"Танцуващият замък" - Робин Джарвис

 Автор: Робин Джарвис
 Година: 2012 
 Издателство: Милениум
 Страници: 464
 Цена: 18 лв.


Години преди развитието на основното действие в "Танцуващият замък" група ловци на духове и търсачи на екстремни преживявания решават да удовлетворят желанията си, като посетят къщата (по-точно готическия замък) на мистичния окултист Остърли Фелоус, която се намира в покрайнините на английското градче Феликсстоу. В резултат на среднощното им приключение двама от тях не искат да си спомнят за тази нощ, нито по какъвто и да е начин да я коментират, а третият от тях, който е влязъл в мазето на къщата, изживява неописуем страх и загубва гласа си вследствие на непрестанното крещене, предизвикано от видяното в това тъмно кътче на замъка.

Няколко години по-късно група приятели, с незавидно място в обществото, изкарвайки прехраната си най-често с незаконна дейност, решават да отидат в забравената, опустяла къща на Остърли Фелоус с надеждата, че там ще намерят скъпоценни предмети. Всъщност такива не намират, но откриват нещо, което в живота им придобива стойността на нещо безценно, несравнимо с никакви земни богатства и съкровища, а именно книга, чието заглавие гласи "Танцуващият замък". Написаното лесно се превръща в наркотика, без който не могат да продължат съществуването си. Историята в книгата ги отвежда в царство, където всеки знае мястото си, отговорен е за делата си и точно, без колебание изпълнява отредената му роля в наратива. "Танцуващият замък" пристрастява всеки, който дори бегло се е запознал със съдържанието, отвежда читателя в магическото царство Мункастър, където е "истинският" живот, този в злободневието е само наказание за тези, които не са се докоснали до свещения текст. Скоро почти всички в английското градче са под заклинанието на написаните от Остърли Фелоус слова, които един вид се явяват като портал между този и измисления от него свят в книгата. Никой от гражданите на Феликсстоу не е в състояние да мисли трезво, камо ли да се противопостави на изключително злия оклутист. Е, точно тук е мястото да бъде споменат и пристрастеният към sci-fi жанра, върлият фен на "Междузвездни Войни" Мартин Бакстър, учител по математика, който преподава в гимназията, която първа бива засегната от заклинанието на книгата. Той е единственият, който не попада в мистичния свят на магическото царство, и който продължава живота си в реализма. Дали Мартин Бакстър ще успее да спаси близките си, а може би и целия свят от злото, дебнещо от редовете в книгата на Остърли Фелоус ще разберем от следващите продължения.

"Танцуващият замък" на Робин Джарвис е литература, която попада в категорията за тийнейджъри, но определено би била страхотно четиво и за по-възрастната аудитория. Произведението е изпълнено с напрежение, лесно читаемо е и наситено с голяма доза въображение. Идеята за книга в книгата изключително много ми допада. Всъщност доста добре разбирах героите, пристрастили се към историята на Остърли Фелоус, защото подобен ефект имаше и написаното от Робин Джарвис върху мен.

Освен за забавление "Танцуващият замък" може често пъти да бъде считана и като поучителна за подрастващата аудитория. Робин Джарвис не създава обикновена приказка, която лесно може да бъде подмината. В текста ѝ читателят открива теми, които засягат ежедневието на всеки един човек и критика към нарастващото праволинейно следване на зададените стереотипи от обществото. Според Джарвис те водят до деградация у младото поколение. Текстът на "Танцуващият замък" може да бъде разглеждан и като сатира на случващото се в съвременния социум, окарикатуряване на нежеланието на по-голямата част от населението да се замисли за неща, случващи се извън пределите на личното му спокойствие.

Втората книга от тази трилогия на Робин Джарвис вече излезе на английския пазар. На българския се очаква да присъства скоро, благодарение на работата на издателство Милениум. Книгата я препоръчвам на всички без ограничение на възрастта. Изключително увлекателна, караща читателя да се потопи изцяло в представения свят и да изживее многоцветните емоции, съпътстващи го.

Подбуда за прочита ми на "Танцуващият замък" беше ревюто на Христо Блажев в Книголандия.
 

"Бялата крепост" - изстраданият път към себепознанието

Реших се да публикувам статия за последната книга, която прочетох, а именно "Бялата крепост" на нобелиста Орхан Памук. Дълго се чудих дали да пиша за нея, тъй като за първи път през живота си хващам в ръце книга, която не прилича по нищо (и тук не преувеличавам) на останалите, които съм чела. Стилът на турския автор е изключително нетипичен, различаващ се от този на останалите писатели, уникален. Изказът, поне за мен, на моменти представлява препядствие, което се оказва трудно за преодоляване и което беше основната причина за отнелия ми толкова дълго време прочит на една сравнително недълга книга. След прочита на тази Памукова творба не мога да определя какви чувства остави тя у мен. А всъщност по-подходящият въпрос тук е дали изобщо се породиха такива. Няма да крия, че всъщност никак не ми беше лесно да завърша това произведение, а също така не мисля и да се опитвам да правя анализ на нещо, което е толкова далече от мен и което след първия прочит не съм сигурна, че съм разбрала. По-скоро тази публикация ще представлява кратко резюме на книгата, което да послужи като ориентир за тези, които се колебаят дали да я подхващат.

Орхан Памук ни представя живота на двама мъже, отдаващи се на себепознанието и на пътя към науката. Опознавайки житейския път на тези двама герои, ясно можем да добием представа за разликите между Изтока и Запада през 17-ти век. Единият - венециенц, пленен от турската армия е продаден на другия-турчин-като роб. Външната прилика между двамата е поразителна, за вътрешната, когато прочетете книгата, сами можете да си направите извод.Общата им съдба ни показва един сблъсък на два различни мирогледа за истината, лъжата, за начина на самосъхранение на личността, за индивидуалността. Проследяват се безсънните нощи на двата главни персонажа, тяхната жажда за себеоткрване, за доказване и усъвършенстване. Два идеологично различни характера се преплитат в един, за да достигнат до така чаканата и изстрадана крайна цел, а именно да намерят Аза.

За тези, които са решени да се впуснат в дебрите на Памуковото слово, предупреждавам, че това никак няма да бъде лесно, а търпението ще е основен фактор за постигането на тази цел. В тази книга няма да откриете никаква нотка хумор - той е напълно елиминиран, нито пък ще срещнете така често преобладаващото в повечето художествени творби природно описание. На тяхно място са предтсавени в детайли чувства като разочарование, апатия, безпомощност, ирелевантност - похват, допринасящ за нелекото прочитане на това произведение. И все пак със завършека на тази книга, се докоснах до нещо ново, нещо, което никога досега, четейки книга, не съм изпитвала. Да, може би наистина това е магията на Орхан Памук.

"Децата на Хурин" - ревю

Ето че е факт първият ми прочит на книга, дело на големия майстор на фентъзи литературата - Дж.Р.Р.Толкин. Става дума за издадената посмъртно от Кристофър Толкин - син на оксфордския професор - книга "Децата на Хурин". Материалите за сглобяването на легендата, касаеща децата на Хурин - Турин и Ниенор, са събирани в продължение на много години, за да бъдат представени на читателите в този си толкова съвършен и завършен вид. Усилията на наследника на Дж.Р.Р.Толкин са увенчани с успех, като Кристофър свежда намесата си в бащините записки до минимум. Книгата излиза на пазара през 2007г., като изданието й е изключително добре изпипано, включващо в себе си родословното дърво на родовете, засегнати в историята, а също така и карта, помагаща ни за по-добра ориентация в създадения от Толкин свят.

"Децата на Хурин" е трагична история за потомците на Хурин - Турин и сестра му Ниенор. Действието в легендата се развива доста преди това в "Хобитът" и "Властелинът на пръстените", когато първият черен владетел, Моргот, се стреми да завладее цялата Средна земя и тя да попадне под булото на тъмната му сянка. И точно тук започва същинската история, засегната в тази книга. Една от най-величествените, но и същевременно една от най-трагичните  легенди за Средната земя.

Хурин, господар на Дор-Ломин, не свежда глава и се противопоставя на тираничните цели на врага, в резултат на което Бауглир го отвежда в крепостта си Ангбанд, оковавайки го във вериги и проклинайки целия му род. От това си място великият владетел на хората е принуден да гледа как животът на децата му бива разрушен.

В книгата най-голямо внимание се отделя на житейския път на Турин, битие вече разрушено от проклятието, тегнещо над него. В резултат на това той се превръща в странник, който носи различни самоличности, преминавайки от една част на своя живот в друга. Често може да бъде определен като истински водач, смел съюзник, дори като жесток боец, но във всеки от случаите истинската му самоличност излиза наяве. Истинската трагедия в живота на наследника на Хурин идва, когато съдбата му се преплита с тази на сестра му Ниенор, която не е виждал от дете. Двамата се срещат в доста неподходящ момент от техните животи, когато Ниенор е изгубила паметта си, а Турин се е превърнал в суров и мрачен персонаж.

В заключение ще допълня, че книгата наистина заслужава да бъде прочетена и удостоена с подобаващо внимание. Майсторските умения на Толкин доставят неописуемо удоволствие, лъхащо от страниците на тази творба. Удоволствие, потапящо читателя в необятните дебри на света, изграден от великия майстор на фентъзито.

Дан Браун - "Изгубеният символ"

 Изминаха две години, откакто за пръв път хванах в ръцете си книга на Дан Браун. Първият ми досег до творчеството на този автор се осъществи чрез романа му "Шифърът на Леонардо", който беше доста нашумял за времето си. Това беше и първият път, в който се докоснах до мистериозността, обгръщаща тайнства като масоните. Смело мога да кажа, че влиянието, което оказа тази книга върху мен беше толкова силно, че две години след първия й прочит помня почти всичко в детайли. Освен това, като повечето читатели на Дан Браун и аз насочих голяма част от вниманието и свободното си време в търсене на факти около споменатите в неговите романи тайни братства.

 Истинският повод, обаче, за написването на този пост няма да бъде цялостното творчество на американския писател, а последната му издадена книга "Изгубеният символ". В нея, както и в гореспоменатата " Шифърът на Леонардо" темата се върти около тайните на масонското братство. И ето тук идва моментът, в който ще споделя, че очакванията ми относно последната издадена книга на Дан Браун не се оправдаха.

  Първото нещо в нея, което ме разочарова, е фактът, че за пореден път, сравнявайки я с предишните романи на този писател, липсва иновативност при развитието на персонажите в историята. Абсолютно сходни личности, с екстремно сходни нравствени характеристики. Второто нещо, което ми направи негативно впечатление в този роман е простотата на сюжета и същевременно претенциозността за грандиозност от страна на автора му. Поздравления към Дан Браун - този път е постигнал целта си - книгата му без каквато и да е преработка става за сценарий на филм.

 Друг факт, относно това произведение, който трудно може да убегне на Брауновите фенове, се състои в до болка познатата конструкция на историята. Във всичките си пет романа Дан Браун еднотипно подрежда и представя въведението, завръзката, изложението и развръзката в структурата на повествованието. Така чаканата кулминация е лесно предсказуема и не така въздействаща, както в останалите два романа, включващи персонажа на професор Робърт Лангдън. И на последно място, финалните страници на книгата предоставят на читателя вместо съспенс, отегчение.

 В заключение ще кажа, че според моето мнение Дан Браун е изчерпал иновативните си писателски идеи и няма да бъде лошо, ако насочи вниманието си към писането на филмови криминални сценарии.

Под купола - историята на един крал

 Ще отворя една тема, на която в последно време отделям доста от моето внимание-темата за човешкото себепознание. Може би ще се съгласите с мен, ако кажа, че едно от най-трудните неща в живота на човек е той да открие собствената си същност и най- вече да не й се противопоставя и да не я отрича, а напротив, да бъде щастлив от факта, че я притежава. Бих искала да споделя, че опитите ми досега остават безрезултатни, но ще дам всичко от себе си, за да достигна крайната си цел, пък колкото и трудно да би било това. В момента в съзнанието ми звучи един стих на една, попаднала в пределите на непреходността, песен на R.E.M., който гласи: "Oh , Life is bigger/ It's bigger than you/ And you are not me/ The lenghts that I will go to/ The distance in your eyes/ Oh no, I've said too much..."

  Мисля, че дойде време да споделя основната причина за написването на този пост. Тази причина се крие в същността на един човек, който е познат на всеки един от нас. Човек, който не директно, а косвено чрез своето творчество успя да докосне нематериалното в мен. Чрез неговите творения една част от мен се почувства уникална и много щастлива, че моето Аз не е твоето, че е неповторимо. Този човек притежава величието на един истински крал в моите очи и мисля, че съдбата  не си е направила шега той да носи името Кинг. Да, наистина става въпрос за Стивън Кинг. Вдъхновение за милиони хора по света, той успява да отстои идеалите и същността си, неподправени от влиянията на заобикалящата го, нерядко освирепяла, действителност.  
  Дойде време да оставя на страна размислите си относно човешкото себепознание и да ви представя задкулисния живот на Краля. Стивън Кинг е признат за най- успешния писател в американската история. Първият бестселър на Кинг е романът "Кери". Главният персонаж в романа, Кариета Уайт, е базиран на две млади момичета, които писателят среща по време на училищните си години. За "Кери" той получава начална предплата в размер на $2500, но в края на краищата правата по романа са продадени за $400000. Друг интересен факт, касаещ това произведение е, че то е било на път да не бъде показано на света. Стивън Кинг хвърлил на боклука тази си творба, защото не се чувствал щастлив от нея. За радост на всичките му читатели съпругата му, новелистката Табита Кинг, която обичала романа, успяла да убеди Кинг да промени предишното си решение.
  В библиографията на "Краля на хоръра" присъстват около 40 романа и над 200 разказа, сред които "Сиянието'', "Мъртвата зона", "Куджо", "Гробище за домашни любимци", "То", "Зеленият път" и много други.

  В Книгата с рекордите на Гинес Кинг е записан като писателя, по чиито творби е направен най-голям брой филмови и телевизионни адаптации. Справка с онлайн енциклопедията IMDB показва, че по негови романи и разкази  до момента са снимани 106 филма и тв сериала. Сегашният №1 в IMDB е филмът "Изкуплението Шоушенк", базиран по едноименния роман на писателя.
  За разлика от повечето автори Стивън Кинг е известен с това, че не обича да се бърка в работата на режисьорите, които правят екранизации на негови творби и за него не е проблем, ако сценарият се различава от оригиналния текст. Запитан преди време как гледа на филмовите адаптации по книгите си, той отговаря така: "Книгите ми и филмите по тях са като ябълки и портокали - страхотни, но много различни".

  През 1977г. Стивън Кинг дава официално разрешение на студенти по режисура да правят екранизации по негови разкази срещу сумата от...$1. Един от най-близките приятели на писателя е режисьорът Джордж Ромеро ("Пълзящо шоу", "Тъмната половина"). На него той посвещава своята книга "Клетка", както и хвалебствена статия в сп. "Entertainment Weekly".
 
  8 малко известни факти за Стивън Кинг

- Преди да стане писател е работил в химическо чистене.
- Притежава 3 радиостанции в щата Мейн.
- Докато пише, слуша хард рок музика за вдъхновение. Любима му е групата AC/DC.
- Свири в рок бандата Rock Bottom Remainders, в която се изявяват също писателите Ейми Тан, Дейв Бари, Джеймс Макбрайд, Рой Блаунт и Скот Търоу. Мотото им е: " Свирим музика така, както Metallica пишат романи".
- Любимият му филм на ужасите е "Капан за туристи" (1979), който разказва за собственик на музей, притежаващ силата да управлява колекцията си от манекени- убийци.
- Съпругата му Табита е написала 7 романа , посрещнати добре от критиката.
- Романът "Кутия с форма на сърце", на сина му Джоузеф Хилстрьом Кинг, публикуван под псевдонима Джо Хил, влезе в списъка на бестселърите през 2006г.
- Годишно печели около 40 милиона долара.

  Като заключение ще напиша, че Стивън Кинг е удивителен автор и доста впечатляващ персонаж. Ако все още не сте се сблъсквали с таланта на Краля, горещо препоръчвам книгата "За писането: Мемоари на занаята", която съдържа тези малко известни факти и много други.
  Long live the King! 

A eто го и моето вдъхновение за този пост: