About

вторник, 28 май 2013 г.

Кан 2013: Дни 6-12

Наградите на 66-тия фестивал в Кан бяха раздадени и с това той официално приключи. Закриваме поредната силна година във френската столица на киното с изключително интересни предложения във всички програми и отлични критически оценки за голяма част от тях. Вчера председателят на журито на конкурсната програма Стивън Спилбърг обяви новия носител на Златна палма, а именно френската лента La vie d'Adèle (Blue is the Warmest Colour) на тунизиеца Абделатиф Кешиш. Това идва като сериозна изненада с оглед на малкото шум, който се вдигна около драмата в две части, особено в сравнение с този около по-амбициозните заглавия. И докато гръмките оценки за филмите на Франсоа Озон, братя Коен и Хироказу Корееда са сипеха, този на Кешиш просто спечели одобрението на най-много членове на силно разнородното жури. И Inside Llewyn Davis и Like Father, Like Son в крайна сметка не останаха с празни ръце, тръгвайки си с Гран при и Наградата на журито респективно. Копродукцията между Франция и Камбоджа L'image manquante (The Missing Image) спечели програмата "Особен поглед", а Амат Ескаланте (Heli) и Джиа Жангке (A Touch of Sin) бяха наградени съответно за режисура и сценарий. Актьорските призове отидоха при Беренис Бежо за The Past и ветерана Брус Дърн за Nebraska.


За да избере La vie d'Adèle за най-добър филм на фестивала, журито показа сериозна готовност да разчупи рамките на рутината. За La vie d'Adèle важи любимото на киноиндустрията в момента "слабо базиран" (в крайна сметка не е ли и най-оригиналният сюжет (слабо) базиран на нещо вече съществуващо?), но интересното в случая е, че лентата на Абделатиф Кешиш съществува благодарение на комикс, ставайки по този начин първия носител на Златна палма, който е адаптиран по графичен роман. Друго, което кара филма да изглежда като изненадващ победител, е скандализиращият му център, в който се намира любовната и подчертано сексуална история на две френски момичета. Адел (Адел Ексарчопулос) е средностатистическото 15-годишно момиче, чийто живот се преобръща с главата надолу, когато в него се появява синьокосата Ема (Лея Сейду), която въвежда Адел в света на възрастните, на желанието и удоволствията. Лентата е с продължителност 3 часа, като сериозна част от тях, според аудиторията в Кан, е запълнена с графични секс сцени между главните героини. Според Роби Колин от The Telegraph най-добрите актьорски изпълнения на фестивала тази година са именно тези на Сейду и Ексарчопулос, а за филма критикът казва: "Kechiche’s film is three hours long, and the only problem with that running time is that I could have happily watched it for another seven. It is an extraordinary, prolonged popping-candy explosion of pleasure, sadness, anger, lust and hope... The sex scenes have proved to be a major talking point; particularly one 15-minute extravaganza that occurs roughly halfway through the picture. Kechiche’s camerawork is entirely unfussy, and yet it operates almost like one of those abstracted dance interludes in films like An American In Paris and A Star Is Born; an ecstatic celebration of the way human bodies can move, interact and interlock." Престижната награда осигурява на филма отличната възможност да достигне до една значително по-широка аудитория.

L'image manquante (The Missing Image) на камбоджанския режисьор Рити Панх, който получи голямата награда на програмата "Особен поглед" с жури, оглавявано от Томас Винтенберг, е автобиографична история в първо лице, засягаща политическия режим в Камбоджа през 70-те. Социалното кино по традиция се толерира на фестивали, а в случая носи един рядък успех за азиатската страна.

За първите пет дни ви разказах в предишната публикация. Няма да се връщам към призьорите, за които вече съм говорил, така че смело към ден 6 and beyond. Там като част от конкурсната програма бяха показани Wara no tate (Shield of Straw) на Такаши Миике и Un Château en Italie (A Castle in Italy) на Валерия Бруни-Тедески, а като част от програмата "Особен поглед" - Omar на Хани Абу-Асад и As I Lay Dying на Джеймс Франко, а денят се оформи като един от най-слабите на фестивала. Новото предложение от Такаши Миике бе прието по-скоро негативно. Настроенията у критиците относно Wara no tate са добре формулирани от IndieWire: "A tedious, dumb & overstuffed thriller", което е доста тежък удар по претенциите на японския режисьор. Италианската комедия на Тедески също не бе пожалена, а определението, което се използваше с най-голяма честота, беше "unamusing". As I Lay Dying пък бе етикетиран като неубедителна адаптация на класическия роман на Уилям Фокнър и по-скоро неуспешен режисьорски опит на Джеймс Франко.


