About

петък, 11 март 2011 г.

The King Of Limbs By Radiohead

Когато си почитател на качествената музика, най-голямата грешка, която можеш да направиш, е да не следиш отблизо най-блестящо постоянната британска банда за последните две десетилетия. Става дума за момчетата от Рейдиохед, а аз смятам с помощта на следващите разсъждения да поправя въпросната грешка, нещо, което планирам да направя от известно време. Поводът за това  е The King Of Limbs, който имах възможността да прослушам малко след излизането му.  В него Том Йорк напява, както за едно тежко престъпление, а именно откраднатата магия, така и за изтръгването му от един блажен сън на невъзприятия и въвличането му в този реален, суров свят. Мога да кажа само едно:  Без паника! Магията си е точно на мястото...

Дългоочакваният осми дългосвирещ албум на британците съдържа осем композиции и трае едва 36 минути, което го прави най-краткия в дискографията на групата. Разочароващо с оглед на дългата пауза между него и силния In Rainbows от 2007.
За кратката си продължителност  тавата съдържа солидно количество от характерния за групата здрав груув и твърде малко от отличния Джони Грийнууд. В общи линии реалните инструменти остават на заден план за сметка на електрониката, което отнема от сетивната чувственост на албума. Който очаква да чуе част от класическия рок вайб на групата, го чака разочарование. Ако загърбим предразсъдъците обаче, да се насладиш на така или иначе качествения нов Рейдиохед не е никак невъзможно.

The King Of Limbs получи предимно позитивни отзиви от критици и музиканти, но бе засипан с по-скоро противоречиви оценки от обикновения фен, който завиши прекомерно очакванията си след по-продължителния период без нищо ново от Том Йорк и компания. Вероятно влияние оказва и тенденцията всеки нов проект на групата да бъде сравняван с гениалния Kid A”(2000), който представлява един солиден монумент , определящ за популярната култура, и като цяло е дяволски труден за надминаване. Във всеки случай албумът притежава експерименталната различност, за да прикове вниманието, и артистичната компетентност, достатъчна, за да спечели уважението ти.

Чувството за разцъфваща пролет в Bloom поставя началото на поредицата ексцентрични експресии, съставяща The King Of Limbs. Електронните бийтове постепенно втълпяват усещането за извратената реалност, в която ни въвеждат лириките и провлачените стонове на Том Йорк. Morning Mr. Magpie нахлува на LSD и мародерства в продължение на близо 5 минути, за да бъде последвана от Little By Little, което се оказва първото истинско рок парче в тавата с параноичните, изпълнени с носталгия вокали и електрическото пиано – наслада за сетивата. Ако не говорех за Рейдиохед, вероятно бих се осмелил да нарека „Feral” „пълнеж”.  Следващия „Lotus Flower” обаче мога да определя като забележителна и обсебваща от първото слушане композиция. Неслучайно видеото към нея съпроводи официалния рилийз на албума в интернет, а движенията на Том Йорк, целящи да наподобят  танц, се оказаха заразни. Изчистеното, първично звучене на  Codex и Give Up The Ghost носталгично  припомня за миналия век, когато такива творби преобладаваха в творчеството на групата, а засегнатите теми като самоубийство, чистота на душата и приказните мотиви ги правят най-лиричната част от албума. Заключителната песен Separator впечатлява с интересен ритъм и поддържа като цяло високото ниво на тавата.

video

В заключение можем да обърнем внимание(можем и да не го правим) на мнението на Лиъм Галахър от Оейзис, който неотдавна разкритикува новия материал на Рейдиохед като го категоризира като музика „за някакво шибано дърво”, визирайки 1000-годишното дърво в Уилтшир, дало името на албума. Ако се вслушаме в лириките на началното парче обаче, можем да доловим вдъхновеното тристишие:
And while the ocean blooms
Its what keeps me alive
So I lose and start over
което нашепва, че докато океанът разцъфва оксфордската петорка няма да губи магията си и ще продължава да бъде непоклатима. Точно като онова дърво в Югозападна Англия...

0 коментара:

Публикуване на коментар