Review: Drive

Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.

 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 

Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 

Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти.