Review: Tinker Tailor Soldier Spy

  

   Трудно можем да се усъмним във версията на Джон льо Каре за живота в Британските секретни разузнавателни служби. Именно защото самият той е бил част от MI6 в един определен момент от живота си. В този смисъл имаме пълно оправдание да смятаме, че животът на шпионите от британското разузнаване в действителност е много различен от този, който познаваме от популярната култура. Но как бихме могли да предположим, че той може да бъде толкова разтърсващ, напрегнат и подвижен, когато преследванията, престрелките и невероятните каскади са толкова далече от действителността, а агентите от MI6 в крайна сметка не са Бонд? Отлична работа да ни убеди в това върши шведският режисьор Томас Алфредсон, заедно с целия екип, работил върху най-новата адаптация по британския автор. Те ни представят MI6 като мощна и организирана, но и чувствителна структура, в която всеки може да бъде враг и заплахата винаги е трудно разпознаваема. На творчеството на льо Каре са базирани немалко висококачествени кино и телевизионни продукции, но "Tinker Tailor Soldier Spy", с потенциала си за мигновена класика, определено се нарежда сред най-дпбрите.

 

   Циркът, както британското разузнаване е наричано във вътрешните среди, е оглавяван от Контрол (Джон Хърт). Той изпраща един от агентите си (Марк Стронг) в Будапеща на среща с унгарски генерал, който трябва да достави ключова информация за евентуална руска къртица във висшите ешелони на MI6. Мисията не само не протича по план и агентът е разкрит и прострелян, но също така вдига на крак руските редици, което довежда до напускането на Контрол и най-доверения му човек Джордж Смайли (Гари Олдман). Скоро Контрол умира, а Смайли получава задачата да открие шпионина, проникнал в структурите на разузнаването, като заподозрените са четиримата най-високопоставени действащи агенти - Пърси Алелайн (Тоби Джоунс), Бил Хейдън (Колин Фърт), Рой Бленд (Киърън Хайндс) и Тоби Естерхаз (Дейвид Денсик), символично означени с кодовите имена: "Tinker", "Tailor", "Soldier", "Poor Man", а самият Смайли - "Beggarman". 

   Когато говорим за точно тази творба на льо Каре, няма как да не споменем блестящия минисериал на BBC от 1979 г., който поставя летвата достатъчно високо. И докато неговите създатели са разполагали с предостатъчно време за разгръщане на историята (общо 290 минути), то сценаристите на кинопродукцията, Бриджет О'Конър и Питър Строган, са опитали да се вместят в само два часа и седем минути, което е сериозно ограничение, когато говорим за толкова богат материал. Компресираността на сюжета предполага някои лишения, най-лесно забелязващи се в отсъствието на подробни обяснения и разяснителни пасажи, характерни за криминалните и шпионски мистерии. В това отношение авторите на сценария не просто не подценяват аудиторията си, но дори леко я надценяват. Защото "Tinker Tailor Soldier Spy" е наистина труден за следване и изисква огромна концентрация, за да не свършиш изгубен из заплетените коридори на шпионския свят.

   В киното Томас Алфредсон пробива през 2008 г. със смазващия "Let The Right One In", макар че това не е първият му режисьорски опит ("Fyra nyanser av brunt" един от отличимите му проекти). Тук шведският режисьор утвърждава името си на уравновесен творец с усет за стил и визия. Технически "Tinker Tailor Soldier Spy" се доближава до съвършенството. Блестящите операторска работа (Hoyte Van Hoytema, работил с Алфредсон и в "Let The Right One In"), костюми (Жаклин Дюран) и музика (Алберто Иглесияс) правят филма страхотно атмосферен и изграждат един автентичен Лондон от седемдесетте, оцветен в различни нюанси на кафявото. Светът на шпионажа изглежда някак институционално смътен и студен. Специално внимание заслужава монтажът, дело на Dino Jonsäter, който се справя с предизвикателството да поддържа действието в отлично темпо и да изгражда натурално напрежение. А това изглежда изключително трудна задача, като вземем предвид, че основният двигател на действието е информация, която получаваме от многозначителни разговори между шпиони, а туистовете са съзнателно заглушени от нетрадиционната структура на лентата.

