Review: "Hanna"

Прогресивно популяризирана тенденция в съвременното кино е стремежът на модерните режисьори да опитват да реализират "интелигентният екшън-трилър". Това е този блокбъстър, който има способността да комуникира както с обичайната си аудитория, така и с почитателите на независимото кино и дори честите посетители на артхауза. Макар че в този случай твърде често и двата вида публика остава незадоволена, "интелигентният екшън-трилър" намира своите аргументи в исторически план чрез имена като Майкъл Ман и Люк Бесон. Ако "Hanna" попада съвсем по ръба на тази категория, то това е, защото филмът изпълва само частично някои от критериите за този пробивен стил в киното. Той не е блокбъстър в пълния смисъл на понятието. Въпреки това е възможно да се хареса на разнокалибрена аудитория, просто защото под напудрения му със стилна атмосфера, красива кинематография и убедителна актьорска игра нос прозира глуповатата физиономия на чистия екшън.

"Hanna" разказва историята на шестнайсет годишно момиче (Ронан), живеещо в отшелничество някъде в Скандинавия единствено с баща си (Бана), - агент на ЦРУ в изгнание - който дава всичко от себе си, за да направи от дъщеря си перфектния убиец. Той я обучава да оцелява в условията на арктическата пустош, да осъвършенства духа и тялото си, подготвяйки я за съдбовния момент - неизбежната среща със злия й немезис. Това е агентът, в чиято роля се въплъщава Кейт Бланшет. Причината за тази неизбежна среща е и основната мистерия на лентата. От този момент нататък сюжетът представлява игра на котка и мишка, която се разиграва върху два континента. След като за първи път в живота си Хана напуска колибата, в която е израснала, тя попада в напълно непознатата среда на цивилизацията. Процесът на приспособяването й е като на дете, което изследва заобикалящия го свят за първи път - едновременно с благоговение и боязън.

"Hanna" е изпълнен с визуални достойнства. В определени моменти разказва с цветове, а в други изобразява красиви пейзажни картини - наслада за очите. Пример за това са снежните кадри от красивия във враждебността си арктическия всемир, които някак ни се иска да продължат още няколко секунди. Джо Райт доказва, че е универсален режисьор, като поднася със стил и артистичност и този свой проект, толкова различен от всичко, което е правил досега. Почеркът на кинодееца оставя своята следа и тук, въпреки че съспенсът, наивната детска драма и дори музиката поставят "Hanna" на съвсем различна творческа платформа, толкова несходна на света на "Pride And Prejudice" и "Atonement" например. Райт се потапя в напълно непознати води и се справя успешно със задачата да нарисува изискано, но не снобарски този съвсем обикновен екшън-трилър. Режисьорът не успява на устои на някои артистични изкушения и предприема интересни творчески похвати. Виждаме много добре организирана сцена, в която наетият от агентката убиец (Том Холандър) преследва героинята сред контейнери и един дълъг тракинг шот на летището в Берлин. Райт определено показва чувство за класен съспенс.

Сирша Ронан отново демонстрира потенциала си, като изиграва нова много силна роля. Тя съумява да комбинира успешно в образа си силата на духа и тялото, преданост, но и липса на скрупули с пленяваща наивност. Тя изгражда безспорно най-яркия образ, като дори винаги класната Кейт Бланшет и нейната твърде корава героиня - зла кучка с кървящи венци - не се доближава до достоверността на Ронан. Ерик Бана е безличен, както обикновено (справка - "Тhe Time Traveller's Wife", за който вероятно щяхте да сте чували ако в главната роля беше някой друг). Оливия Уилиямс се появява като хипи майка, а Джейсън Флеминг е отчаяният й съпруг, с чиято каравана Хана прекосява Европа. Том Холандър е просто зъл до мозъка на костите.

Приятно впечатление правят приказните мотиви. В колибата Хана е възпитана с приказки и те я следват навсякъде. Финалната конфронтация във филма се случва в нещо, наречено "The Grimm House". Тази жива фантазия допринася за качествената атмосфера на филма.

Недостатъците на лентата обаче се изразяват в постепенното избледняване на сюжета и откровеното му отстъпване към заден план. На "Hanna" липсва кохерентност, за да държи интереса към себе си буден до последно. Няколко дупки в сюжета сериозно нарушават темпото и объркват зрителя, оставяйки го да съшива цялостната нехомогенна история от отделни късчета информация. Някои неправдиви сюжети дори на моменти поддържат приказното усещане на филма и човек би си помислил, че това е целенасочен похват, но ефектът като цяло е, че да останеш вътре в историята докрая е почти невъзможно.

Музиката на The Chemical Brothers допълва това, което откъм сюжет понякога липсва.



Ако трябва да назовем еднозначно жанра на "Hanna" най-точно би било да кажем арт-екшън. Точно затова паралели с трилогията за Борн или с "Leon" са неизбежни. В този смисъл опитът на талантливия млад режисьор Джо Райт за "интелигентен екшън-трилър" е успешен в едно отношение и неуспешен в друго. Той има собствена визия, но това, което му липсва, е собствено съзнание.