About

петък, 18 януари 2013 г.

Ревю: This Is Not a Film (2012)


Survival of the fittest е моделът, белязал киното на Иран през последните десетилетия. Този, който метафоризира творчеството си до степен, позволяваща му да лавира между ударите на цензурата, оцелява - докато един ден не успее. В този смисъл, единствената вирееща разновидност на аудиовизуалната медия е артхаус киното, а неблагородната почва на иранското изкуство отправя все по-сериозни предизвикателства към обитателите си. Те трябва да бъдат все по-находчиви, за да не свършат като плячка в ръцете на ахуманната политическа действителност. Така, например, Джафар Панахи, създател на провокативни авторски проекти като The White Balloon и Offside, успява да пренесе последния си филм (действен оксиморон, наречен This Is Not a Film) чрез флашка, скрита в торта, до Кан, където да бъде прожектиран на фестивала през 2011-та година. Това се налага заради наложената му забраната да снима филми. Така, вместо социалният глас на творците в Иран да бъде трайно заглушен, на бял свят се появява лентата на Панахи и неговия приятел Моджтаба Миртахмасб, която се явява най-звучния шамар в лицето на потисничеството в страната от известно време насам. Озадачаващо е, че филмът е показван на София филм фест, но до мен не са достигнали никакви отзиви и дори едва сега откривам това.

Това не е филм, това е животът на иранския режисьор Джафар Панахи.

През 2010-та той е арестуван в дома си заедно с двама свои колеги и по-късно осъден, а присъдата му е потвърдена от иранското правителство. Разбира се, престъпленията му не са уточнени, защото причините за ареста не са юридически, а изцяло политически. Каквито всъщност са и надеждите му за спасение, тъй като пред него стоят единствено политически аргументи. Редица влиятелни световни творци застават зад режисьора и се обявяват за неговото освобождаване. Сред тях са титани като Скорсезе, Спилбърг, Итън и Джоел Коен, Оливър Стоун и Пол Томас Андерсън. Сред защитниците му са и директорите на Европейската филмова академия, Берлинале и кинофестивалите в Карлови Вари и Ротердам. Кариерата на Панахи е утвърдила позицията му на противоречива личност в Иран, а два от филмите му са били забранявани от ислямистката власт - The Circle и Crimson Gold (по сценарий на Абас Киаростами).

Това не е филм, защото Панахи не може да прави филми. Присъдата му е шест години затвор и двайсет години забрана да снима, да пътува, да бъде политически активен или да дава интервюта. Това е видеоматериал, заснет от неговия приятел документалист Моджтаба Миртахмасб. В началото е идеята на Панахи да заснеме деня си, разговорите с близките и адвоката си и най-вече да даде израз на крепостническия си бит, което преди криминализирането на тази дейност е правил чрез филмите си. В тях винаги е присъствал персонаж, с който режисьорът да се отъждестви; това виждаме в откъс от The Mirror, където той показва своя порив да захвърли булото на религиозното потисничеството и да стане героя, напуснал парадно сценария на политическата цензура. Сега той проявява изключителната изобретателност на човек, който диша кино. Лишен от всякакви технически предпоставки и против всяко правило на седмото изкуство, той прави филм, в който да разкаже нова история за Иран, за града, за хората и за иранското кино.

Това не е филм, защото всеки филм си има технически екип, който рафинира крайния продукт. Тук буквално чуваме хриптящото дишане на Панахи. Движението на камерата е хаотично, но това е така, защото поведението на субекта пред нея е непредвидимо. Чуват се и произволни урбанистични звуци, които допринасят за това градът да се превърне в активен персонаж.

Но това е филм, който Панахи не може да заснеме сам. Лентата започва със статична камера, показваща дома на режисьора. Виждаме го да закусва, да провежда телефонен разговор, но не може да става дума за каквото и да е директно обръщение или апел. Той осъзнава, че този подход няма как да работи. От съществено значение е да го видим като герой на чужд проект, за да постигне легитимност през себе си и пред зрителя. В тясна връзка с това стои неуспешният опит на режисьора да разкаже последния си сценарий, който при тези обстоятелства няма как да се материализира. Целта не е да бъдат изиграни само диалозите, но и да се навлезе в сърцето на скрипта като бъде пресъздадена сценографията. Панахи опитва да постигне това, очертавайки с лентички границите на филмовия си свят и вкарвайки в него предмети от дома си. В един момент режисьорът спира и прави констатация, говореща за вътрешните му колебания, но и за безграничния му ентусиазъм: ако филмите можеха да бъдат разказани - защо да правим филми? Именно. Вместо това и вместо всякаква схематичност, той решава да прави това, което е научил от киното - да наблюдава и да документира.

Това е филм, защото, въпреки мъглявите си цели и безумните си ограничения, проектът изглежда изненадващо кинематографично. Интересни в тази връзка са безсмислените на пръв поглед кадри с пълзящата из жилището игуана. Те внасят необходимата визуална провокация, за да може не-филмът да бъде наречен филм при желание за това. Когато нещо събуди любопитството му, Панахи просто снима (дори в случая с телефона си). Това е неговият начин да абсорбира света. След като Миртахмасб напуска дома му, но оставя камерата включена, режисьорът намира нов главен герой за не-филма си и успява да заснеме една последна красива сцена преди последното отрязване на лентата. Той интервюира момчето, което изхвърля боклука докато двамата слизат към изхода и враждебния за Панахи свят навън. Последните думи, които той чува преди финалните надписи е предупреждение да се прибира, за да не бъде видян с камерата.

Това не е филм, това е киното в ролята на точно това, за което го смята иранското правителство - оръжие. Това е индиректно обръщение към всеки, който е там да слуша. И то използва единствено кинематографични аргументи.

Това не е филм, това е тъжната и вдъхновяваща история на иранското кино.

0 коментара:

Публикуване на коментар