   Смайли на Олдман е най-силният елемент в този отличен продукт. Трудно е да си представим изпълнение, което да въздейства толкова интензивно и на толкова различни нива, както това на Олдман прави, когато основната му цел е да изглежда хладнокръвно безизразно. В едно от най-високите постижения в кариерата си той се въплъщава в сломен, застаряващ бивш агент на британските тайни служби, на когото, след като е приключил с шпионажа и изгубил съпругата си,  не остава много, освен да чака смъртта. Възможността, която го връща в играта, го кара да се чувства отново жив, не заради патриотичната стойност на разобличаването на руска къртица във високите етажи на разузнаването, а защото MI6 е целият му живот. С крайната си неекспресивност играта му постига чудеса в областта на активното мълчание и издига в култ психологическото въздействие на тишината. През първите петнайсет минути Смайли нe проронва дума, а дори и след това говори малко. Той е перфектният рефлективен наблюдател. Гари Олдман изобразява този класически герой с невероятна деликатност и премереност и го персонализира до такава степен, че го прави безпрекословно свой и неповторим, напълно разграничим от образа на Алек Гинес в минисериите на BBC.

   "Tinker Tailor Soldier Spy" е елегантен шпионски трилър за мислещи хора, рамкиран от силна актьорска игра, солидна режисьорска работа и автентична атмосфера. Той показва колко вълнуващ, опасен и умен може да бъде шпионският свят и разкрива потенциала на човешкия интелект. Един от годишните ми фаворити.

4.5/5 

2011: The Year In Movies

   Средата на януари е и едва ли ще изненадам някого, като кажа, че началото на календарната година е по традиция най-вълнуващия за мен период, когато говорим за кино. Вярвам, че повечето киномани се чувстват по същия начин. Сега е времето, когато обикновеният киноблогър може да види някои от най-интересните заглавия за изминалите дванайсет месеца, да направи лично обобщение за този интервал време и някои изводи за това на къде се е отправило любимото му изкуство. Този период кулминира с раздаването на големите филмови награди, което започва още в началото на януари и завършва с разпределянето на статуетките на Американската филмова академия. Колкото и с всяка година броят на откровено дразнещите церемонии да се увеличава, те си остават, някои повече, други по-малко, тръпка на всеки любител на киното. Утре, 15 януари, е церемонията по раздаването на Златните глобуси и съм убеден, че тя ви вълнува точно толкова, колкото вълнува и мен и не бихте я пропуснали, въпреки предначертаните ѝ абсурди. Пък дори и само заради Рики Джървейс (не, не се чете Жерве). Затова и тази година себеотрицателно се гмурнах в иритиращата процесия от снъбове, лоши номинации и всеобхватно снобарство, наречена "сезон на наградите". В търсене на причини за оптимизъм.

   След това обяснение, което определено можех да ви спестя, мога да започвам по същество. Понеже на моето обобщение на филмовата 2011 г. още не му е дошло времето, смятам да ви занимая с няколко чужди представи за най-доброто от киното през изминалата година. Преди два дни Американските кинокритици раздадоха за 17-ти път своите ежегодни награди. Те се оказаха и най-адекватните до момента. Очаквано "The Artist" (киносъбитието на 2011 според моите скромни представи) бе победителят на вечерта, отнасяйки най-голямото отличие - най-добър филм, както и тези за режисьор (Мишел Азанависиюс), музика (Людовик Бюрсе) и костюмен дизайн (Марк Бриджес). За играта си в "The Help" съвсем заслужено бяха отличени Виола Дейвис (разклащайки сериозно позицията на Мерил Стрийп като фаворит за Оскар) и Октавия Спенсър за съответно главна и поддържаща женска роля. Заглавието, разказващо за предразсъдъците на американското общество от малкия град през 50-те години на миналия век, спечели и наградата за най-добър актьорски състав. Джордж Клуни с ролята си в "The Descendants" се пребори със силна конкуренция в лицето на Леонардо ДиКаприо ("J. Edgar"), Жан Дюжарден ("The Artist"), Майкъл Фасбендър ("Shame"), Брад Пит ("Moneyball") и Райън Гослинг ("Drive"), за да бъде обявен за най-добър актьор. За поддържаща роля приза получи Кристофър Плъмър за "Beginners". Сред наградените бяха още Уди Алън за сценария на "Midnight In Paris", както и Стивън Зейлиън и Аарън Соркин за адаптацията на "Moneyball". Пълният списък с отличените можете да видите тук. Наградите на американските критици са смятани за достоверен източник на прогнози за Оскарите. Миналата година всеки един от актьорските призове на The Broadcast Film Critics Association се материализира и като статуетка на Американската филмова академия. Що се отнася до категорията "Най-добър филм" обаче мненията на двете институции се разминаха. Като цяло тези награди звучат като една добра новина, която идва да възстанови част от поизгубеното ми около избора на The National Society of Film Critics доверие към оценката на критиците. Казах си го, олекна ми.

   Междувременно бяха съставени безброй класации на най-добрите заглавия от 2011 г. Статистически доказано е, че всички обичаме класациите, затова ще ви споделя няколко, които намирам за интересни. Тим Брайтън от любимия ми Antagony & Ecstasy синтезира филмовата година с един интересен разбор - 2011: The Year In Movies. Неговата отлично аргументирана челна десетка изглежда така:

The 10 Best Films of 2011
1. The Tree of Life
2. Certified Copy
3. A Separation
4. Hugo
5. Tuesday, After Christmas
6. Tinker Tailor Soldier Spy
7. We Need to Talk About Kevin
8. Winnie the Pooh
9. Rango
10. The Artist

   С изненадващо присъствие се отчита "Winnie The Pooh", който не вярвам да попадне в друг топ 10 (въпреки че е със сигурност една от най-добрите анимации на годината). Струва си да погледнете целия текст не само заради аргументацията, но и за да разберете кои ленти Брайтън най-малко е харесал, както и заради изключително нестандартните категории като например "Film That Will Least Deserve My Positive Review a Decade Hence" и "Trailer Most Superior to the Film It Advertises".

   Кинокритикът на Rolling Stone Питър Травърс също класира любимите си филми за отминалите дванайсет месеца. Списъкът на традиционно хапливия и ексцентричен журналист изглежда по-скоро като прогнозен за категорията Best Picture на Оскарите с две изключения (да видим дали ще ги откриете):

1. Drive (“too bloody, too creative, too ambitious and too polarizing to comfort audiences”)
2. The Artist (“style to burn and unexpected soul”)
3. The Descendants (“orchestrated without a false note”)
4. Moneyball (show us “how to find value in what others miss.”)
5. Midnight in Paris (“Woody’s love letter to the City of Light”)
6. Hugo (“An irresistible bedtime story for movie lovers”)
7. Tinker Tailor Soldier Spy (“the acting artistry of Gary Oldman”)
8. Margin Call (“blue-chip acting as Wall Street gets it in the teeth”)
9. The Tree of Life (Malick’s “one-of-a-kind film strives even when it falls short”)
10. War Horse, The Help, Harry Potter and the Deathly Hallows: Part 2

В това видео пък Травърс солидно пооплюва филмите, които са му се понравили най-малко.

   През вече далечния 23-ти декември и членовете на екипа на Total Film избраха своите годишни фаворити. Обръщам внимание на това, защото там се срещат доста любопитни десетки с някои по-непопулярни заглавия. В сайта ebertpresents.com пък можете да видите любимите на критиците Кристи Лемир и Игнати Вишневецки, както и тези на самия Ибърт.

Review: Pearl Jam 20

   В началото на деветдесетте години на миналия век в дъждовния Сиатъл се заражда културното движение, което се явява последната голяма революция в музиката. По това време Камерън Кроу, чиято работа винаги е била изключителен жест към почитателите на добрата музика и в същото време стойностното кино, работи като рок журналист именно в родния град на Джими Хендрикс. Неговият "Almost Famous" (2000) е почти автобиографичен за този период в живота му, а "Singles" (1992) обрисува бита на младежите на Сиатъл, в зенита на гръндж движението. Двайсет години по-късно Кроу не е изгубил и частица от ентусиазма си и говори за този период с такава любов и отдаденост, че ни е трудно да повярваме, че това е гласът на режисьора, когато звучи точно като този на предания фенбой от преди две десетилетия.

   В този смисъл, "Pearl Jam Twenty" е филм от фен за фенове, който трудно може да бъде по-конкретен. Авторът подхожда доверчиво към целевата си аудитория; говори ни като на стари познати, които са расли заедно с него и заедно с новата вълна в алтернативния рок и затова някои думи са излишни. Както на тях, така и на по-младите фенове, които познават историята на Pearl Jam достатъчно добре, филмът просто подарява близо два часа редки и неизлъчвани кадри, с много висока за ценителите стойност. За всички останали има далеч по-добри музикални документалки, които обхващат ключовите моменти в историята на предмета на наблюденията си много по-детайлно. При всички положения филмът не е за всеки, а това е задължително условие, когато говорим за документално кино. И вероятно точно затова не достига до висотата на най-добрите документални филми за годината.

    Началото на бандата Pearl Jam се корени в групата от края на осемдесетте Mother Love Bone, основана от китариста Стоун Госард и басиста Джеф Амент. Филмът обръща подобаващо внимание на нея и на нейния харизматичен вокалист Анди Ууд, чиято трагична история е неизменна част от емоционалния свят на сиатълската петорка. През 1990 г. Ууд умира от свръхдоза наркотици и Mother Love Bone преустановява съществуването си в този си вид. Госард и Амент обаче остават заедно, рекрутират китариста Майк Макрийди и барабаниста Дейв Крузън и започват да търсят вокалист, достоен да запълни огромната празнина, оставена от блестящия Ууд. Демо записи на младата група попадат у момче от Сан Диего на име Еди Ведър. Така Mookie Blaylock, както бандата се нарича за кратко, попада на вокал с изключително сценично присъствие, силни лирики и не на последно място отличителен глас. След около десетилетие от създаването на Pearl Jam Ведър поема изцяло централната роля.

   Групата печели лоялността на почитателите си с безпрецедентната си принципност. Нейно въплъщение са двете основни борби в живота на групата - от една страна правната битка с гиганта Тикетмастър, и от друга вечният им отказ от слава. И докато първата тема е засегната по относително удачен начин, то фокусът на лентата остава встрани от втората. В издание от 2006 година Rolling Stone твърди: "групата прекара голяма част от отминалото десетилетие съзнателно унищожавайки собствената си слава". Моралът на бандата поддържа любовта на феновете жива и е една от причините, поради които успяхме през 2011 г. да отпразнуваме двайсетгодишнината ѝ. Тези ценности са ключови за дългия ѝ живот, а и я отличават сред останалите членове на популярната сцена. Именно в това "Pearl Jam Twenty" не успява да убеди обикновения зрител, независимо дали изобщо се стреми да го направи.

   Но филмът показва отчетливо и напълно успешно Pearl Jam като концертна банда. Изключителните живи шоута на групата са една от запазените ѝ марки и определено един от факторите, които ѝ помагат да се нареди до най-големите (ако не и малко над тях) в популярната музика днес. Този образ Кроу изгражда чрез редките и извънредно вълнуващи за отдадените фенове кадри от лайвове на групата. Сценичното им поведение ни помага да проследим и съзряването на всеки от членовете през последните двайсет години. Еди Ведър расте от експлозивен и непремерен вокал в духа на гръндж културата, а и на младежкото си тогава съзнание към неподправен перфекционист, какъвто е днес. През деветдесетте едно от зрелищата на фестивалните концерти е летящият към публиката от най-високата точка на сцената вокалист на една енергична група, която е на път да преустрои рок културата.

    Между концертните кадри и behind the scenes моментите виждаме и чуваме вече улегналите Ведър, Госард, Макрийди, Амент и настоящия барабанист Мат Камерън и техните разнопосочни размисли. Те са променени, а Pearl Jam е не просто "still alive", но и, както лентата на Камерън Кроу красноречиво подсказва, все по-значими и влиятелни. "Pearl Jam Twenty" не докосва редовия киноман, но стопля душата на истинския фен.

4/5

 

Review: Drive

Drive – заглавие, отнасящо мислите ни към категорията на екшън филмите, правещи огромен фурор в обществото на синеплексите, е измама за зрителите, надяващи се да станат свидетели на поредната история, чиято развръзка е ясна още с първите реплики на главните ѝ персонажи. Е, драги зрители, Drive е лента, неотговаряща на нито един от заложените компоненти за успешен екшън. Интелигентен, семпъл и най-вече без излишни пренасилени емоции филмът на датския режисьор Николас Виндинг Рефн успешно и съвсем заслужено може да бъде класифициран като една от най-добрите ленти през 2011 година. Креативността на датския режисьор, поднесена в големи дози в Drive, подобаващо беше наградена на фестивала в Кан, където Рефн взе приза за най-добър режисьор. 

В главната роля виждаме Райън Гослинг, превъплътил се в ролята на Драйвър. Всъщност, това е единственото уместно характеризиране на персонажа на Гослинг. Зрителят няма възможността да научи нищо повече относно живота му. Режисьорът, разглеждайки образа на Райън Гослинг, се обръща към аудиторията си по един доста интелигентен и по никакъв повод не подценяващ културните достойнства на зрителите начин. Главният герой в Drive помага при осъществяването на обири, но никога не участва в тях, не носи оръжие. Цялото му сътрудничество в нелегалната дейност се изчерпва с шофирането. Клиентите му, които са основните извършители на обира, имат на разположение пет минути от неговото време, след това всеки продължава по пътя си, изтривайки моментите на съвместната им работа от паметта си. От репликите на Шофьора трудно бихме могли да придобием ясна представа за неговата личност. Но пък това съвсем не важи за неговото поведение, от което разбираме, че персоналността му е наситена с ярки емоционални нюанси, въпреки че са потиснати. Удоволствие е, когато информацията не е поднесена по най-лесния възможен за смилане начин, а на зрителя му е предложена възможността по свой собствен път да се докосне до истинността на емоционалната вселена във филма. Райън Гослинг за пореден път доказва категорично класата на играта си, която лесно се открива и в Blue Valentine(2010), където номинация за Оскар щеше да бъде напълно адекватна, Lars and the Real Girl (2007), Half Nelson (2006). Изпълнението на зададения му образ в Drive е брилянтно. В тази си роля Гослинг не оставя капка колебание относно представянето си. Всеки по-малко успешен актьор би изпаднал в ситуация на абсурдизъм, налагайки се да изгради мълчаливия, хладнокръвен и мистериозен образ на Шофьора.

 Основен принос за отличния разултат, получил се при създаването на Drive, има не само режисьорът Николас Виндинг Рефн, чието дело са филми като: трилогията Pusher, сензация с появяването си на европейската арт сцена, Valhalla Rising (2009), Bronson (2008), но и сценаристът Хосейн Амини, чийто адаптиран сценарий по романа на Джеймс Салис е стегнат, ясен и напълно категоричен в зададените му цели.

Подобаващо внимание трябва да се отдели и на играта на поддържащия каст. В нова светлина виждаме Албърт Брукс, който по-често може да бъде забелязан в комедийни роли. В Drive откриваме една друга, не толкова добре позната ни негова страна. Тук героят на Брукс –Бърни Роуз - е основният злодей. С развитието на този си образ Албърт Брукс се справя невероятно, а номинация за Оскар би била напълно заслужена. Едно ново амплоа на този актьор е разгърното в Drive, което доказва високата класа на актьорските му умения. Като обект на любовния интерес на главния герой се запознаваме с неговата съседка– Айрийн (Кери Мълиган), отглеждаща малкия си син Бенисио сама, тъй като съпругът ѝ е в затвора. Още едно изключително представяне от страна на Мълиган, която предизвика огромно внимание към личността и актьорските си качества след отличното си представяне в An Education (2010), за което получи и номинация за Оскар. Класата на поддържащия каст е от изключителна величина, като всеки един от избраните актьори се справя напълно успешно с възложената му задача. И точно след това твърдение няма как да подмина факта, че като духовен покровител на Шофьора е персонаж, изигран от ненадминатия Брайън Кренстън, за когото след ролята му в сериала Breaking Bad всякакви определения относно актьорския му талант са напълно безсмислени. 

