About

четвъртък, 31 март 2011 г.

Тhe Films of David Fincher

 Напоследък доста се засили интересът ми относно филмографията на небезизвестния режисьор Дейвид Финчър. Търсейки любопитни факти около творчеството му, се натъкнах на едно видео, събрало в себе си части от най-известните ленти на гореспоменатата личност. Искам да обърна по-специално внимание на създателя на това видео. Човекът се казва Kees van Dijkhuizen (както и да се произнася фамилията му :D) и искам да поставя акцент върху майсторските монтажистки умения, правещи впечатление в този клип.
 Enjoy! :)

понеделник, 28 март 2011 г.

Нов постер: Terrence Malick's "The Tree of Life"


"The Tree of Life" все повече заприличва на много сериозен проект и аз лично нямам търпение да го видя. Като вземем предвид и рутинните 20-годишни паузи, които Малик обича да прави между проектите си, хайпът няма накъде да става по-мощен. Макар и с едва 5 пълнометражни филма досега, той е демонстрирал страхотен визуален и разказвачески потенциал, така че наистина има логика в този проект като закономерно развитие за него. А и кастът е сила в лицето на Брад Пит и Шон Пен. Музиката е на Александър Десплат ("The Curious Case of Benjamin Button", "The King's Speech", "The Ghost Writer")

Ето и един забележителен трейлър:

10-те най-култови живи актьори

  В последно време доста внимание отделям да търся в интернет пространството класации за най-добрите живи актьори. Колкото класации-толкова различни мнения и обосновки на подредбата в тях. За да не остана по-назад, реших и аз да последвам примера на хилядите хора, споделили гледната си точка по въпроса : "Кой е най-добрият жив актьор?". Ще помоля за разбиране от всички тези актьори, които не попадат в челните позиции. Знам, че мнението ми е от изключително значение, но това е то - и моята скромна персона си има своите фаворити.
 Слагам край на прелюдията и поставям началото на така очакваната класация от всички, която, както ще забележите, ще се проведе в обратен ред - похват за засилване на съспенса. В нея, освен лидерите й, са включени и техните най-забележителните роли, според моето така непретенциозно разбиране за кино изкуството.

    №10  Leonardo DiCaprio   

             Най-запомнящите се негови роли: 
             
             "What's Eating Gilbert Grape" (1993)
             "Catch Me If You Can" (2002)
             "The Aviator" (2004)
             "Blood Diamond" (2006)
             "Shutter Island" (2010)

  
      №9  Javier Bardem
             Най-запомнящите се негови роли:
       
             "Before Night Falls" (2000)
             "The Sea Inside" (2004)
             "Goya's Ghosts" (2006)
             "No Country For Old Men" (2007)
             "Biutiful" (2010) 


      №8  Kevin Spacey
             Най-запомнящите се негови роли:
        
             "The Usual Suspects" (1994)
             "Seven" (1995)
             "l.A. Confidential" (1997)
             "American Beauty" (1999)
             "Pay It Forward" (2000) 


      №7  Jeff Bridges
             Най-запомнящите се негови роли:

             "The Last Picture Show" (1971)
             "The Fisher King" (1991)
             "The Big Lebowski" (1998)
             "Crazy Heart" (2009)
             "True Grit" (2010)


      №6  Daniel Day-Lewis
             Най-запомнящите се негови роли:
            
            "My Left Foot: The Story of Christy Brown" (1989)
            "The Last of the Mohicans" (1992)
            "In The Name of the Father" (1993)
            "Gangs of New York" (2002)
            "There Will Be Blood" (2007) 

      
      №5  Anthony Hopkins
             Най-запомнящите се негови роли:

            "The Silence of the Lambs" (1991)
            "The Remains of the Day" (1993)
            "Nixon" (1995)
            "Amistad" (1997)
            "Red Dragon" (2002)


      №4  Al Pacino
              Най-запомнящите се негови роли:

             "The Godfather: Part II" (1974)
             "Dog Day Afternoon" (1975)
             "Scarface" (1983)
             "Glengarry Glen Ross" (1992)
             "Scent of a Woman" (1992)






      №3  Tom Hanks
               Най-запомнящите се негови роли:

              "Big" (1988)
              "Philadelphia" (1993)
              "Forrest Gump" (1994)
              "Saving Private Ryan" (1998)
              "Cast Away" (2000)


      №2 Robert De Niro
             Най-запомнящите се негови роли:

            "The Godfather: Part II" (1974)
            " Taxi Driver" (1976)
            "The Deer Hunter" (1978)
            "Raging Bull" (1980)
            "Goodfellas" (1990)




       №1 Jack Nicholson
       Най-запомнящите се негови роли:

           "Chinatown" (1974)
           "One Flew Over the Cuckoo's Nest" (1975)
           "The Shining" (1980)
           "Terms of Endearment" (1983)
           "As Good as It Gets" (1997) 







      

събота, 26 март 2011 г.

Испанското кино: Алехандро Аменабар

Tranquilo
Ставаш все по-спокоен.

