра Найтли като изключително значимата за зараждането на психоанализата Забина Шпилрайн и Венсан Касел като Ото Грос.


До този момент лентата получава предимно позитивни отзиви. Емануел Леви казва: "Cronenberg's psycho-sexual melodrama is a mixed bag, a superbly acted (Oscar-caliber turns by Fassbender, Mortensen, and Knightley), elegant film that's too theatrical and not particularly provocative or unsettling." Ксан Брукс отново се отличава с различна гледна точка: "A Dangerous Method feels heavy and lugubrious. It is a tale that comes marinated in port and choked on pipe-smoke." Като цяло кредитът отива за актьорската игра, а филмът изглежда се представя умерено под очакванията.



"Contagion" (с премиера вчера) на Стивън Содербърг се явява поредното заглавие, засягащо нов смъртоносен вирус, който застрашава съществуването на човечеството. Ако не с друго, филмът се отличава с all-star каст, включващ Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр, Гуинет Полтроу, Лорънс Фишбърн и Джон Хоукс. Лентата нe участва в основния конкурс.


Филмът е посрещан със смесени мнения. Според Джейсън Соломонс от The Guardian: "With Soderbergh shooting and editing his own films, Contagion is well-assembled and propulsive, though like the virus it loses momentum. This is a straight-up movie, serious but, crucially, also slightly silly in the knowing Soderbergh style, always aware that it's a disaster movie, and not a documentary." Статията на The Huffington Post 'Contagion Reviews': What The Critics Are Saying At Venice сумира най-интересните отзиви за филма.