Интересен е фактът, че освен от поведението на главния герой, изводи за неговите качества и ценности си правим и от атмосферата на филма, върху която основно влияние има саундтракът към него, чийто композитор е Клиф Мартинез, а стилът, към който принадлежи музиката към Drive се нарича синтпоп. С нарастването на изминалото от началото на лентата време, нараства и въздействието, което атмосферата на цялостния проект оказва върху развитието на героя на Райън Гослинг. Все така малчалив, стремящ се целенасочено да не разкрие Аза си, той вече е станал по-близък до чувствата на зрителя. Зад преградата,която поставя, се откроява личност със стойности, които в популярната култура остават все по-незасегнати. За да опази живота на най-скъпото си същество, Шофьорът показва смелостта да преодолее себе си и собственото си щастие. Изключително въздействаща е сцената в асансьора, където са главният герой, Айрийн и убиецът, който е дошъл за него. На фона на вървящата музика тази сцена съдържа в себе си колкото страх, толкова и страст. 

Насладата, гледайки Drive, е породена най-вече от факта, че филмът е чисто, изцяло без елементи на CGI, изкуство, докосвайки ни до лентите от седемдесетте – осемдесетте години на изминалия век. А в комбинация с музиката, която го съпътства, Drive e в състояние да разтърси съзнанието ти. 

Review: The Help

   Когато големите награди в киното наближават, идва времето на заглавията, родени по фабулата на критическия успех. "The Help" пасва в дефиницията заради тематиката си, но и заради отказа да поставя истински провокативни въпроси. Играейки на сигурно, филмът говори за расизма като за архаичен проблем, с който за щастие днес американското общество не трябва да се справя. Шейсетте години на миналия век в Джаксън, Мисисипи са перфектният сетинг за разгръщането на подобен сюжет, който показва просто отрязък от историята, но не е предназначен да звучи актуално днес. За съвременното усещане на лентата допринасят няколко събплота, които изглежда са там само за това. Етническият конфликт в САЩ е погледнат през перспективата или на две чернокожи прислужници, или на състрадателна млада, бяла жена, вдъхновена от техните лични истории. Филмът бездушно, но и разумно оставя зрителя сам да избере през чия перспектива да погледне сюжета. Виждаме типични положителни (цветнокожите прислужници и няколко милосърдни бели, чиито образи служат да ни уверят, че и сред тях има добри хора) и типични отрицателни (голямата част от елитното, изцяло бяло, разбира се, общество на Джаксън, водено от коравосърдечната кучка Хили Холбрук) персонажи - поляризиране на целия сюжет, което идва да ни представи историята на една голяма културна криза, на една болест на обществото, победата над която изглежда днес Америка може да празнува.

   Скийтър Филън (Ема Стоун) е амбициозна млада писателка, която след завръщането си от колежа се оказва напълно непасваща в старото си hometown общество. То експлоатира чернокожи прислужници и е поверило напълно отглеждането на децата си на тях, а неговият лидер е самото въплъщение на злобата - разглезената и коравосърдечна Хили Холбрук (Брайс Далас Хауърд). Ейбълийн (Виола Дейвис) е мъдра и уравновесена домашна помощница, отгледала и възпитала много бели деца, въпреки трагедията, при която е загубила собствения си син. Въпреки че работи за невротичната и немарлива приятелка на Хили Елизабет, тя обича времето прекарано с малката ѝ дъщеря. Най-близкият ѝ човек - Мини (Октавия Спенсър), е работила дълго време за майката на Хили, в чиято роля виждаме Сиси Спейсък, когато героинята на Хауърд я уволнява, защото е използвала тоалетната на господарите си. По това време елитното общество се бори за въвеждане на отделни тоалетни за афроамериканците. Двете сформират необичаен съюз със Скийтър и ѝ подаряват личните си истории. Вдъхновена от разказите им, тя вижда възможността да напише книгата, за която мечтае и която е предопределена да пречупи социалните норми в обществото.