Ден 7 предложи на зрителите в Кан няколко интересни премиери, начело с тази на евентуално последния филм на Стивън Содърбърг. Получаващият мощно одобрение дотук Behind the Candelabra разказва историята на американския пианист Либърейс, в ролята Майкъл Дъглас, и неговият много по-млад любовник (Мат Деймън). В Кан популярно стана мнението, че филмът на Содърбърг е един от най-увлекателните от началото на годината и аз лично няма да се изненадам ако остане в класациите и до края ѝ. За ролята на Майкъл Дъглас от The Indipendent не пестят суперлативи: "In normal circumstances, the critics in Cannes would be talking up Douglas' Oscar prospects. However, Behind The Candelabra was made by HBO and will be on TV in the US in late May", а цялата лента определя като "a wildly enjoyable ride that ends in suitably (and quite literally) uplifting style." Тъй като филмът е телевизионен и бе излъчен по HBO в последния ден на фестивала, имаме възможността да потвърдим или отхвърлим ширещите се мнения за него още сега. Ако разбирате какво имам предвид.

В същия ден бяха представени още Le grande bellezza (The Great Beauty) от режисьора на This Must Be the Place Паоло Сорентино и Les Salauds (Bastards) на Клер Денис. И докато лентата на италианския режисьор бе приета позитивно от критиците в Кан, то тази на Денис срещна сериозно неодобрение.


Осмият ден на събитието бе белязан от една от най-очакваните премиери на фестивала тази година. След смазващия Drive не знам кой не би очаквал с нетърпение следващата стъпка в кариерата на Николас Виндинг Рефн. Истината обаче (поне до момента и доколкото можем да се доверим на критиците) се оказва доста неприятна, а разочарованието е неизбежно и тези абсурдни 15% го онагледяват. Интересното е, че, докато почти всички отзиви са не просто негативни, но и откровено офанзивни, Питър Брадшоу от The Guardian го оценява с 5/5. Със сигурност Рефн би се радвал творението му да създава противоречия, но този път критиците са единодушни - Only God Forgives е ексцентричен, бездушен, изпразнен от съдържание и самоцелно кървав. Едва ли някой се съмнява обаче, че филмът изглежда изключително, и засега не спирам да се надявам критиците някак да бъркат.

Другото интересно заглавие за деня беше All is Lost на талантливия Дж. С. Чандор (Margin Call). Филмът представлява камерна драма с един-единствен персонаж, изгубен в открито море и изигран от завръщащия се ветеран Робърт Редфорд. Почти всяко ревю на лентата дотук изразява умерена адмирация.

Nebraska на Александър Пейн бе част от конкурсната програма през ден 9-ти. За минималистичната семейна драма с участието на Брус Дърн, който в крайна сметка си тръгна с наградата за най-добър актьор, Тод Макарти от The Hollywood Reporter казва: "[A] wryly poignant and potent comic drama about the bereft state of things in America’s oft-vaunted heartland". Критикът хвали и черно-бялата визия и музиката на лентата.

През предпоследния ден от фестивала конкурсът предложи единствено The Immigrant на Джеймс Грей. Филмът с участието на Хоакин Финикс, Марион Котияр и Джереми Ренър бе приет така, както са приемани всичките филми на Грей до момента - хладно.


Последните две ленти в борбата за Златна палма бяха Only Lovers Left Alive на Джим Джармъш и La Vénus à la fourrure (Venus in Fur) на Роман Полански. Първият предлага свеж поглед върху вампирските романси, a самото име на Джармуш гарантира оригинален подход. Мнението на Variety за филма звучи така: "Did somebody make it a rule that every director has to do a vampire movie at some point? If so, Jim Jarmusch got the memo, and he tweaks the genre slightly in “Only Lovers Left Alive” to fit his own laid-back vibe, turning in a sweet but slight love story about world-weary hipster bloodsuckers. Tilda Swinton and Tom Hiddleston have empathic chemistry as the leads..", от IndieWire добавят: "[...]the real pleasure of the film is in its languid droll cool and its romantic portrayal of the central couple, who are now our number one role models in the inevitable event of us turning vampiric."

Средната критическа оценка за новия филм на големия Полански пък орбитира около средната, което, поне според мен, не е голяма изненада.

Това беше всичко от 66-тия фестивал в Кан. Вярвам, че за тези две седмици във френския град са били показани едни от най-добрите неща в киното за цялата година, така че остава да се надяваме да достигнат възможно най-бързо и до нас.


0 коментара:

Публикуване на коментар