About

сряда, 27 април 2011 г.

За "Източни пиеси", българското кино и Кан


   Наскоро стана ясно, че филмът на Камен Калев „Островът” все пак ще бъде представен в Кан - извън основния конкурс, в програмата „Петнайсетдневка на режисьорите”. Това е поредното признание за режисьора, който ще отбележи четвъртото си участие на фестивала след късометражните „Върнете заека” (2005) и „Лошият заек” (2007) и пълнометражния му дебют „Източни пиеси” (2009). Неизменното присъствие на проектите на Калев на най-престижното киносъбитие сигнализира за таланта на младия режисьор, който, дори и никога да не бъде забелязан от широката аудитория, ще влезе в полезрението на европейските кинодейци и критици. Защото енигмата на тази личност е неразгадаема за масите, тя НЕ Е за широката аудитория и е на мястото си извън публичната сфера на родната действителност.



   Новите български кинодейци отдавна са доказали, че са хора на крайностите. Или поне това е тяхното виждане за изкуството. Дори и различни като концепция, всички филми, видели бял свят у нас през последните поне 20 години, си приличат фрапантно. Всички те се понасят опиянени на крилете на псевдоартистичното си вдъхновение и просто забравят къде да спрат. Филмите на прехода хабят толкова енергия, за да демонстрират артистичността си, че почти всеки похват попада на грешното място, подведен от егото на автори и изпълнители. Свикнахме да виждаме два прототипа в новото ни кино,представляващи двете крайности. Като коректив на претенциозните, ментално обременени, постсоциалистически трагедии се появиха нашенските блокбъстъри под формата на иронизиращи, елементарни комедии или просто лековати романси. Тази промяна тъжно застава до останалите компоненти на неуспешно осъществения преход. Тя беше необходима, но не откри адекватно изпълнение в лицето на огладнелите ни, артистично импотентни кинодейци. Именно в този контекст новината за положително развиващата се кариера на Калев звучи изключително животворно. Най-сериозната липса е тази на твореца с визия, знания и морал, притежаващ усещането за стил и куража да съхрани себе си. Дотук личността на Калев изглежда достойна да я запълни.
   
   "Източни пиеси" не е нито филм за прехода или за българския дух, нито такъв, който трябва да подхранва националното ни самосъзнание. Ние откриваме себе си в него, не защото сме българи, а защото сме хора. Той засяга универсални ценности по неповторим начин. През последните 20 години виждахме на големия екран лицето на следсоциалистическа България и в частност София безброй пъти, кой от кой по-истински, сурови, болезнени. Затова силата на "Източни пиеси" не е в това, че показва суровата реалност такава, каквато е, а в начина, по който го прави.
   
   Лебедовата песен на Христо Христов е болезнено искрена, невероятно реална, пронизващо чувствена. Той изиграва себе си – млад мъж, живеещ в отчуждено общество, в студена реалност, останал напълно неразбран от околните. В духовния вакуум на околната среда той намира спасение за душата в изкуството, за разлика от останалите членове на обществото, затънали в бездушие, някои от тях отдали се на покварата на деморализираните телевизионни шоута, други потърсили приемственост в групи, проповядващи насилие (самият брат на главния герой става член на неонацистка група). "Не можеш ли да се усетиш, че мазните политици им използват агресията на тия комплексарчета" пита Ицо брат си в една от скъпоценните сцени на филма, пределно неподправена и искрена. Именно защото звучи толкова реално и близко, целият филм изглежда ваксиниран срещу мегаломания. Играта на Христов е потресаваща на фона на изградената от Калев реалност. Заел се с най-трудната роля - тази да изиграе себе си, той с лекота доказва твърдението, че на нашето кино му трябват непрофесионални актьори, за да достигне действително нивото на реализъм, за което претендира. Макар че недостатъци съвсем не й липсват, лентата оставя впечатлението за целенасоченост, последователност и най-вече пълно разбиране на процеса от всички, които имат пръст в него. Когато говорим за филма, не можем да подминем музиката, която винаги попада точно там, където трябва. Когато прозвучава "Инжектирай ме с любов" на Насекомикс, чувстваш, знаеш, че виждаш един от най-култовите моменти в нашето кино изобщо.



   
   През последните години се очертава тенденцията да търсим надеждата за българското кино не там, където трябва. Рекламните кампании ни убеждават, че ще видим нещо оригинално, забавно, интелигентно и ние им вярваме, защото искаме да гледаме добри български филми. Съвсем бърза справка, обаче, би показала, че наистина стойностните филми от последните години не атакуват чрез медиите. Много от младите ни режисьори се предадоха под натиска на икономическата реалност и станаха роби на пазарната икономика. "Мисия Лондон", "Тилт", "Love.net" са ярки примери за продукт, насочен към масата и съвсем безочливо хвърлящ кал в очите на недоумяващата аудитория. Вместо да се засегнем и да упражним потребителското си право на избор, ние тичаме към киното, жертви на агресивния маркетинг на поредния роден проект. Дали можем да ги виним за това, при положение че алтернатива напълно липсва, е съвсем различна тема, чието място не е тук. Но тези, които съхраниха принципността в действията си, заслужават дълбок поклон.
   
   Положителното ми мнение за "Източни пиеси" се гради най-вече на факта, че филмът е роден в резултат на правилно комбиниране на идеи и похвати. Въпреки че спазва всички аксиоми на модерното кино, Калев проявява умението си да сътворява уникалности. Присъствието на такива новатори може да бъде само полезно за българското кино. Тук е точното място да търсим надеждата, защото тя вирее там, където нещата се случват тихо.

0 коментара:

Публикуване на коментар