   Ако оставим политическата ѝ коректност настрана, лентата отчита няколко истински достойнства. Визуално филмът ни въвежда в автентична атмосфера. Останалите му първични предимства си имат имена и те са Виола Дейвис и Октавия Спенсър. Като цяло актьорската работа в "The Help" е от много високо ниво и тя е основната причина за спорадичната функционалност на филма. Макар и с посредствен персонаж, Брайс Далас Хауърд се справя прилично. Джесика Частейн отбелязва трета много силна роля в рамките на само една година и съвсем нормално наскоро нюйоркските филмови критици я удостоиха с наградата си за поддържаща актриса на годината (за "The Tree Of Life", "Take Shelter" и "The Help"). Героинята ѝ, Селия Фут, доста различна от образите, в които я видяхме в "The Three Of Life" и "Take Shelter", е неорганизираната господарка на дом, за чиито грижи се нуждае от помощта на отхвърлената Мини. Тя печели симпатии с простодушието и добротата си, но е и непосредствен повод за  капка оптимизъм към бялата раса, един инструмент, за който бихме заговорили, ако не бяхме оставили етническия проблем настрана. На Ема Стоун по правило трябва да се пада главната роля, но тя остава някак предвидима и инертна и позволява на Дейвис и Спенсър да направят филма безпрекословно свой. Първата показва изключителна драматична игра и класа при развиването на най-сложния образ на лентата. Мини пък е тип героиня, която лесно би могла да спечели внимание, а комедийният талант на Октавия Спенсър я прави още по-интересна. 

  Режисьор на филма е Тейт Тейлър, който сам е отговорен и за адаптацията на изключително успешния едноименен роман на Катрин Стокет за големия екран.

  Когато "The Help" трябва да провокира, той за съжаление се придържа към източника си и остава нищо повече от един chick flick. Той говори за омраза и расово напрежение, но и за това, какво става, когато "дете трябва да отглежда дете", за суетата на елита и т.н. За своята 147 (!) минутна продължителност той се опитва да засегне множество теми, но не навлиза достатъчно дълбоко в нито една. Голяма част от персонажите са силно базирани на стереотипи. В няколко момента успява да ни разплаче, а в още много други опитва наистина силно. Въпреки старанието и претенциите си, "The Help" не успява да порасне в нещо повече от оказионно развлекателна драма, насочена по-скоро към нежната половина.

2.5/5 

Review: Life in a Day

На 24-ти юли 2010г. хора от 192 държави заснемат случаващото им се на тази ден, което може да бъде нещо необичайно или пък просто да представи ежедневието им такова, каквото е, без да бъде излишно доукрасявано. Заснетите непрофесионално материали са качени в YouTube, a продължителността им надхвърля 4000 часа. Целта на тази идея е да се създаде филм, направен от самите нас, чиято съставна част да бъде собственото ни ежедневие, личните ни премеждия, успехи, интереси. Life in a Day е името на продукта, сътворен от хилядите личности, решили се да станат част от инициативата на YouTube в колаборация с продуцентската фирма на братята Ридли и Тони Скот и да покажат това, което са, това, от което се интересуват, заниманията си, правейки го обществено достояние чрез качването на материалите си в интернет пространството. 

Основен принос за успеха на Life in a Day имат режисьорът му Кевин Макдоналд, носител  на Оскар през 2000г. за документалния си филм One Day in September (1999) и монтажистът  Джо Уокър (Hunger), които заедно преминават през 4500 часовия материал, за да подберат най-доброто и да го пресъздадат в 90 минутна лента.  

            

24-ти юли започва в полунощ на фона на пълнолуние, заснето от различни точки на земята. Разновидностите за начало на деня са представени чрез хора, намиращи се на хиляди километри едни от други. Но също така ставаме свидетели и на сходствата при всеки един от нас, базиращи се върху човешката ни същност. Денят започва със стандартните методи  за поздрав на едно типично ново начало: миене на зъби, бръснене, закуска. Следват работа, обяд, вечеря. И измежду всичката тривиалност откриваме и необикновеното, което ни заобикаля. Ставаме свидетели на раждане на жираф, заколване на крава, кражба на храна от хранителен магазин, сватби. Проследяваме куража на момче от Ню Йорк да признае пред баба си хомосексуалната си същност и множество други картини, предтставящи ни сходтсвата и различията, породени от еднаквостта и своеобразността на природата ни. 

