Review: Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I

   "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" поставя началото на края за франчайза по книгите на Дж. К. Роулинг, една поредица обичана и критикувана в равни количества, на моменти разочароваща феновете на историите за магическия свят, но и понякога далеч надхвърляща очакванията. Надраснали наивните си детски приятелски отношения, Хари (Daniel Radcliffe), Рон (Rupert Grint) и Хърмаяни (Emma Watson) са седемнайсетгодишни възрастни, за които детството е свършило насила и жестоката съдба ги поставя в безизходица. Филмът акцентира, както върху универсалните ценности, вградени дълбоко в произведенията на Роулинг, така и върху сложните взаимоотношения между героите.

   След трагичните събития от предишната учебна година и смъртта на покровителската фигура на Дъмбълдор, триото млади магьосници знае, че не може да се върне към нормалния начин на живот. Вместо това те са изправени пред безкрайно преследване от Волдемор (Ralph Fiennes) и смъртожадните, докато се опитват да изпълнят непосилната задача да намерят и унищожат останалите хоркрукси, съдържащи частици от душата на безносия злодей. Когато непокорен журналист (Rhys Ifans) им разказва историята за Даровете на смъртта, задачата им става още по-сложна, а финалната конфронтация между доброто и злото е все по-неизбежна.

   Заедно със съзряването на историята в книгите идва и израстването на екранния разказ. От петата книга до края на поредицата тонът е далеч по-мрачен, отколкото в началото, все по прогресивно навлизат мотивите за смъртността и страданието. Историята постепенно се превръща от детско фентъзи в здряла драма. Режисьорът Дейвид Йейтс надгражда върху основите, поставени в "Орденът на феникса" и "Нечистокръвният принц", за да достигне момент, в който филмовата поредица е еволюирала до повече мрачен, задълбочен анализ на героите, отколкото екшън с безразборно нахвърляни ефекти, каквото беше франчайзът през по-голямата част от съществуването си (изключвам Куарон, който направи прекалено много от "Затворникът от Азкабан"). Не би било пресилено дори да се каже, че наративът във филма е по-добър от този в книгата, нещо твърде трудно постижимо. Този път, за разлика от предните две части, адаптацията се придържа стриктно до разказа на британската писателка, като не пропуска нито един ключов момент и избягва всички излишни сцени, което значително подобрява темпото и не позволява на филма да отегчи нито за момент.

   Решаващо за качеството на лентата се оказва решението, краят историята да се екранизира в две части, което аз смятах за чисто икономическо от страна на продуцентите. То обаче дава така нужния на Йейтс въздух да разгърне визията си и да представи един структуриран продукт. По този начин е избегната грешката от предишните два филма, в които времето очевидно не стига, сцените препускат, вмъкват се едни ключови моменти за сметка на други, цели се присъствие на възможно най-много успоредни събплотове. Това е и което прави "Орденът на феникса" негледаем за мен. Въпреки нестандартната си форма, без ярки начало и край, "Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I" тече бавно, подредено и дава възможност на режисьор и оператор да покажат способностите си. Забавеното повествование е изтъквано и като негатив в някои ревюта, но вярвам, че хората, които са на това мнение, не са чели книгата. Да я довършиш понякога представлява истинско предизвикателство и тя определено ми допада най-малко от всичките седем. Затова смятам, че филмът е много добра увертюра към втората част, която, ако е логично със същото качество, би осигурила заслужения завършек на историята.

   Голям процент от британският актьорски елит е минал през поредицата, а в тази част се присъединяват и Бил Най и Рис Ифанс, които, както безупречните Алън Рикман и Ралф Файнс, получават твърде малко екранно време. Хелена Бонъм-Картър е парадоксално светлият лъч, неутрализиращ артистичната инертност, идваща от Радклиф, Гринт и Уотсън. Въпреки това триото е силно на преден план, от което се поражда и един от малкото недостатъци на филма.
   
   Със своята трилогия до тук Дейвид Йейтс достига кулминацията на франчайза, поглежда най-зряло към творенията на Роулинг и категорично ги превръща в разкази за възрастни. Макар и с по-скромна визитка от предшествениците си, той притежава правилния поглед върху този проект и ако си един от възрастните привърженици на книгите, няма да останеш разочарован. Филмът дава предпоставки за високи очаквания към последната страница на историята и оставя усещане за предстоящ климакс. Не само заклетите фенове могат да очакват с нетърпение края.