Review: Pearl Jam 20

   В началото на деветдесетте години на миналия век в дъждовния Сиатъл се заражда културното движение, което се явява последната голяма революция в музиката. По това време Камерън Кроу, чиято работа винаги е била изключителен жест към почитателите на добрата музика и в същото време стойностното кино, работи като рок журналист именно в родния град на Джими Хендрикс. Неговият "Almost Famous" (2000) е почти автобиографичен за този период в живота му, а "Singles" (1992) обрисува бита на младежите на Сиатъл, в зенита на гръндж движението. Двайсет години по-късно Кроу не е изгубил и частица от ентусиазма си и говори за този период с такава любов и отдаденост, че ни е трудно да повярваме, че това е гласът на режисьора, когато звучи точно като този на предания фенбой от преди две десетилетия.

   В този смисъл, "Pearl Jam Twenty" е филм от фен за фенове, който трудно може да бъде по-конкретен. Авторът подхожда доверчиво към целевата си аудитория; говори ни като на стари познати, които са расли заедно с него и заедно с новата вълна в алтернативния рок и затова някои думи са излишни. Както на тях, така и на по-младите фенове, които познават историята на Pearl Jam достатъчно добре, филмът просто подарява близо два часа редки и неизлъчвани кадри, с много висока за ценителите стойност. За всички останали има далеч по-добри музикални документалки, които обхващат ключовите моменти в историята на предмета на наблюденията си много по-детайлно. При всички положения филмът не е за всеки, а това е задължително условие, когато говорим за документално кино. И вероятно точно затова не достига до висотата на най-добрите документални филми за годината.

    Началото на бандата Pearl Jam се корени в групата от края на осемдесетте Mother Love Bone, основана от китариста Стоун Госард и басиста Джеф Амент. Филмът обръща подобаващо внимание на нея и на нейния харизматичен вокалист Анди Ууд, чиято трагична история е неизменна част от емоционалния свят на сиатълската петорка. През 1990 г. Ууд умира от свръхдоза наркотици и Mother Love Bone преустановява съществуването си в този си вид. Госард и Амент обаче остават заедно, рекрутират китариста Майк Макрийди и барабаниста Дейв Крузън и започват да търсят вокалист, достоен да запълни огромната празнина, оставена от блестящия Ууд. Демо записи на младата група попадат у момче от Сан Диего на име Еди Ведър. Така Mookie Blaylock, както бандата се нарича за кратко, попада на вокал с изключително сценично присъствие, силни лирики и не на последно място отличителен глас. След около десетилетие от създаването на Pearl Jam Ведър поема изцяло централната роля.

   Групата печели лоялността на почитателите си с безпрецедентната си принципност. Нейно въплъщение са двете основни борби в живота на групата - от една страна правната битка с гиганта Тикетмастър, и от друга вечният им отказ от слава. И докато първата тема е засегната по относително удачен начин, то фокусът на лентата остава встрани от втората. В издание от 2006 година Rolling Stone твърди: "групата прекара голяма част от отминалото десетилетие съзнателно унищожавайки собствената си слава". Моралът на бандата поддържа любовта на феновете жива и е една от причините, поради които успяхме през 2011 г. да отпразнуваме двайсетгодишнината ѝ. Тези ценности са ключови за дългия ѝ живот, а и я отличават сред останалите членове на популярната сцена. Именно в това "Pearl Jam Twenty" не успява да убеди обикновения зрител, независимо дали изобщо се стреми да го направи.

   Но филмът показва отчетливо и напълно успешно Pearl Jam като концертна банда. Изключителните живи шоута на групата са една от запазените ѝ марки и определено един от факторите, които ѝ помагат да се нареди до най-големите (ако не и малко над тях) в популярната музика днес. Този образ Кроу изгражда чрез редките и извънредно вълнуващи за отдадените фенове кадри от лайвове на групата. Сценичното им поведение ни помага да проследим и съзряването на всеки от членовете през последните двайсет години. Еди Ведър расте от експлозивен и непремерен вокал в духа на гръндж културата, а и на младежкото си тогава съзнание към неподправен перфекционист, какъвто е днес. През деветдесетте едно от зрелищата на фестивалните концерти е летящият към публиката от най-високата точка на сцената вокалист на една енергична група, която е на път да преустрои рок културата.

    Между концертните кадри и behind the scenes моментите виждаме и чуваме вече улегналите Ведър, Госард, Макрийди, Амент и настоящия барабанист Мат Камерън и техните разнопосочни размисли. Те са променени, а Pearl Jam е не просто "still alive", но и, както лентата на Камерън Кроу красноречиво подсказва, все по-значими и влиятелни. "Pearl Jam Twenty" не докосва редовия киноман, но стопля душата на истинския фен.

4/5