Life in a Day е филм, чрез който успешно усещаме и се докосваме до човечността по един доста интимен и забавно поднесен начин. От филма блика реална любов, без всъщност в нито една сцена да има загатване за секс. Без излишна сантименталност лентата се докосва до най-чувствителната част от нашето съзнание, именно защото показва истинския живот, нашия живот. 

Review: 30 Minutes or Less

30 Minutes or Less е новата колаборация между режисьора Рубен Флайшър и нашумелия с ролята си на Марк Зукерберг в The Social Network Джеси Айзенберг. Очакванията на аудиторията за успешен продукт между двамата се оказаха напразни. Нивото на лентата е в пъти по-ниско от това на Zombieland (2009), където сполучливостта на съвместната работа между гореспоменатите личности е лесно забележима. 30 Minutes or Less e безмилостен към публиката - празно и неуместно развито съдържание, където незабавата и липсата на хумор заемат челните позиции. За 83 минутната продължителност на филма зрителят трудно успява да запази присъствие на духа, като покаже смелост, достигайки финалните надписи. Описанието на този филм би било най-точно, ако съдържа думите плосък, грозен, липсващ интелект. Обобщението гласи: културната издръжливост на филма в никакъв случай не е по-дълга от тази, заложена в заглавието му.

Като главен персонаж виждаме Ник (Джеси Айзенберг), разносвач на пица със скромен живот в малък град. Според политиката на пицарията, в която работи, ако доставката отнеме по-дълго от 30 минути, пицата е безплатна (ето от къде идва заглавието на филма, търсенето на каквато и да е семантика е излишно). Пътят му се пресича с тези на разглезения лентяй Дуейн (Дани Макбрайд), който търси начин да се отърве от баща си и по този начин да наследи лотарийното му богатство, и неговият верен другар в безделниченето Травис (Ник Суордсън). Престъпните намерения на двамата раждат идеята да използват Ник като инструмент, чрез който да си набавят парите, нужни за наемането на убиец. Те го залавят и прикрепят към него бомба, като по този начин го принуждават да обере банка преди времето му да изтече. В последвалия хаос героят търси помощ от най-добрия си приятел Чет (Азиз Ансари), въвлича момичето, в което е влюбен, бяга от полицията и опитва да надхитри похитителите си. 

Все пак не мога да отрека, че са налице и няколко наистина смешни шеги, откриващи се най-вече в несъдържателните разговори между двамата най-добри приятели Ник и Чет. И естествено тези забавни, но оскъдни времеви моменти са изцяло извън контекста на основното действие, което e безинтересно, безмислено, глуповато и лишено от хумор - все качества в минус за филм, окачествяващ се като комедия. 

Няма как да не спомена името на Майкъл Дилиберти - сценарист на 30 Minutes or Less и виновник за натрапчиво набиващите се смислови пропуски в сценария на лентата. Също така тук ще направя анализ на персонажа на сестрата на Чет и обект на любовния интерес на Ник - Кейт (Дилшад Вадсариа). Всъщност нейната осовна функция - да покаже на аудиторията блясъка на красотата си, беше изпълнена успешно. С това ролята ѝ във филма е повече от обстойно разгледана и напълно изчерпана. За разлика от Валдсариа героят на Ансари беше доста "по-комплексен" - на моменти смешен, изключително неубедителен, но все пак смешен. Неприятната изненада идва в лицето на образа на Джеси Айзенберг. Трудно е да спреш да си го представяш като Зукерберг в The Social Network, където се справи повече от успешно. Играта му в 30 Minutes or Less ще бъде лишена от моя страна от каквито и да е комплименти - крайно неубедителна и непровокираща по никакъв начин интереса ми.

30 Minutes or Less е само 83 минути, но с изминаването на 20-та минута започнах да си задавам въпроса "Какво още може да покаже лентата и как трябва да стане това, за да придобие смисъл цялото това безразборно лутане на действието?". Въпреки скоростното развитие на филма и бързото му приключване,  30 Minutes or Less по никакъв начин не е  в състояние да донесе наслада на аудиторията си.