About

неделя, 17 април 2011 г.

Кино препоръка: "Mary and Max"


Ето че най-накрая се реших да напиша пост за един изключително специален за мен филм - "Mary and Max". Тази така брилянтно написана и режисирана анимация не спира да бъде плод на моя интерес вече повече от половин година, от момента, в който за първи път се докоснах до света, пресъздаден от носителя на оскар - 39 годишния Адъм Елиът. Ако трябва да съдим за този човек по неговите филми, то тогава с основание можем да твърдим, че сме се срещнали с таланта на един странен и доста заинтригуващ тип. Уникалността, която предлага Елиът във всяко едно от своите седем произведения, получава заслужено възнаграждение в лицето на оскара за късометражния филм "Harvie Krumpet".

 "Mary and Max" е първият пълнометражен филм на австралийския режисьор. В него откриваме наследствена черта от "Harvie Krumpet". Главните персонажи в тази анимация живеят изолирано от обществото, в което се намират, поради своите психологични отклонения. Когато на пътя им се изпречват трудности, те се затварят в себе си и за своя утеха прибягват до мерки, които рушат живота им - взимат свръхдоза лекарства или пък просто прибягват до влиянието на алкохола. Но не само животът на двамата главни герои в този филм е толкова странен. Изключение не прави и заобикалящата ги действителност. Точно тази доза чудатост, лъхаща от този филм, го прави толкова уникален - едновременно съдържащ в себе си колкото забава, толкова и тъга.

  8 годишната Mary Daisy Dinkle (Toni Collette) има необичаен белег по рождение на главата си, поради който тя става обект на подигравките на повечето от хората, с които има достъп. Носи големи очила и е родена в дом, където баща й прекарва повече време с препарираните си птици, отколкото със самата нея. Междувременно, майка й е клептоманка и алкохоличка, прекарваща целия си ден в приготвяне и пиене на шери. Гледайки филма, прави впечатление, че често представата и разказите на Мери за града, в който живее, се отклоняват от действителността, която виждаме. Веднъж, когато Мери вижда съседските кучета да се сношават, тя си пожелава да има приятел, с когото да си играят на носене на гръб. Но типично за стила на Елиът, странностите не спират дотук, а точно обратното - там, където е имало такива, ще продължава да има и то в още по-големи количества.

  Историята, разказаваща се в анимацията, започва през 1976г., когато малката Мери, придружавайки майка си до градската поща, пуска писмо до случайно избрания от нея от телефонния указател нюйоркчанин Max Jerry Horowitz ( Philip Seymour Hoffman). Мери прибягва до това си действие поради липсата на приятели и чувството на изолираност. Тя решава да завърже приятелство с непознат човек, пишейки му писма. Лесно се забелязва, че когато действието се развива при Мери в Австралия, анимацията е цветна, а когато се пренасяме при Макс в Америка, е черно-бяла. Героят на Philip Seymour Hoffman е преминал през не много житейски изпитания, но все пак предпочита да не си спомня за тях. Неговият свят, в сравнение с този на Мери, ни обгръща с още по-голяма студенина и неприветливост. Освен това Макс си има и собствени проблеми: има наднормено тегло, страда от синдрома на Аспергер, който се изразява в липсата на социални умения. Като резултат на това той лесно изпада в състояние на депресия и параноя. Когато получава първото си писмо от Мери, той изпитва силно чусвсто на безпокойтво и страх, но след известно време събира кураж и решава да седне пред пишещата машина и да напише отговор. Може причината за решимостта му да се крие в бонбоните, придружаващи това писмо или пък просто в споделения интерес на двамата към шоуто на "The Noblets" ( в него става въпрос за група от кафяви приятели, които, като смърфовете живеят, в собственото си идилично селце).

 Времената се променят и хората следват примера им. Но в следващите двадесет години Мери и Макс продължават да поддържат своето приятелство живо и дори още по-силно от преди. Може да звучи глупаво, но дизайнът на анимацията и количеството чудати детайли в нея правят всеки кадър от този филм неповторим. Проследявайки цялата линия на историята, няма как да не забележим, че странностите в тази продукция на Елиът се крият зад всеки ъгъл. За да потвърдя това си твърдение, ще вмъкна един цитат от филма, който гласи: "Знаеш ли, че костенурките могат да дишат през анусите си?" ( в едно от писмата на Макс към Мери). Факт, на който също ще обърна внимание е, че, след като започва кореспонденция с Мери, светът на Макс вече не е изцяло черно - бял. На моменти забелязваме ярко червения му език или пък ярко червената декорация върху главата му. Изводът от това е, че Мери има поне малко влияние в неговия свят и успява да внесе топлина в него - откриваща се в цветните моменти в живота на Макс. 

 В тази анимация за възрастни Адъм Елиът засяга важни теми от живота, като ги представя на публиката изцяло в негов стил - преизпълнено с натурализъм. Гледайки филма му, той успява да постигне целта си: на моменти хуморът достига до нас в големи количества, в други улавяме тъгата, в трети странността и т.н. Всичко в тази лента, всяка една сцена, идва като доказателство и утвърждаване на чудатите детайли в нея. Не мога да не призная, че до този момент не бях гледала анимация, която да носи със себе си всички тези крайно различни настроения. Наистина едно великолепно и необикновено изживяване.

0 коментара:

Публикуване на коментар