Сега си представи екран...
Кино екран, който се разтваря пред очите ти



   Началната сцена на „Mar Adentro” ни въвежда в един живот, превърнал се в пътешествие към смъртта. До последните си кадри филмът те пренася над Галисийските полета, потънал в мечтите на героите.

   Във времена, когато киното е една изключително печеливша индустрия, а за „Кино изкуство” все по-рядко става въпрос, можем да приемем Европа като спасителен остров за удавника-киноман. Културните течения в европейското изкуство се отличават с изтънчения си привкус и целенасочената си артистичност.  Всяка година Старият континент влива една освежаваща доза различност в индустриализираната картина на холивудската действителност. Неоспорима е оригиналността в творческите пориви, идващи от скандинавските страни, западна и централна Европа, а значимостта на британските филммейкъри в световен мащаб е неоспорима. Към едно вдъхновяващо влияние е много трудно да останем равнодушни. То идва от Иберийския полуостров и е оставило дълбока следа в световното културно наследство. Испанското кино е безспорен фактор в исторически план с многото си незабравими личности и когато говорим за него, изпъкват имената на творци като Луис Бунюел и Педро Алмодовар.

   Аз, обаче, обичам да вярвам, че съм здраво стъпил в настоящето. Затова ще започна с един млад, но в същото време с много сериозно портфолио, режисьор, който, въпреки че дори все още не е навършил 40, вече има зад гърба си най-успешната испанска продукция на всички времена. Става дума за Алехандро Аменабар, чиято работа отдавна е напуснала локалните предели и към днешна дата е известна навсякъде. За творческия му потенциал достатъчно красноречиво говори фактът, че той, освен че режисира и пише сценария, също така сам композира и музиката към филмите си, за което е и нерядко отличаван. Аменабар е разказвач по призвание, но и визуалната част изиграва своята роля във филмите му. Често си сътрудничи в проектите си с Матео Гил.

   „Mar Adentro” е четвъртият пълнометражен продукт на Аменабар и до този момент най-яркият пример в творчеството му. Той събира талантливия режисьор с един от много големите не само в национален мащаб актьори. Ролята на парализирания в продължение на 28 години Рамон Сампедро се изпълнява от респектиращия Хавиер Бардем, роля, която би представлявала сериозно предизвикателство дори за най-авторитетните имена в киното. Името на Бардем пък ще бъде често споменавано, когато говорим за испанско, а и за световно кино. Изключително многопластов и харизматичен, той успя да заслужи мястото си сред най-големите на нашето време с роли като тази на Антон Чигур в „No Country for Old Men”  на братята Коен, където се превъплъти в образа на психопат-убиец, а да откъснеш поглед от играта му беше почти толкова трудно, колкото да откъснеш поглед от абсурдната му прическа. Други негови роли, които не могат да бъдат пренебрегнати са тези в “Before Night Falls” (2000) на Джулиан Шнабел, с която става първият испанец с номинация от академията за главна роля, и “Carne tremula” (1997) на Педро Алмодовар, а за „Biutiful” (2010) на Алехандро Гонзалес Иняриту получи и третата си номинация за оскар.





   Сред отличията на „Mar Adentro” са голямата награда на Кинофестивала във Венеция и Оскарът за чуждоезичен филм, а на наградите за испанско кино „Гоя” филмът става най-награждаваният в историята. Лентата е заснета по действителния случай на Рамон Сампедро, който, израстнал в Галисия,Испания, чупи врата си, скачайки от скала в опразнен от отлива риф. Инцидентът се случва докато той е още млад и го приковава на легло в продължение на 28 години, а Рамон прекарва остатъка от живота си в борба за правото да го прекрати. Бардем успява да създаде персонаж, който предизвиква, приковава, разчувства и очарова зрителя, докато лежи, неспособен да помръдне. Филмът показва колко витално може да бъде пътешествието към смъртта чрез главния герой, който, борейки се за правото да умре, несъзнателно разкрива красотата на живота на всички около себе си. „Животът трябва да бъде право, а не задължение” е аргументът на Рамон, а предизвикателната тематика завлича зрителя и не му позволяват да остане неутрален. Заснет от Алехандро Аменабар, той приема мащабите на цяло едно съществуване, засяга провокативни и общозначими теми. А това са едни от признаците на голямото кино.

  - „Tesis” (1996) е пълнометражният дебют на Аменабар, сътворен със съвсем скромен бюджет. В ролите виждаме Ана Торент, Феле Мартинез и Едуардо Нориега. „8mm” (1999) на Джоел Шумахер е слабо базиран на „Tesis” и е заснет с близо 40 пъти по-големи разходи. Резултатът не е никак приятен.

 - „Abre los ojos” (1997) с участието на Едуардо Нориега и Пенелопе Круз е вторият сериозен проект на Аменабар. Той е добре приет от аудиторията и също има своя холивудски еквивалент в лицето на „Vanilla Sky”, в който режисьорът Камерън Кроу пренася действието от Мадрид в Ню Йорк.

  - „The Others” (2001) е психотрилър с 8 награди „Гоя”, като той е и първият англоезичен филм, удостоен с “Най-добър филм”, без да съдържа нито дума на испански. Историята се върти около майка (в ролята Никол Кидман), чиито деца страдат от фотофобия. Лентата се превръща в най-големия комерсиален успех в испанското кино.
  
  - В биографичния “Agora” (2009), който е създаден отново в партньорство с Матео Гил виждаме в главната роля Рейчъл Уайз. Това е и най-скъпият проект на Аменабар досега и отново засяга силно провокативни теми.

   В сравнително кратката си кариера досега Алехандро Аменабар се е утвърдил като артист, провокиращ ума, смело противопоставящ се на комформизма. Той е част от новото поколение разказвачи, връщащи вярата на обикновения фен в киното.

вторник, 22 март 2011 г.

Кино препоръка: The Girl with the Dragon Tattoo

 Здравейте, хора :)! Реших да публикувам един пост, темата на който ще бъде последният филм, който гледах. Става дума за шведската продукция "The Girl with the Dragon Tattoo ".Филмът е адаптация по първия роман от трилогията "Millenium" на шведския новелист Stieg Larsson.


  Филмът започва със загадка, която трябва да бъде разрешена в края му. Моето мнение е, че колкото и интересен наистина да е сюжетът на лентата, Hollywood вече безброй пъти е предоставял на своите зрители подобни сценарии. За тези, които не са гледали филма - спокойно! Няма да издавам какво се случва в края му. По-скоро в този пост ще обърна внимание на един от двата главни персонажа в тази лента, а именно "момичето с драконовата татуировка". Каква е неговата същност? Става въпрос за 24-годишната, антисоциално настроена, хакерка Лисбет Саландър (Noomi Rapace), която веднага с появата си успява да грабне вниманието на зрителя. Първоначално това се случва, заради начина, по който изглежда. Тя е от онези, облечени в черно, верни на готик стила, хора. Но интерсът към визията й бързо бива заменен от този към личността й. За да мога да коментирам впечатленията си от персонажа на Лисбет, ще направя едно кратко вмъкване, в което ще ви запозная частично със сюжета на филма.


  Загадката, която споменах в началото, се отнася за изчезването на племенницата на Хенрик Вангер, част от заможната шведска фамилия Вангер. Той смята, че племенницата му е станала жертва на член от собственото му семейство. За да разгадае загадката около мистеризоното изчезване на племенницата си, Хариет, той се свързва с известния изследователски журналист Микаел Бломквист, от който търси помощ за тази си цел. И ето тук идва основната роля на "момичето с драконовата татуировка". Лисбет Саландър изиграва ключова роля в концепцията, въртяща се около загадката във филма. Необикновеното излъчване на героинята на Noomi Rapace разграничава този филм от останалите продукции на същата тематика.



  Да си призная, за първи път се сблъсках с играта на тази актриса в този филм. Събуди вниманието ми още с появата на нейната героиня и ме държа под напрежение до самия финал.

  За хората, които се колебаят дали да гледат "The Girl with the Dragon Tattoo", ще кажа, че филмът наистина си заслужава. Мисля, че и небезизвестнят режисьор Дейвид Финчър е забелязал уникалната атмосфера, пресъздадена в романа на Stieg Larsson. Като голям фен на Финчър и ценител на творчеството му, ще кажа, че с нетърпение очаквам и неговата адаптация по този роман в края на 2011г.

  Приятно гледане! :)

вторник, 15 март 2011 г.

"Blue Valentine" - Апогей на искреността


  Изразяването на отношенията между двама души в киното е преминало през множество метаморфози. Виждали сме го в изпълнение на истински виртуози в изкуството и сме ставали свидетели на различни и най-невероятни романтични истории. Не е лесно обаче да покажеш една връзка по толкова брутално реалистичен начин, както това прави Derek Cianfrance в "Blue Valentine" - един филм с неправилна форма, непасващ в кутията, разказващ за една толкова позната и толкова различна любовна история. Движейки се по ръба на сетивното, тя се превръща в сурово, опустошително изживяване.

   Главните роли са две от забележителностите на лентата, които определено заслужават внимание. Синди(Мишел Уилямс) е едно обикновено момиче, изпиващо нуждата да бъде обичано, но и неспособно да изживее истински романтична любов, израствайки в проблемното семейство на родителите си. Примерът, с който е несъзнателно възпитана превръща романтичната й поначало същност в самовглъбена и по-скоро прагматична. "Как можеш да се довериш на чувствата си, когато те непрестанно се променят?" пита тя партньора си, въпрос, който измъчва хората, откакто съществуват взаимоотношенията между тях. Раздвоеност личи в действията й, а връзките й са изпълнени с несигурност. Това е и един от факторите, предопределящи проваления брак, който стои в центъра на събитията. Героят на Райън Гослинг, Дийн, израснал в разбит дом, без майка, парадоксално е запазил емоционалната си същност и определено е по-романтичният от двамата. Както героят сам казва в един момент, "Мисля, че мъжете са по-романтични от жените...Изглежда, че момичетата достигат до момент, в който просто избират най-добрата опция. Прекарват живота си в търсене на принца на бял кон, а се омъжват за момчето, което има добра работа и ще бъде около тях." И тази мисъл се оказва повтарящ се мотив, към който се придържа историята. Дийн е силна, но прекалено импулсивна личност, която, прегърбена от тежестта на семейния живот, се изменя в избухлив и неуравновесен човек. Отговорността от ролята на съпруг и баща е била нежелана от него, но с времето е придобила размерите на целия му живот. Малката дъщеричка на младото семейство е нещото, което го е подържало цяло през последните години.


   Двама от най-перспективните млади актьори на Холивуд впечатляват с дълбочината на изградените образи и разтърсващата сила на показаните емоции. Логиката възтържествува, когато Уилямс е номинирана за Оскар, а оправдано високите очаквания към двамата насочват погледите ентусиазирано към бъдещите им проекти.

   Въпреки че говори за някои фундаментални ценностни ядра в човешкия живот (любов, семейство), предразполагащи към ненужна сантименталност, лентата остава трезва в основата си, стои здраво върху идеите си. Болезнена реалистичност прелива от всеки кадър, всеки цвят и всеки звук и съкрушава сетивата. "Blue Valentine" в характера си наподобява cinèma vèritè, стремящата се към улавянето на тематиката във възможно най-автентичен вид форма на документалното кино.


   Филмът пресъздава успоредно две хронологични линии, а действието динамично прескача между тях, държейки зрителя концентриран. Те са като две паралелни реалности, разкриващи взаимно изключващи се светове. Миналото и настоящето стоят в конфликт, а зрителят става свидетел на живота на една връзка и пътя на разпадането й. В историята на "миналото" виждаме зараждането на една емоционално, красиво влюбване. Във времето "сега" ставаме свидетели на реалността на семейния живот, изпълнена с проблеми, отчуждение и отхвърляне, докато се стигне до пълното угасване на любовта - една трудна за гледане метаморфоза.

   При размислите върху сюжета в съзнанието изниква идеята за възможна съпоставка с шедьовъра на Мишел Гондри и Чарли Кауфман "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind". Двата филма са свързани от паралелния разказ, идеята за трудните взаимоотношения и раздялата, а това, което ги разграничава, е присъствието на абстрактни мотиви в "Eternal Sunshine Of The Spotless Mind", като изтриване на паметта, както и видимата реална причина за раздялата, която в "Blue Valentine" липсва.

   Сценарият убедително съпоставя някогашната наслада на Синди и Дийн от компанията на другия с грозотата на последните дни от брака им. Прекрасната работа на монтажистите, поддържащи темпото на филма пък, е видима от километри.

   "Blue Valentine" е песимистична лента, втълпяваща на пръв поглед усещането, че истинската любов е илюзия, но вникването в сюжета поражда размисъл, препращащ към великия Уди Алън и неговото творение "Ани Хол". Дали е "по-добре да си обичал и да си изгубил, отколкото никога да не си обичал".

неделя, 13 март 2011 г.

"Играта на играчките 3" - оазис на емоциалността


  Годината беше 1995. "Играта на играчките" стана първият филм, създаден изцяло чрез техниката на компютърното анимиране. Това беше едно от най-значимите събития в историята на киното. Отминали бяха дните на традиционната, нарисувана на ръка анимация. Идваше времето на една нова ера. 
  "Играта на играчките" е първият по рода си, но и несъмнено един от най-добрите в своя жанр. Не само с качествената си визия, но и с качеството на разказаната история филмът оставя своята следа в съзнанието на зртителя. Героите в трилогията "Играта на играчките" са лесно запомнящи се поради своята не само визуална, но и емоционална уникалност. Уди и Баз Светлинна година са централни фигури в историите, но трябва да отдадем и заслужения принос за това, случките да бъдат повече от интересни и забавни, на поддържащите герои. Говоря за динозавъра Рекс, прасето Хам и моите лични любимци -  господин и госпожа Картофови (озвучавани от Дон Рикълс и Естел Харис).

  Но историята на поредицата е запомняща се и с нещо друго - със своята сантименталност. На заден фон винаги е младото момче, на име Анди, което притежава и си играе с тези играчки. Когато пораства, интересът му към тях постепенно намалява. Историите на трилогията очевидно са фикция, но всички сме преживявали сходни емоции в собствения си живот. Със стечение на времето идва и промяната в нашите приоритети, следователно и в приятелствата ни.

  Какво прави "Играта на играчките 3" един толкова специален филм? - Духовитият му сценарий и емоционалността, която носи със себе си.

  Ето я и самата история накратко. Анди (озвучаван от Том Морис) се приготвя да напусне дома си, за да замине да учи в колеж. Към вещите, които той взима със себе си, е любимата му играчка - каубоят Уди (озвучаван от Том Ханкс). Останалите играчки той събира в чанта за отпадъци, като намерението му е да ги остави на тавана. След няколко динамични обрата играчките се озовават на едно привидно дружелюбно място, а именно в детската градина "Слънчо", в която начело на тамошните игрчки е плюшеното мече Лоцо (озвучаван от Нед Бийти). Първоначално това място изглежда за нашите познайници като истински рай. Въпреки еуфорията, която Уди усеща сред своите приятели, той не остава заедно с тях, защото знае, че неговото място е при Анди.

  Но понякога външният вид е подвеждащ. Колкото и пухкав да изглежда, Лоцо всъщност е чудовище, което управлява "Слънчо" с желязна ръка. Той насилва новите играчки да бъдат жертва на игрите на най-малките в детската градина, след което през нощта ги държи като в затвор.

  Междувременно Уди се оказва в дома на малкото момиченце Бони, където се среща с нейните играчки. От тях той разбира за ужаса, който очаква неговите приятели в детска градина "Слънчо". Уди решава да се върне обратно и да ги освободи от затвора, в който са принудени да живеят.

  Пътят на Уди към спасението на приятелите му е съпътстван от множество весели моменти, ясно открояващи се, когато Кен прави модно ревю, а Баз е превключен на испански режим и се превръща в танцуващ фламенко латино любовник.

  "Играта на играчките 3" е умен, находчив и дълбоко затрогващ, удивителен филм, на който могат да се насладят хора от всяка възраст - а това може да се каже за много малко филми.

петък, 11 март 2011 г.

The King Of Limbs By Radiohead

Когато си почитател на качествената музика, най-голямата грешка, която можеш да направиш, е да не следиш отблизо най-блестящо постоянната британска банда за последните две десетилетия. Става дума за момчетата от Рейдиохед, а аз смятам с помощта на следващите разсъждения да поправя въпросната грешка, нещо, което планирам да направя от известно време. Поводът за това  е The King Of Limbs, който имах възможността да прослушам малко след излизането му.  В него Том Йорк напява, както за едно тежко престъпление, а именно откраднатата магия, така и за изтръгването му от един блажен сън на невъзприятия и въвличането му в този реален, суров свят. Мога да кажа само едно:  Без паника! Магията си е точно на мястото...

Дългоочакваният осми дългосвирещ албум на британците съдържа осем композиции и трае едва 36 минути, което го прави най-краткия в дискографията на групата. Разочароващо с оглед на дългата пауза между него и силния In Rainbows от 2007.
За кратката си продължителност  тавата съдържа солидно количество от характерния за групата здрав груув и твърде малко от отличния Джони Грийнууд. В общи линии реалните инструменти остават на заден план за сметка на електрониката, което отнема от сетивната чувственост на албума. Който очаква да чуе част от класическия рок вайб на групата, го чака разочарование. Ако загърбим предразсъдъците обаче, да се насладиш на така или иначе качествения нов Рейдиохед не е никак невъзможно.

The King Of Limbs получи предимно позитивни отзиви от критици и музиканти, но бе засипан с по-скоро противоречиви оценки от обикновения фен, който завиши прекомерно очакванията си след по-продължителния период без нищо ново от Том Йорк и компания. Вероятно влияние оказва и тенденцията всеки нов проект на групата да бъде сравняван с гениалния Kid A”(2000), който представлява един солиден монумент , определящ за популярната култура, и като цяло е дяволски труден за надминаване. Във всеки случай албумът притежава експерименталната различност, за да прикове вниманието, и артистичната компетентност, достатъчна, за да спечели уважението ти.

Чувството за разцъфваща пролет в Bloom поставя началото на поредицата ексцентрични експресии, съставяща The King Of Limbs. Електронните бийтове постепенно втълпяват усещането за извратената реалност, в която ни въвеждат лириките и провлачените стонове на Том Йорк. Morning Mr. Magpie нахлува на LSD и мародерства в продължение на близо 5 минути, за да бъде последвана от Little By Little, което се оказва първото истинско рок парче в тавата с параноичните, изпълнени с носталгия вокали и електрическото пиано – наслада за сетивата. Ако не говорех за Рейдиохед, вероятно бих се осмелил да нарека „Feral” „пълнеж”.  Следващия „Lotus Flower” обаче мога да определя като забележителна и обсебваща от първото слушане композиция. Неслучайно видеото към нея съпроводи официалния рилийз на албума в интернет, а движенията на Том Йорк, целящи да наподобят  танц, се оказаха заразни. Изчистеното, първично звучене на  Codex и Give Up The Ghost носталгично  припомня за миналия век, когато такива творби преобладаваха в творчеството на групата, а засегнатите теми като самоубийство, чистота на душата и приказните мотиви ги правят най-лиричната част от албума. Заключителната песен Separator впечатлява с интересен ритъм и поддържа като цяло високото ниво на тавата.


В заключение можем да обърнем внимание(можем и да не го правим) на мнението на Лиъм Галахър от Оейзис, който неотдавна разкритикува новия материал на Рейдиохед като го категоризира като музика „за някакво шибано дърво”, визирайки 1000-годишното дърво в Уилтшир, дало името на албума. Ако се вслушаме в лириките на началното парче обаче, можем да доловим вдъхновеното тристишие:
And while the ocean blooms
Its what keeps me alive
So I lose and start over
което нашепва, че докато океанът разцъфва оксфордската петорка няма да губи магията си и ще продължава да бъде непоклатима. Точно като онова дърво в Югозападна Англия...

четвъртък, 10 март 2011 г.

Под купола - историята на един крал

 Ще отворя една тема, на която в последно време отделям доста от моето внимание-темата за човешкото себепознание. Може би ще се съгласите с мен, ако кажа, че едно от най-трудните неща в живота на човек е той да открие собствената си същност и най- вече да не й се противопоставя и да не я отрича, а напротив, да бъде щастлив от факта, че я притежава. Бих искала да споделя, че опитите ми досега остават безрезултатни, но ще дам всичко от себе си, за да достигна крайната си цел, пък колкото и трудно да би било това. В момента в съзнанието ми звучи един стих на една, попаднала в пределите на непреходността, песен на R.E.M., който гласи: "Oh , Life is bigger/ It's bigger than you/ And you are not me/ The lenghts that I will go to/ The distance in your eyes/ Oh no, I've said too much..."
  Мисля, че дойде време да споделя основната причина за написването на този пост. Тази причина се крие в същността на един човек, който е познат на всеки един от нас. Човек, който не директно, а косвено чрез своето творчество успя да докосне нематериалното в мен. Чрез неговите творения една част от мен се почувства уникална и много щастлива, че моето Аз не е твоето, че е неповторимо. Този човек притежава величието на един истински крал в моите очи и мисля, че съдбата  не си е направила шега той да носи името Кинг. Да, наистина става въпрос за Стивън Кинг. Вдъхновение за милиони хора по света, той успява да отстои идеалите и същността си, неподправени от влиянията на заобикалящата го, нерядко освирепяла, действителност.  
  Дойде време да оставя на страна размислите си относно човешкото себепознание и да ви представя задкулисния живот на Краля. Стивън Кинг е признат за най- успешния писател в американската история. Първият бестселър на Кинг е романът "Кери". Главният персонаж в романа, Кариета Уайт, е базиран на две млади момичета, които писателят среща по време на училищните си години. За "Кери" той получава начална предплата в размер на $2500, но в края на краищата правата по романа са продадени за $400000. Друг интересен факт, касаещ това произведение е, че то е било на път да не бъде показано на света. Стивън Кинг хвърлил на боклука тази си творба, защото не се чувствал щастлив от нея. За радост на всичките му читатели съпругата му, новелистката Табита Кинг, която обичала романа, успяла да убеди Кинг да промени предишното си решение.
  В библиографията на "Краля на хоръра" присъстват около 40 романа и над 200 разказа, сред които "Сиянието'', "Мъртвата зона", "Куджо", "Гробище за домашни любимци", "То", "Зеленият път" и много други.
  В Книгата с рекордите на Гинес Кинг е записан като писателя, по чиито творби е направен най-голям брой филмови и телевизионни адаптации. Справка с онлайн енциклопедията IMDB показва, че по негови романи и разкази  до момента са снимани 106 филма и тв сериала. Сегашният №1 в IMDB е филмът "Изкуплението Шоушенк", базиран по едноименния роман на писателя.
  За разлика от повечето автори Стивън Кинг е известен с това, че не обича да се бърка в работата на режисьорите, които правят екранизации на негови творби и за него не е проблем, ако сценарият се различава от оригиналния текст. Запитан преди време как гледа на филмовите адаптации по книгите си, той отговаря така: "Книгите ми и филмите по тях са като ябълки и портокали - страхотни, но много различни".
  През 1977г. Стивън Кинг дава официално разрешение на студенти по режисура да правят екранизации по негови разкази срещу сумата от...$1. Един от най-близките приятели на писателя е режисьорът Джордж Ромеро ("Пълзящо шоу", "Тъмната половина"). На него той посвещава своята книга "Клетка", както и хвалебствена статия в сп. "Entertainment Weekly".
 

  8 малко известни факти за Стивън Кинг

- Преди да стане писател е работил в химическо чистене.
- Притежава 3 радиостанции в щата Мейн.
- Докато пише, слуша хард рок музика за вдъхновение. Любима му е групата AC/DC.
- Свири в рок бандата Rock Bottom Remainders, в която се изявяват също писателите Ейми Тан, Дейв Бари, Джеймс Макбрайд, Рой Блаунт и Скот Търоу. Мотото им е: " Свирим музика така, както Metallica пишат романи".
- Любимият му филм на ужасите е "Капан за туристи" (1979), който разказва за собственик на музей, притежаващ силата да управлява колекцията си от манекени- убийци.
- Съпругата му Табита е написала 7 романа , посрещнати добре от критиката.
- Романът "Кутия с форма на сърце", на сина му Джоузеф Хилстрьом Кинг, публикуван под псевдонима Джо Хил, влезе в списъка на бестселърите през 2006г.
- Годишно печели около 40 милиона долара.


  Като заключение ще напиша, че Стивън Кинг е удивителен автор и доста впечатляващ персонаж. Ако все още не сте се сблъсквали с таланта на Краля, горещо препоръчвам книгата "За писането: Мемоари на занаята", която съдържа тези малко известни факти и много други.

  Long live the King! 

A eто го и моето вдъхновение за този пост:


вторник, 8 март 2011 г.

Оскар за Трент Резнър или: как Академията пречупи консервативния си възглед

Ето че едно от най-дългоочакваните събития за 2011г. вече отмина - именно 83-тите годишни награди на американската филмова академия. Победителите са ясни. За радост на едни, за разочарование на други, това беше изборът на академията. Много се изписа и изговори по тази тема, затова не мисля, че е нужно отново да бъде разискван въпросът дали тазгодишните отличия бяха справедливи.


Аз обаче бих искала да обърна внимание на една от нетолкова забелязваните от зрителя категории при номинациите за "Оскар", а именно тази за най-добра музика към филм. Лично за мен тази награда бе не само вълнуваща, но и изключително заслужена. Оскарът отиде при Трент Резнър и Атикъс Рос. Най-вероятно на повечето от читателите името Трент Резнър ще бъде непознато. С основание ли? Не! Не мисля да отделям време, за да обяснявам заслугите на Резнър в музикалната индустрия. В Интернет пространството има информация в изобилие за цялата музикална кариера, за гения и творчеството на този музикант. Бих искала да изкажа радостта си от факта, че Академията показа едно свое ново лице. Лице на модерна и открита за всичко ново и стойностно институция, готова да обърне гръб на закостенелите порядки.


И така, завършвам своето мнение с откъс от една небезизвестна песен на групата Nine Inch Nails, който гласи: "Are you brave enough to see?", а аз ще добавя - истината за стойностното изкуство!


Предполагам всички се убедихме в решимостта на Академията!

понеделник, 7 март 2011 г.

Тихият триумф на духа в „Winter’s Bone”

   
Съмнението расте в човека като паразитен организъм, а времето е неговата люлка. В този случай става въпрос за съмнението в избора на Американската филмова академия, която на 27 февруари раздаде своите отличия. За мен то достигна връхната си точка и се преобразува в убеждение, когато видях независимото изкушение „Winter’s Bone”. Творението на Дебра Граник демонстрира деликатна прецизност при изграждането на образи и мотиви и съчетава в себе си основните фактори, определящи класното кино.

   „Winter’s Bone” разказва историята на 17-годишната Рий, която в борбата си за опазване на най-съкровеното се изправя пред стряскащото лице на неморалността и изкривената нравственост на жестоката околна среда, в която се намира. Момичето е поело грижата за невръстните си брат и сестра заради психичното заболяване на майка им и живота на баща им като производител на наркотици. Постоянните проблеми, заливащи семейството не оставят алтернатива, различна от суровото животинско оцеляване. Мрачната картина на зимата сковава сетивата и носи трагичен привкус. Принудена да порасне преждевременно, Рий тръгва по следите на баща си, изправена пред опасността да изгуби последната семейна крепост – дома. В атмосферата на злокобна тайнственост надеждата е нещо далечно и забравено. Момичето не открива подкрепа никъде в затвореното общество и дори получава недвусмислени послания да стои на дистанция от случващото се. Прекарал живота си в общество - глутница, бащата е наказан за това, че е нарушил нормите му. Деградацията е изразена косвено чрез анималистичните порядки на социума. Проявило непоколебимост и жертвоготовност, момичето успява да спечели уважението както на чичо си, който загатва, че ще търси възмездие, така и по-късно на хора от самото общество, признали силата на духа в примера на героинята. Така тя извоюва правото да запази дома си.
  
Едва ли може да се породи дискусия около актьорските изпълнения, тъй като те впечатляват с категоричната си солидност (Дженифър Лоурънс и Джон Хоукс със заслужени отличия през сезона на наградите). Филмът оставя усещане за завършеност и хармония на крайната картина, а Дебра Граник е поредната жена режисьор, изумила с техническа прецизност и внимание към детайла. Това подсказва, че, след като миналата година за първи път жена бе удостоена с оскар за режисура (Катрин Бигелоу за „The Hurt Locker”), няма да мине дълго докато този исторически успех се повтори.

    “Winter’s Bone” се отличава с ритмична режисура и адаптация по романа на Daniel Woodrell, призната от Академията чрез номинация. Тази емоционална буря в минималистична опаковка преминава през зрителя и оставя в него своя отпечатък. Ако трябва да се върнем на прясната в съзнанието тема за Оскарите бих казал, че „Winter’s Bone” остана в сянката на по-популярните имена и дни преди церемонията индито не фигурираше в ничии прогнози. На наградите за независимо кино пък лентата беше пренебрегната за сметка на „Black Swan”. Защо – това е тема за друг разговор.

Вдъхновението, наречено Red Hot Chili Peppers


  Реших да публикувам едно мнение за една моя много любима група, а именно Red Hot Chili Peppers. Поводът за това е не само, че музиката, която те творят, ми е меко казано на сърце, а и фактът, че тази година излиза техният нов албум.

 Всичко започна преди две години. Просто ей така- любов от пръв поглед, е в случая от първо слушане. Започна се с познатите "Californication", "Under the bridge" и т.н., за да се стигне до познаване на текста на всяка една тяхна песен в детайли. Чувството, което изпитвам- чувство на жизненост, на себепознание, когато слушам музиката, сътворена от Джон Фрушанте, Чад Смит, Антъни Кийдис и Флий, е наистина великолепно. Винаги, когато нещо не е наред, знам, че RHCP са насреща. Когато се вслушаш в мелодията и възприемеш текста, успяваш да се докоснеш до нещо изключително истинско.  Нещо, което се намира в душата на всеки един от нас. Нещо, което те кара да се почувстваш наистина жив и свободен. Осъзнаваш, че около теб е пълно с любов и щастие, стига само да повярваш в тяхното съществуване.
 В музиката на калифорнийците всеки ценител може да открие част от себе си. Текстовете на групата засягат много разнообразни теми, а техен автор е най-често вокалистът й Антъни Кийдис. Темите, които той засяга са приятелство и любов, тийнейджърски гняв и агресия, сексуални теми, връзката между музиката и секса, политически и социални коментари, романтика, самота, глобализация , слава, Холивуд и Калифорния, наркотици, алкохол и др. Успях ли да Ви убедя в разнообразието, което ни предлагат RHCP?
 А като стана дума за фронтмена на групата Антъни Кийдис, няма как да не се похваля, че преди около месец прочетох книгата "Белези", в която музикантът разказва за целия си житейски път, без да ни спестява нищо. Книгата ни предоставя и информация за сформирането, развитието и превръщането на групата в една от най-популярните и успешни групи на световната музикална сцена.
  Няма как да не обърна внимание и на останалите членове на RHCP. Ще започна с един велик китарист на нашето време, а именно Джон Фрушанте. Неслучайно заема осемнадесето място в класацията "Топ 100 китаристи" на сп. "Rolling Stone". Фрушанте внася много по-мелодичен и видоизменен звук в музиката на бандата, което е най- осезаемо в албумите "By The Way", "Californication" и "Stadium Arcadium". Друг интересен факт относно Фрушанте, на който се натъкнах миналата година и смятам, че заслужава да му бъде отделено внимание, е обявяването му за най- добър китарист в последните 30 години след допитване, проведено от радио BBC 6 Music. Повече от 30000 слушатели са наредили Фрушанте в личната си класация пред легенди като Слаш, Принс, Мат Белами (Muse) и Кърк Хамет (Metallica). За съжаление обаче официално е птвърдено, че Джон Фрушанте е напуснал RHCP и се е отдал на соловата си кариера, която също ще бъде обект на моите коментари, но някъде напред в близкото бъдеще.
  Сега ще ви представя накратко и останалите двама музиканти в състава на RHCP, а именно басиста Флий и барабаниста Чад Смит.
  Нека започна с Флий- наистина един многообразен и разноцветен образ. Още от детските си години Флий прави впечатление на обкръжаващите го с уникалността си. Попадайки в ново училище и нова среда, той не е сред популярните деца най-вече заради странния си музикален вкус. Откъде идва прякорът му Флий (от англ. бълха)? От приятеля му Антъни Кийдис, който впоследствие става негов музикален партньор и брат по съдба. Прякорът му олицетворява и самата същност на музиканта, а именно неговата капризност и непредсказуемите му действия. Искам също така да споделя с вас, че наскоро гледах уникалния "The Big Lebowski " и познайте кой участваше в него. Да! Флий. Каква роля играеше ли?- Тази на нихилист. Повярвайте ми, справяше се отлично. http://www.redhotchilipeppers.com/
 И така дойде времето да представя и последния от членовете на фънк рок групата- барабаниста Чад Смит. Ще загърбя тривиалните твърдения, че Чад Смит е прекрасен музикант и ще обърна внимание на това, което го отличава от останалите му колеги в групата в моите очи. Интерсното за него е, че през 2008г. участва в супергрупата Chickenfoot, а също така и през различни периоди от кариерата си в соловите проекти на Джон Фрушанте, Дейв Наваро и др.

   Всъщност, като се замисля, никак няма да бъде лошо всеки един от членовете на групата да последва примера на Антъни Кийдис и да разкаже за житейския си опит, защото той наистина ще бъде поучителен за повечето от нас.
   Като заключителни думи ще изразя радостта си от предстящото излизане на новия албум на RHCP на музикалния пазар. Вдъхновението на албума е почерпено от твърде интересните приятели на бандата, техните невъзможни истории и пътешествия на изкривените им до краен предел възприятия. Затова и първоначалната идея за име на албум звучи по следния начин: " Dr. Johnny Skinz's Disproportionately Rambunctious Polar Express Machine- Head".
  И така, хора, нека магията, наречена RHCP, бъде с вас!